дреболии, кутии, шишенца, извади оттам други три шапки и още два бастуна, те вече със златни топки на горния край. Стаята се изпълни с гъста миризма на кьолнска вода и с други някакви приятни миризми; като видя младият човек неудържимото възхищение на сестра си, великодушно й подари едно шишенце с благоуханна вода и едно също тъй благоуханно, червено сапунче, нашарено с изпъкнали по него цветя и букви, Той улови майка си за ръката и някак с твърде голямо съжаление каза:
— Останах без пари, преди да си тръгна, боях се дали ще ми стигнат за път и не можах да ви донеса… аа… подаръци, но аз, мамо, се ще намеря нещо за тебе в моите куфари.
— Ех, сине… ти не идваш от печалби… Учил си там.
— Учих, мамо — каза той с гордост и нареди на масичката седем-осем красиво подвързани немски книги, няколко пера и една тежка мастилница, която се затваряше с някакъв сложен механизъм.
— Цъ-цъ-цъ!… — чуваше се често-често по стаята цъкането на прехласнатата майка. После той се разположи да се бръсне. Извади бръсначи, каиши, сапуни, пудри, кремове, шише с кьолнска вода. Поиска топла вода. Майка му сега съвсем се сащиса и за пръв път й мина през ума, че синчето й малко нещо прекалява. Какъв е станал, същински шваба!
— Ами, сине… утре не е празник… и немаш нищо по брадата…
— Хехе… майчице… — засмя се и шеговито, и снизходително младият мъж. — Секи благороден човек требва да се бръсне ката ден.
Обръсна се той, бързо, ловко, но възрусите, лъскави брадички от двете страни на бледото му тясно лице, чак до крайчеца на ушите останаха небръснати. Майка му посегна, но не смееше да се докосне:
— Защо ти е това… бръснат, пък с две бради…
— Това е по виенска мода, мамо.
Щом се обръсна, облече се пак, сега в други, по-нови дрехи, като че се готвеше да иде на гости.
Свечеряваше се вече, но и Миро Баболев побърза тая вечер да затвори по-рано магазина си, като научи, че синът му пристигнал от Беч. Той беше позастарял, понатежал малко, но пак личеше лекият му нрав. Нахвърли се шумно да прегръща, да целува сина си, а той, Георги, се подръпна, опъна се пред него почтително, поклони му се дълбоко, та и бащата се позабърка в своя изблик на радост. Виж го ти Георги! Цял шваба. И той като че ли едва сега забеляза колко се бе променил синът му.
По-големият Миров син — Сандо, — който работеше с баща си в магазина, гледаше виенчанина изпод вежди, подаде му сдържано ръка, но го поздрави с пълен глас:
— Добре дошъл!
Това беше от приличие, а иначе, като гледаше брат си, той изпитваше смесено чувство на страх, на ревност и на презрение. След убийството на Ицо Баболев на мястото му зад стъклената преграда седна Миро. Той не можеше да се задържи там по цял ден, като покойния си брат, и току излизаше вън да се пазари с купувачите било по навик, било от притеснение — не беше по нрава му да стои зад оградата, да се рови по тефтерите, да се чумери важно. Някога Ицо оттам командуваше целия магазин, като капитан кораба си, но Миро нямаше ни лице, ни глас за команди. Той и не помисли да ходи като брат си по Виена и Липиска, а и панаирът в Преспа вече не се събра, по-голямата търговия сега ставаше в Битоля, държаха я там евреи и гърци. Работата в големия магазин на Баболевци намаля, не беше както по време на панаирите, но и не спря съвсем, пак там се трупаха и граждани, и селяни за платове, басми, тантели, конци и всякакви подобни стоки. Стигаше му на Миро Баболев и това. Сандо, по-големият му син, все поглеждаше към мястото на баща си зад стъклената ограда, пък и свикна с мисълта, че един ден ще го наследи, мечтаеше да стане голям търговец, като чичо си Ицо, но беше непохватен човек и не много схватлив. Той виждаше, че баща му не беше на мястото си там, зад оградата, но и бащата забелязваше, че той често бъркаше сметките или влизаше в лоши разправии с калфите, с купувачите от глупава надменност. От време на време Георги им пращаше от Виена по някой сандък със стока и като че ли само тогава си спомняше Сандо за него и никога не бе помислял, че един ден по-младият брат ще се върне в Преспа. На вечерята и след това всички следяха как се държи „швабата“ — как се храни, как ще седне и как ще стане, какво ще отговори. Дори и Миро в своята веселост и бъбривост току го поглеждаше час по час или се ослушваше за миг в приказките му, а Сандо не пропущаше ни една дума, ни едно движение на по-младия си брат. Той беше техният Георги, но все пак беше толкова чужд сред тях, като временен и неочакван гост. С всяко нещо стоеше далеко от тях, всяко нещо правеше по друг някакъв начин, ала те не можеха да забележат веднага, че той още от първия миг започна полека-лека да се връща все повече към тях, към общия ред в къщата, към общите привички. Като седнаха да се хранят, той едвам се присви с тесните си панталони край ниската трапеза; въпреки голямото си богатство Миро Баболев не беше променил някогашния ред в къщата си — семейството се хранеше на ниска софра и всички сърбаха или топяха от една обща паница или общ сахан. Посегна и Георги към общия сахан, но се усмихна примирително и рече:
— Не бива така, сички от един сахан. Во Виена това и най-сиромасите не го правят.
— Е, во Виена… Други люде са там — дигна рошавите си вежди Миро и сякаш се пообиди от бележката на сина си. Но току се засмя: — Е, сине, сахани у нас колкото щеш, майка ти и не знай колко са… саани, тенджери, вагани, гюмове! — И току се обърна към жена си: — Дай му, дай му друг сахан!
— Не, не, татко — побърза да го успокои Георги. — з и така… но не само заради мене. И после, стига с тия сахани, с тоя бакър. Сега сички люде се хранят в порцелан.
Настана тишина — що е пък това чудо: порцелан! Миро се реши да попита:
— Що е то пор… пор…
— Ами ето — посочи Георги сложеното там пиято. — Ето порцелан. Но има секакви… по-големи, по- малки, дълбоки, плитки.
— Ами какво ще правят казанджиите бре, сине, ако почнем ние с пията?
— Нихна работа — подигна рамена „швабата“. Поиска той и нож. Дадоха му ножа за рязане на хляба.
— Не, не. Инакъв нож ми требва. Во Виена секи се храни с вилица и нож.
— Ех, во Виена, во Виена — подигна пак вежди Миро. — С вилицата мене никакъв нож не ми требва. Добре си работя аз и без нож.
— Ето и аз — съгласи се Георги, ала по-късно той накара баща си да поръча маса за хранене, накара майка си и сестра си да слагат на трапезата повече сахани, да слагат чинии, та и ножове.
На другата сутрин той спа до късно и като стана, пак се обръсна, уми се с много вода, среса грижливо гъстите си дълги коси, бакембардите си, намаза леко с помада тънките си мустачки. Облече се с тесни сиви панталони, с кафяв сюртук, сложи още по-висока лъскава, черна капела, взе бастунче със златна дръжка. Като излезе на улицата, всички се спираха да го гледат, струпваха се по портите жени, по вратите из чаршията — мъже и никой не посмя да го заговори, макар всички да го знаеха още от малък. Най-напред отиде в магазина на баща си, седна за малко зад стъклената ограда, после обходи целия магазин, разгледа, разпита едно и друго. Сега брат му Сандо едвам се сдържаше да не го хване за шията, да го събори на земята като някога и да го мачка до премаляване, да пухне на земята лъскавата му капела, да я стъпче с нозе. Но Сандо пак се уплаши от по-малкия си брат, когато каза той, по-малкият, някак пренебрежително:
— Отивам, татко, да направя визита на каймакамина.
Още повече се слиса Миро:
— Ще велиш… каймакамина! Защо бре, сине!
— Така е редно. Той е управител на града.
Каймакаминът се стъписа малко пред тоя млад европеец, който бе довтасал внезапно в касабата му и кой знай каква беля можеше да му докара, но като разбра, че младият „келеш“ е син на Миро Баболев, отеднаж се наежи срещу него. Георги Баболев седеше на посочения му стол в прилична поза, с ръце върху златната дръжка на бастунчето си и бе прихванал с два пръста цилиндъра си. Той не знаеше турски и попита с най-голяма предупредителност:
— Каймакам ефенди говори ли немски?
— Йок52.
Късият им разговор продължи на преспански. Каймакаминът това намери да му каже:
— Ти, челеби, махни тая капела. Сички поданици на падишаха носят фесове. — И кой знай по какви съображения или може би не знаеше що друго да каже, току попита: — Какво прави аустрийският цар?
— Ами… добре е — усмихна се скромно младият човек. — Царува.
