Намръщеният каймакамин изпрати госта си до вратата — все пак той беше син на един от най-богатите преспанци.
Георги Баболев посети реиза, който остана поласкан от вниманието на младия челебия, разпита го за живота във Виена, за намеренията му, като се върнел в родния си град.
— Оставам тук — отговори младият човек. — В магазина на баща си.
— Много добре, много добре. Не може ли пак да се събира панаир в нашия град? Добре беше за целия град тогава. Твоят чичо некога пръв започнал.
— Да — отвърна с нужната сериозност младият Баболев. — Аз също имам големи връзки во Виена, но…
— Е, ашколсун, ашколсун…
Реизът мислеше за доброто на своя град, но все пак челебията беше още толкова млад… Георги Баболев мина пак през чаршията с цилиндъра и с тънкото си бастунче и отиде да посети стрина си Ицовица. Там остана той и да обядва. Стрина му беше все тъй болнава и вече стара жена, но се зарадва на вниманието му към нея и дълго, с голямо любопитство наблюдаваше облеклото му: тя се чувствуваше някак сродена с големия далечен град, където бе отивал толкова пъти покойният и мъж. Гледай ти какви били виенчани! Георги се държеше с нея като с някоя виенска фрау, а това харесваше на старата жена, колкото и да я учудваше в същото време. Нейният Ицо никога не бе й разказвал за Виена, а сега Георги не преставаше да й говори за големия швабски град, за людете там, за къщите, за наредбата им. Слушаше го тя и сама го питаше, съживи я, развесели я младият й гост. Откакто бе умрял мъжът й, тя живееше самотна в голямата си къща, прибрала бе само една своя бедна роднина, с която мълчаха по цели дни. Весел и бодър влезе при нея младият човек, беше сладкодумен и толкова внимателен, а някога Ицо, макар да беше такъв, тежък, кадърен човек, все й се караше. Добро момче, добро момче. Георги забеляза, че й хареса. А тя и сега беше равноправен съдружник в магазина. Всяка година, в първия неделен ден след годишнината от убийството на Ицо, при нея отиваше МирО деверът й, с всички тефтери от магазина. Предаваше й той сметките, както сам ги нареждаше, и всяка година записваше по няколкостотин лири на нейно име, като неин дял от печалбите. Какъвто си беше Миро, тя знаеше, че я мами, но беше доволна и на толкова. За да го насърчава в добрата му воля към нея, тя му казваше всяка година на тоя ден:
— Аз, Миро, нели знайш, свои деца немам… Георги Баболев искаше да спечели благоволението й, за да стъпи по-здраво в общия магазин. Като бъдещ наследник на баща си, но още по-добре, ако може, и като бъдещ единствен наследник на чичо си. Той дори успя да се пооплаче от по-стария си брат, от Сандо:
— Знайш ли, стринке… хич не се зарадва, като ме виде.
— Такъв си е той — съгласи се старата жена. — Ето и тука веке не знам от колко време не е стъпвал.
Харесаха се те двамата — племенникът и старата стрина.
На другия ден Георги Баболев посети някои от по-първите граждани между търговците в чаршията. Тоя път той носеше по-скромна шапка — сив полуцилиндър, — но беше облечен в същия сюртук и същите сиви панталони. Най-напред влезе в брашнарския дюкян на Таки Брашнаров, който го посрещна много студено и през цялото време разглеждаше с ревниви очи облеклото му; досега той, Таки Брашнаров, държеше лаврата на първенството по модно, контешко обличане в Преспа, а ето изеднаж се явяваше опасен съперник. С такова ревниво нетърпение подхвана Таки и разговора си с младия човек: прекъсна го още в самото начало и не го остави вече да продума, разказа му за своите пътувания по Солун, Атина, Цариград. Като забеляза, че младият Баболев го слушаше внимателно и все току поклаща одобрително глава, Брашнаров съвсем се въодушеви от своите попресилени, както ги разказа той, приключения по тия места, на няколко пъти го задържа да остане още малко и на края го покани да го посещава по-често. Най-после Георги Баболев стана да си върви, поклони се, сложи с доста грациозно движение шапката на главата си и се отправи към вратата. Загледа се след него Таки Брашнаров със стиснати устни, като че ли искаше да спре думите, които напираха на езика му.
— Копиле… Сложих ли те на местото ти аз! Георги Баболев влезе и при Лазар Глаушев. Покани го Лазар да седне на миндерчето до него и гостът доста се загледа в извехтялото олизано килимче, но седна храбро там. Той помнеше Лазара Глаушев още отпреди, слушал бе още като юноша негови беседи в читалището и подхвана с него разговор не за търговия и далечни пътувания.
— Времето, бачо Лазаре, още не е за такъв дълъг път… дъждове, бури, та и снег ме настигна, но побързах да се прибера.
— Що толкова бързане пък, Гьорче…
Поогледа се младият човек, подкани с поглед и Андрея Бенков да дойде по-близу и рече с подходящ тон:
— Война ще има, бачо Лазаре. Никой не знай докъде ще стигне. Може цела Европа като Наполеон едно време. Най-добре е сега човек да си е в родното место, макар да не се знай какво ще става и тука…
— И ние чуваме такова нещо… Що се чува там, по Виена, що пишат вестниците?
Младият Баболев почука тихо с бастунчето си по пода, пое си дъх и премерваше всяка своя дума:
— Русия е в пълна мобилизация. Готви се и Австро-Унгария. Те ще ударят — той пак се огледа и тихо продължи, — ще ударят Туркия. Едната за Цариград, другата за Солун. Тука ще дойде Австрия.
— Ха… — обади се Андрея Бенков. — Тука нема работа Австрия!
Младият човек го погледна отвисоко и рече бързо:
— Е, да… нашите люде тука чакат… дедо Ивана, но тука ще дойде Австрия и ще бъде по-харно за нас.
— По-харно, велиш? — попита Лазар.
— По-харно. Европа… Богата, силна, уредена държава. Само да видите как се живей там…
— Австрия ни е чужда, Гьорче — загледа се в него Лазар. — Русия е наша кръв, славянска. Австрия ще дойде да ни владей и ще сменим един господар с друг. Русия ще дойде да ни освободи. Виждаш ли разликата? Австрия богата, силна… за нея си ще бъде, не за нас.
— А Русия за нас ли ще удари Туркия? За Цариград ще удари. Откога още се готви и се не е готова. Бъркотия. И се бои от Англия. Англия е с Туркия. Не се знай и Бисмарк накъде ще удари. Сички гледат да грабнат нещо от „болния човек“… така наричат сички Туркия. Австрия знай що прави. Като тръгне еднаж, ще стигне до Солун. Като тръгне Русия, сички ще се дигнат срещу нея.
— Как ще се дигнат срещу нея! — придръпна се Ла зар. — Тя ще тръгне за правда. За нас сички тука, за християнския народ. А нели и те са християни… Австрия, Англия! Ти си се поуплашил нещо, Гьорче…
— Не съм се уплашил. Слушах що говорят тамошни люде. И вестниците четех. Ще ми пращат и тука вестници.
— Австрийски?
— Австрийски.
— Те се пишат каквото им е сгодно — обади се пак Андрея.
— Ами нели се вижда що е и какво е! — отговори младият Баболев.
— Русия е най-силната държава — зачерви се цял Андрея. — И си е наша.
— Наша… — повтори пренебрежително Георги Баболев. — И тя като Туркия — болен човек. Сички така я…
— Наша, славянска велика държава, Гьорче — прекъсна го Лазар с твърд глас. — Повеке от сто милиона народ. Сички треперят от нея. Ти идеш от Виена. А защо се бунтуват там чехите, хърватите, пък и унгарците през 1848-а? Не ще да е толкова добре за них в Австрия. Ама ти не знайш, не си чул, не си видел. Ще те завладей, ще иска да те понемчи. Ще иска за нея да работиш.
— И Русия ще те завладей, бачо Лазаре. Тя ще дойде тука заради Цариград. Това е руската политика.
— Каквато и да е политиката, руският народ ще си бъде с нас. За наше добро ще тръгне кръв да пролива.
— Кой ще пита народа…
— А който върви против волята на народа, ще намери гибел. Целият наш народ чака Русия, Гьорче. И ние сички с него.
— Нашият народ е още прост. Не знай що иска.
— Народът секога знай що иска. Народът секога търси правдата. Ето ти сега говориш за Австрия.
