Но самият той уж случайно се поспира край дюкяна на съседа си и пита изтихо:
— Чу ли?… Научи ли се?
— Чух… чух…
И тихо е в цялата чаршия. Не се чува тропот ни откъм папукчиите, ни откъм казанджиите. Не се работи никому, всеки се помайва, слухти, чака, тръпне…
Още рано тая сутрин джамиите почнаха да се пълнят с турци. Сам каймакаминът — никога преди това не бяха го виждали преспанци толкова рано по улиците, — а след него и реизът и други някои от хюкюмата минаха през чаршията и влязоха в чаршийската джамия. Пълна беше голямата джамия от стена до стена. Сред гробна тишина главният ходжа четеше с глух, треперлив глас редове от корана. И такъв беше гласът му, такива бяха думите, които изричаше — неясни, тайнствени за повечето от богомолците — че час по час в тишината под високите сводове на джамията се надигаше общ, сподавен вик, неудържим стон:
— Аллах… Бисмилях…
Ходжата призоваваше правоверните да се съберат под свещеното знаме на пророка, за да спечелят с мъжество и безстрашие най-голямата награда за всеки мюсюлманин, който излезе на бойното поле в защита на истинската вяра: вечно блаженство в задгробния живот. Той дигна ръце към небето и гласът му прозвуча пълен със закана:
— Братя по вяра и по кръв! Заклетият наш душманин, най-злият наш душманин от векове, проклетият Московец, пак извади нож срещу нас, срещу нашата държава! От четири дни той бие нашата граница в Кавказ и се приближава към Дунава от север. Аз викам към вас, братя, с всички сили: вземете оръжието! Да пресечем пътя му, да го сразим, да влезем в земята му и камък върху камък да не остане там, да не остане ни една мъжка глава на рамената си, да вземем богатствата му, жените и дъщерите му да молят за милост в нозете ни! Правоверни! Всеки от вас да намери своето място в табурите на падишаха, всеки да намери другаря си и аллах няма да изостави своя народ…
И пак се надигаше час по час общ вик и стон:
— Аллах… Бисмилях…
После се изпълни с турци дворът на джамията. Те приказваха бързо, възбудено, ала никой не изпреварваше другия. Навред се чуваше и се повтаряше едно и също име:
— Московецът… Московецът… Московецът… Каймакаминът, реизът и другите управници от хюкюмата минаха през тълпата, всеки мълчаливо се отдръпваше да им отвори път. Те минаха през целия двор и не се спряха да заприказват с никого: каза се и се обяви, което беше нужно, нека сега всеки намери своя път. Тъкмо на излизане от портата на джамията каймакаминът срещна Кючук Кадри; заместникът на султана в Преспа се престори, че не вижда убиеца, и го отмина. След убийството на Ицо Баболев Кадрията не се вестяваше вече в Преспа. Сега той стоеше там въоръжен пак с пушка, препасан със силяхлък, събрал бе около себе си и неколцина от предишните си другари: Като се отдалечиха от портата на джамията, реизът попита каймакамина, без да го погледне:
— Видя ли го? Кючук Кадри.
— Да.
— Няма ли да го задържиш? — Ба… Сега е време тъкмо за люде като него. Реизът тихо въздъхна.
В джамията беше и Реджеб сарачът. Той беше набожен турчин и също се боеше от Московеца. Но Реджеб беше вече застарял човек и аллах не беше му отредил такъв дял — да заслужи с оръжие вечно блаженство в рая на правоверните. Сиромах човек беше той, цял живот бе се борил с иглата и сарачкия нож, такъв ще бъде и задгробният му живот. Ех, така му е било писано…
Той излезе от джамията със сърце, натежало от тъга, от страх. Пак се разбъркваше дюнята и не за доброто на бедните люде. Той мина край своя дюкян — не беше го отворил тая сутрин — и влезе в самарджийницата на Нестор Чашка.
— Повели, Реджеб ага… — посрещна го съседът му.
Сложиха един нов самар да седне комшията. И пак тъй бяха наредени тук — долу, на пода: Нестор, брат му, по-старият му син, седнал бе вече и вторият му син, и всички работеха, пълнеха самари с ръженица, разпорваха едни, шиеха и кърпеха други. Реджеб знаеше че от него се чакаше първата дума. Още повече днес и нали той идеше от джамията, а там бяха всички аги и бесове, там беше и каймакаминът, и реизът…
— Е, Нестор, Нестор… Лошо!
— Що има, Реджеб ага?
— Морабе53, Пак морабе.
— Що думаш…
— Московецът ударил. Иде отгоре.
Старият Нестор Чашка не можеше да отговори на тия думи с лъжливи думи. Стар приятел му беше Реджеб ага, добър човек беше, ама беше турчин. Че идеше Московецът отгоре, Нестор Чашка се радваше, а Реджеб ага не можеше да се радва на такова нещо. Виж ти как са разделени людете! Но Реджеб и не чакаше отговора на тия си думи. Той повече искаше да изкаже своите мисли и мъката в сърцето си, та дано му олекне. И той продължи тъй, като на себе си:
— Московецът… Да дойде тука Московецът, ако не ми тегли ножа, аз пак ще си бъда сарач… с иглата, с ножа. Да му мислят Исмаил бей, Рамадан ага, да му мислят каймакаминът, валията в Битоля, те без хлеб ще останат. Ама, Нестор… пак за нас, сиромасите, идат най-много тия бели. — Той въздъхна и продължи с отпаднал глас: — Имам аз… ехе, в Анадола, имам син аскер. Ето шест години на султана служи. Шест години не съм го виждал. Сега ще го пратят да се бие с Московеца… Дали ще го видя още еднаж…
Погледна Нестор Чашка синовете си — те бяха тук, живи и здрави, дожаля му още повече за турчина:
— Бог ще ти го пази, Реджеб ага. Не бери кахър.
— Аллах… ех, аллах… Ама ето пак война иде. — Той си сви цигара, запали я и се загледа някъде: — Ходжата вели: тръгвайте сички. А той ще тръгне ли? Ама те моя син ще пратят срещу Московеца… Ходжата нема да върви, каймакаминът нема да върви, султанът нема да върви, Исмаил бей и той нема да върви, че коремът му е колкото една бъчва…
Дочу се някъде отдалеко, откъм турските махали, глухо думкане на тъпани, писклив вой на зурли. Ослуша се Реджеб, поклати глава:
— Хвана ги бесът, тия, нашите. Ще идат да бият Московеца. И повекето са голтаци като мене. Не си гледат хала ки! Пък бейовете сеир ще си правят. Ех, Нестор, Нестор… Некак наопаки върви тая дюня!…
— Белки се оправи некак, Реджеб ага…
— Цел живот чакам аз да се оправи, ама белки се оправи най-сетне. — И кой знай как дойде тая мисъл в ума му, турчинът току добави: — Ти помниш ли, като ме изгони от стария ми дюкян вашият Ицо Баболе?
Ама после пък него Кючук Кадри го уби с един куршум. Той стана.
— Що бързаш, Реджеб ага, поседи… — обади се по-старият син на Нестор Чашка.
— Ще вървя в дюкяна. Работа имам… Нели трябва да се живей некак…
Една тълпа от около сто или сто и петдесет души турци се събра на площада при градския часовник. Това бяха редифи54 или такива, които се готвеха да тръгват с башибозука и мнозина бяха въоръжени. Двама цигани надуваха зурли с изблещени очи, други двама до тях блъскаха тъпани. Изправен беше там зелен байрак и край него се перчеха неколцина млади бейски синове, облечени в скъпо облекло, нагиздено със сърма и гайтани, на поясите им бяха пристегнати пълни с оръжие силяхлъци. Малко встрани от тях стоеше още по-наперен Кючук Кадри с мартинката си в ръце, а около него стояха група негови другари, и те с пушки и претоварени силяхлъци. И не те, бейските синове, а Кючук Кадри даде знак за тръгване. Трябваше да се покаже на гяурите турската сила, да се покаже и на ония турци, които не проявяваха достатъчно омраза към московския гяурин. Циганите размахаха зурлите, задумкаха по- бързо тъпаните, полюшна се, развя се зеленият байрак, тръгна след него Кадрията с тайфата си, но редом с него и младите бегове — да не останат по-назад. Проточи се дълго шествие и навлезе в чаршията, от улица в улица.
Всички християни се изпокриха по дюкяните си, а някои се поизмъкнаха и към махалите. Както наближаваше бумтежът на тъпаните, улиците опустяваха една след друга, криеха се дори и малките чирачета, които и не знаеха накъде бяха тръгнали тия турци със зеления байрак. А турците вървяха
