Живеял си там, харно ти е било, но тя ще иска да ни прегази, за да стигне до морето. С нея ли е правдата? Бисмарк чака другите да се изпотрепат, за да се издигне той над сички. С него ли е правдата? Англия държи за Туркия, за нашия мъчител. С нея ли е правдата? Русия вели: аз дигам оружие, за да освободя християните в Туркия от претежка мъка и зло. Къде требва да бъдем ние, на кого да се надеваме? Ти за това помисли, Гьорче. Сега ти си велиш: мене ще ми е добре, като дойде Австрия тук: езика й Знам, приятели имам во Виена. Човек требва да мисли за целия си народ.
— Мисля, бачо Лазаре. Австрийската политика е по-мудра.
— По-мудра… Нема по-велико нещо от правдата, Гьорче.
Младият човек току почукваше неспокойно с бастунчето си, по бузите му пламтеше руменина, но той не се смущаваше толкова от думите на Лазара, колкото от погледите на Андрея, който го гледаше с презрение, с едвам сдържан гняв. Уплаши се и Лазар, като забеляза размътения блясък в сините очи на своя другар — в гнева си Андрея се забравяше и можеше да изпъди госта, можеше да го удари, макар иначе да беше кротък, свенлив човек. Лазар промени разговора:
— Сега ти, Гьорче, що мислиш… в магазина ли?
— Да. В магазина с татко.
— Е, харно, харно…
Гостът стана да си върви, поклони се към Лазара, към Андрея и току рече някак заговорнически:
— Каквото сме си говорили… между нас, нели… Лазар се усмихна:
— Бъди спокоен, Гьорче…
Младият Баболев се поклони още еднаж и си отиде.
На другата сутрин, още докато бяха всички в къщи, той каза на баща си:
— Стига съм се излежавал. Днеска постъпвам в магазина.
— Ох, ох, ох — викна весело Миро. — Още една от мена за мене!
— Сички ще работим, татко. Скоро ние тука ще завъртим такава търговия, че ще надминем десет пъти катвото беше преди. Керваните ни ще идват направо от Виена…
Той мислеше за предстоящите политически промени, но не се доизказа.
— Еха! — викна пак Миро. — Да е жив сега стрико ти Ицо.
— Сега ние да сме живи, татко, ние…
Като влязоха в магазина, Георги свали шапката си и я окачи на един пирон в стъклената стаичка, после седна да прегледа тефтерите на баща си. Обръщаше лист по лист, мръщеше лице и каза:
— Не така, татко, не така. Това не са търговски тефтери.
— Добри ми са мене тефтерите, дете.
— Ще ги направим още по-добри. Нели това съм учил аз?
Брат му Сандо го гледаше с потъмнял поглед. Но Георги излезе от стъклената стаичка и се нареди с него и с калфите да продава — гологлав (а никой в преспанската чаршия не сваляше феса си, грижливо сресан, бърз и ловък, търпелив и любезен с купувачите.
„— Шваба…“ — повтаряха дълго за него преспанци.
За Чисти понеделник тази година се случи най-хубаво време: тихо, слънчево, топло. Преспанки извадиха всичко от къщите си, от най-тъмните ъгли на избите си. Дворовете приличаха на панаирджийски сергии. Прозорците зееха с извадени рамки, стаите кънтяха празни, с голи стени, с разтворени долапи и мусандри. Във всеки двор пушеха огньове — топлеше се вода, изваряваха се блажните съдовеГ Дигаше се на цели облаци бяла пара — във всеки двор се гасеше вар. По чешмите се трупаха боси жени с котли и гюмове, бързо прекосяваха улиците. Навред се чукаше, стържеше се, търкаше се, плискаше се вода, чуваха се бодри гласове, плачеха изоставени деца. Мъжете се спотайваха в чаршията, обядваха с купешки хляб и солчица или тахан халва, или с по-няколко маслинки; не се отиваше днес в къщи, не се стъпваше, всичко беше обърнато наопаки, нямаше дори хляб в нощвите. Само някой женски Пейо се навърташе там около жена си, да й помага под нейна команда.
Отдавна, може би никога, не се е случвал в Преспа такъв оживен, шумен Чисти понеделник. Времето беше много хубаво, но не беше само времето…
— Ама, стрино Васко, ти и отвънка ли ще варосваш?!
— И отвънка. После с модро ето тука, долу, по края, и около прозорците. Да ми светне къщата и отвънка. Нели чакаме мори, щерко, мили гости!
Други съседки по-нататък са изкарали на двора и най-новия си килим.
— Що, вие… пак ли килима? Нели го газихте в за Божик?
— Ако, ако… Да светне още повеке. На чисто и шарено да стъпи дедо Иван.
В друг двор още по-нататък са насядали жените и децата да обядват на слънце; сух, изостанал хлебец или току-що опечено набързо прясно кравайче и сърбат шумно с дървени лъжици разсол, със ситно нарязан крехък праз, останал още от зимата. Запретнатите, подгизнали ръце потреперват от умора, но и от глад, и от сладост в глада. Едно момченце, което всяка сутрин плаче подир батковците си, когато тръгват за училище, а то остава в къщи, побутва майка си и пита нетърпеливо с пълна уста:
— Ще дойде ли у нас дедо Иван?
— Ще дойде, мило, ще дойде и у нас.
От прозореца на горния кат се показва Маца Чучурска, оглежда се бързо, пълното й лице, вече с провиснали бузи, просиява, дебелите й вежди отскачат нагоре, младежки светят очите й. Тя вижда по дворищата наоколо разбързали се съседки и не се сдържа:
Хайде, сестрици! Мийте, търкайте! Иде веке дедо ви Иван, иде!…
Мъжете се прибират по-късно тая вечер по къщите си. Здрач е вече и още по-тъмно става, но жените току притичват по двора, влизат, излизат — все още има какво да довършват…
— Тука, тука стъпи, Риете! Немой с прашните кондури по измитото. А сега събуй се, събуй се! Как ще влезеш тъй в къщи…
Разтворени са всички врати, отвсякъде лъха на чистота и свежест, от стените — на прясна вар, всичко трепти измито, изпрано, подновено. По полиците блестят излъскани медните съдове, светлеят и стъклата на малките прозорци, които цяла зима не бяха отваряни.
Андрея Бенков влиза по чорапи в къщи, по изпраните черги и килими. Баба Бенковица го посреща край огнището, но се вижда, че едвам се държи на нозете си от умора. И тук всичко трепти от чистота, стените са варосани и стаята изглежда по-широка. На оджака свети газена лампа, измито блести и нейното стъкло. В ъгъла гори кандилото — измито е и то, старата жена е сипала ново дървено масълце, сияе сребърният венец около потъмнялото скръбно лице на Богородица, Андрея се оглежда:
— Хубаво, майко. Ти като че ли господа бога ще посрещаш…
— Ами да, синко… Нели чакаме мили гости, нели чакаме тая година сам господ да влезе во сека християнска къща…
Старата жена се прекръсти с премалялата си ръка.
III
През един от последните дни на месец април, още щом се раздени, новината тръгна от врата на врата, от човек на човек:
— Русия обявила война… Русия обявила война!… Някои подранили дюкянджии се връщаха от портата, от улицата, за да съобщят в къщи:
— Русия… война!
Никой не смееше да покаже външно своята радост. Идваше краят на християнската неволя, но още не беше дошъл. Война и докато дойдат русите, ятаганът ще бъде все в ръцете на турчина. Сега в злобата си, в страха си, агарянецът ще направи още по-големи поразии. Дано да са малко вече дните на проклетата му сила…
Преспанци отвориха чаршията, както всеки ден, Още по-тихо, по-смирено. Ако някой чирак или по-млад калфа не може да се сдържа в радостта си, че ще има война и турците ще бягат — майсторът го хваща за ухото:
— Събирай си ума! Ако ни забележат агите, че се радваме, на пастърма ще ни направят.
