мълчаливи, едва-едва поглеждаха изпод вежди — ето те са бабаитите, които Ще сразят московския гяурин, нека трепери всеки враг на исляма и падишаха!
Тъкмо шествието завиваше по улицата, дето беше рибарницата на Миле Рибар, той излезе от дюкяна си да изтърси там, във вадата край тясното тротоарче, някакво кошче; сега, като нямаше да дойде риба от Охрид или Костур и людете се заглеждаха повече в тлъстите агнета по касапниците, той продаваше спанак и пресен лук. Това изтърси той във вадата — спаначени листа, перца от лук. И се изправи с кошчето в ръка да погледа — тъпаните гърмяха току пред дюкяна му. Той и не помисли да бяга, да се крие. И рибарският му нож, с голяма дървена дръжка, стърчеше отдясно в пояса му. Забеляза го Кючук Кадри, втренчи очи в него, в ножа му. Той свали пушката си, както беше на рамото му, взе я в лявата си ръка и току мина пред байрака. Миле се почуди, като го видя пред себе си, и го гледаше отвисоко, едър човек беше той и беше застанал на тротоарчето горе; срещу него Кючук Кадри изглеждаше като недорасло момче. Турчинът замахна, подскочи дори и удари една плесница на рибаря. Шествието поспря, но зурлите и тъпаните запищяха, задумкаха още по-силно. Трепна, дръпна се Миле Рибар изненадан от удара, а Кадрията посегна да вземе ножа му. Миле стисна с едрата си шепа ръката на турчина върху дръжката на ножа, та Кючук Кадри сви лице от болка и веднага дръпна ръката си като опарен. Сега турчинът посегна към револвера в силяхлъка си, но Миле го ритна в корема, нурна се назад Кадрията и едвам го задържаха неколцина от турците там, да не падне. Тъпаните спряха, жаловито изписука една от зурлите и също млъкна. Погледна Миле Рибар спрялата се на улицата тълпа, погледна я някак учуден и с презрение, после бързо се обърна с кошчето в ръка, да си влезе, да се скрие в дюкяна. Тресна изстрел и още няколко. Миле посегна да се улови за рамката на вратата и препречи цялата врата с широкия си гръб, полюшна се, кошчето падна от ръката му, падна и той навътре в дюкяна, само едната му нога остана да стърчи вън от вратата.
Сред турците се надигна бърза врява, чуха се сърдити викове, писна пак една от зурлите, последваха я с гръм двата тъпана. Полюшна се и зеленият байрак, размърда се цялата тълпа, задните побутваха по- предните, и току се повлякоха всички надолу по улицата…
На другия ден заминаха за Битоля всички редифи и двайсетина души от башибозука. С тях замина и Кючук Кадри. Каймакаминът бе казал:
— Да се махне от града, че иначе ще бъда принуден да го затворя.
Същия ден замина за Битоля и целият преспански гарнизон.
Откакто се чу за обявяването на войната между Русия и Турция, учителят Райко Вардарски беше в непрестанна възбуда, която едновременно беше и радост, и ненавист, и борческо въодушевение. Тоя ден той влезе два пъти в дюкяна на Глаушев и Бенков, сядаше там на тясното миндерче, пушеше цигара след цигара и все с това започваше разговора си отново и отново:
— Сега ние в никой случай не бива да седим со скръстени ръце! Сега ние требва да помагаме со сички сили. Требва да решим нещо, нели сме комитет, да съберем повече люде около нас…
— Право е — съгласяваше се Лазар. — Русите во война влизат за нас, а ние що… сеир ли ще гледаме само? И аз се за това мисля, Райко. Ама какво ще измислиш, какво ще решиш… Немаме ние голема сила — ни люде имаме готови, ни оружие, а сме много далеко от Дунава. Не е работа да предизвикаме само турците, та върху нашите глави да излеят сега яда си.
— Ние се умуваме. Ако бехме почнали по с време, сега и люде повече щехме да имаме, и оружие, и повече смелост. Ама ти с твоите мудрости…
— Нема да тръскам аз дървото, преди да са узрели крушите. Нема полза, вреда има голема. Ние требва да мислим за целия народ, като сме рекли да го водиме. И простият овчар нема да тръгне из полето со затворени очи.
Когато кажеше своята дума учителят, сините очи на Андрея Бенков заблестяваха още по-силно и плувваха във влага; сега него все го избиваше на плач от някакво непрестанно умиление към всяко нещо. Той се улавяше за думите на учителя, готов беше да ги повтори като свои, възбуден и той като него, ала и сега не можеше да се отдели от Лазара; щом чуеше отговора му, той не намираше какво да възрази, отпущаше ръце, макар миг преди това да беше готов да посегне и към оръжие.
А имаше той вече и револвер, и пушка.
За убийството на Миле Рибар Вардарски чу в училището. Той не се откъсваше лесно от училищната си работа, търпеливо дочака обедната почивка, но после се спусна гологлав през чаршията — забравил си бе феса в учителската стая, тръгна направо от клас — и се втурна задъхан в Лазаровия дюкян:
— Виде ли що става!
— Видех и не се чудя — отвърна спокойно Лазар. Вардарски избухна:
— Ама не може тъй бре, човече! Ти пак почна като по-рано? Люде ли сме ние най-сетне, или овци търпеливи и волове безсловесни!
Лазар придръпна учителя към миндерчето:
— Седни, седни… Чакай… Не викай… Вардарски опипа черната превръзка на окото си и седна. Но веднага пак започна да буботи, макар и със сподавен глас:
— Ние образувахме комитет за борба. Ето сега, като да е нарочно, върху нас дигат най-напред ръка, върху комитета. Наш човек убиха, Милета, член на комитета убиха.
— Както узнах аз — отвърна Лазар, — убийството станало случайно. Миле така си стоял пред дюкяна, а Кадрията посегнал да му вземе ножа. Ако си стоял Миле в дюкяна, нищо немало да се случи.
— Е, що сега? Милета бог да го прости, и нищо повече! Ние требва да отмъстим за него бре! И ние требва да ударим сега поне двама или трима от агаларите.
— После те ще нахвърлят да изколят целата чаршия. Не може така.
— Те сега и без това може да се нахвърлят да ни колят сичките. Започват с Милета и като виждат, че сме рая покорна, още повече ще се нахвърлят.
— Не знам дали започват веке, но ако ние предизвикаме, сигурно ще започнат.
— Аз вече не знам: от голем ум ли е това, нашето, или от страх.
Лазар почака малко, като че ли да прекипи яростта на Вардарски, и рече:
— Ето що съм наумил аз, учителю: ние ще убием само Кючук Кадри. Не знайме дали той убил Милета, ударен е сиромахът с четири куршума, но Кадрията пръв захванал. Той уби Ицо Баболев, той беше и с Арап ага. Ще го убием, за да се знай, че не сме рая покорна, както велиш, а и секи разумен турчин ще си рече: Кадрията отдавна си влачеше пояса. Нищо повеке нам не ни требва, ние нема защо да дърпаме тъкмо сега дявола за опашката.
— Това е друго нещо, макар…
Ала Кючук Кадри още на другия ден изчезна от Преспа.
Докато стоя Лазар в затвора, Андрея Бенков изостави дюкяна. По гумно той закупи малко жито и скоро го разпродаде — още през зимата. Така стояха те с Лазара сега, в началото на лятото, без работа — нямаше ни що да купуват, ни що да продават. Задържали бяха само единия от калфите си, повече поради привързаност към него — беше ведър, работлив млад човек, с пълна уста разкривени, но бели, здрави зъби и все се усмихваше. Оставиха го те в празния дюкян, да не стои без работа и без плата, женен човек беше с две деца.
Не се смущаваха ни Лазар, ни Андрея от своето безделие — време ли беше сега да мислят за търговия и печалби? Илия, калфата им, повече се тревожеше от тях:
— Как ще седим тъй до ново жито…
И все гледаше да си намери някаква работа из дюкяна — да изчисти, да закове нещо, да размести нещо:
— Житарски дюкян, пък мишка не остана! Ще измрат от глад тука мишките, в празните хамбари.
— Потърпи, потърпи… — отвръщаше му понякога Лазар. — Нема да останем без работа. Нашата работа отсега нататък ще почне…
Откакто започна войната и макар да беше през най-гладното време на годината, когато всичко расте още и зрее по полето, пазарите в Преспа ставаха много оживени. Идваха селяни от най-далечните села, но повече да ходят по улиците, да се срещат, да ходят по дюкяните на своите приятели из чаршията. Намаля и страхът им от турците, напущаха и своите, и господарските ниви, идваха в града радостно възбудени, да се срещат тук от разни села, да питат и разпитват. В пазарни дни дюкянът на Лазара беше пълен със селски народ, макар нищо да не се купуваше, нищо да не се продаваше. Лазар и Андрея черпеха селските си
