Посивяло от студа, лицето на каймакамина нито потрепна и гледаше той с присвити очи, някак занесено, отдалеко. Той кимна към тъмничаря:
— Освободи ги да си вървят.
Тогава се чу гласът на Вардарски — дрезгав и хриплив на студа:
— Ефендилер, да кажа и аз две думи… Каймакаминът се намръщи, но началникът на заптиите опули очи, слиса го турският език на Вардарски — такъв чист, истамбулски език. Вардарски стоеше насреща с рошава, вече силно прошарена брада, с подпухнало око, с изтънял врат, изпомачкано, похабено беше и облеклото му, но дигна той глава и продължи:
— Говори се за нов живот, за ред и закон, а се започва пак със старите грешки. Все ние ли сме виновни за всички золуми и насилия, и неправди, та пак срещу нас се отправят заплахи? Ние лежахме тук близу една година заради Арап ага, а преди това същият Арап ага, години наред убиваше, ограбваше, мъчеше невинни и нямаше кой да го спре, кой да…
— Стига! — прекъсна го сърдито каймакаминът. — Заповядано ми е да ви пусна на свобода и ето аз ви пущам. Но мене ми се струва, че ние с вас ще се видим някой ден пак тука, в тоя двор. И тогава…
Той не довърши. Обърна се все тъй с ръце в джебовете и се отдалечи, следван от следователя и полицейския началник.
Към края на месец януари Ния Глаушева получи следното писмо от Иванка Руменова, която беше все още учителка в Скопие:
„Мила Ния,
Отдавна не съм получавала писмо от тебе, а всеки ден чакам и се надявам да ми съобщиш радостна вест, че бай Лазар и Вардарски, както и другите хора с тях са вече свободни. Но ти не тъжи и не се отчайвай, ако са още там. Няма да стоят още дълго и скоро ще дойде денят на спасението. Ако мога да ти пиша всичко, което зная, и на тебе ще ти се разтупти сърцето, както мене ми тупти сега и не спира.
Вчера пак получих вести от Васила. Той, милият, не ме забравя, но и знае, че като ми пише, не е само за мене и аз знам кому да кажа. Така му писах и аз, че тук мнозина чакат добри вести от него. Най- радостното, което ми пише сега, е това, че от Коледа бил заедно с оня мой стар познат, който бе дошъл на панаира в Преспа. Нали си спомняш за него и какво ми каза той тогава. Тая работа сега сигурно ще стане и всеки ден се чака да започне.
Васил ми пише, че там всички са готови. Моят познайник отишъл на Коледа при него в пансиона и го попитал: искаш ли да помогнеш. Васил отговорил: на драго сърце. Той го взел със себе си и Васил напуснал гимназията. Завел го някъде и заедно работят, нали Васил е тукашен и всичко знае за нас тук. Пише ми още, че там заварил и вашия калфа Тръпко. Нали той тръгна с моя познайник, все бил при него засега, и Васил пише, че не можеш да го познаеш, и говори по тамошному. Васил пише още, че като дойде време, те и тримата ще тръгнат заедно, и то ще бъде скоро, та скоро ще се видим и всички ще се радваме. Това е, мила Ния, и ти никак да не се тревожиш за бай Лазара, ако още не си е дома. Васил също пише да предадем от него много здраве до майка му. Аз, както знаеш, не мога да се сношавам с тия хора и те моля ти да предадеш на майка му неговите поздрави, да й кажеш, че той е добре, и пиши ми ти как е тя, за да отговоря на Васила. Той пише само за майка си. И тук е, както у вас. Казах на някои и хората са като замаяни от радост…“
По-нататък Руменова пишеше за своята малка щерка и както във всяко свое писмо, молеше Ния да пази тайната и — боеше се да не би Таки Брашнаров да узнае, че тя бе родила дъщеря от него.
Ния подаде писмото на мъжа си и рече: — Виж… прочети го и ти. Мене не ми е много ясно.
Лазар започна да го чете и сякаш се забрави в него; прочете го един път и още един път. Изнрази се и не го изпущаше ог ръцете си, а лицето му сияеше:
— Ясно е и преясно, Нийо. Те ще дойдат веке… русите, Нийо! Така й писал Васил Брашнаров. Нейният познайник е оня русин, който й казал, че ще има война. Ето така пише: тая работа ще стане и секи ден се чака! Войната, Нийо. Нели и нашият Тръпко тръгна с него… Готвят се там и ще дойдат скоро! В Скопие били като замаяни от радост… Ами питаш ли ме?
— Дай, боже, дай боже, Лазе! Не е живот нашият живот, се в страх и трепет. Дай ми писмото. Ти кажи, комуто ще казваш, но писмото друг не бива да го чете.
В Преспа се завърна вторият син на Миро Баболев — Георги Баболев, който живееше от пет години във Виена. Когато чичо му Ицо го заведе за пръв път в големия далечен град, Георги бе плакал и бе го молил да го върне пак в Преспа, но после той, през тия пет години, не помисли ни еднаж да се върне в родния си край. Бързо навикна с тамошния живот и се привърза. И сега, още като се показа в Преспа, виждаше се, че иде от чужд, далечен свят. Младият преспанец живееше там в богата, търговска среда и с течение на времето бе се сродил с нея, придобил бе нейните нрави и схващания, та с това още повече бе се отдалечил от своята родна среда. Но Георги Баболев беше младеж с жив ум и не пропиля напразно времето си в чуждата страна, в едно от най-оживените средища на Европа.
Той пристигна от Битоля сам в една битолска кочия с яйове и с три коня. Когато спря колата пред бащината му порта, младият човек трепна от изненада. Във Виена бе живял с детските си спомени за бащиния си дом — една от най-големите къщи в Преспа, и той дори го бе сравнявал с някои от по-малките виенски дворци. Бащината му къща бе нараснала още повече във въображението му и каква беше сега тая дървена, двукрила порта, обкована с широкоглави цигански гвоздеи, с грубо желязно чукче; тая стена, която допреди малко в спомените му изглеждаше като крепостна ограда, и тая двукатна къща с широки стрехи и безброй малки прозорци, която приличаше на някаква селска къща в околностите на Виена! Погледа, погледа младият човек и току отхвърли дебелото вълнено одеяло, с което бе завил нозете си. Ами такава беше цяла Преспа, с тия къщурки и тесни криви улички — едно голямо, извехтяло, бедно село! И откъде изникнаха толкова деца, струпаха се там дрипави, мършави като децата от бедните виенски квартали! Младият Баболев и това бе забравил, че едва ли не във всяка преспанска къща имаше по цял рояк малки човеци, че и той самият бе израснал в бащината си къща между три други деца. Той скочи от колата и тупна глухо с лъскавите си полуботуши върху разкривения калдъръм, който едва що бе засъхнал от последните предпролетни дъждове, и там, по края на тясното тротоарче, лениво течеше мътна, кална вада. Децата наоколо и не поглеждаха шарената битолска кочия, а сгъстиха кръга си около него и не можеха да откъснат очи от необикновеното му облекло, от чудноватата му капела. Той носеше тъмен полуцилиндър, доста тежка горна дреха с дигната висока яка и пелерина почти до кръста. Носеше и тънък, лъскав бастун със сребърна топка на горния край, та не можеха да се начудят децата: млад човек, пък с тояжка се подпира като старец! Кочияшът свали от колата и четири големи куфари. Най-сетне през двора се зададе Мировица. Уплаши се тя от младия човек, но веднага го позна:
— Геор… сине!
Погледна той позастарялата, доста бедничко облечена преспанка и позна майка си, но пак с голямо разочарование. Изправи се пред нея, извишил ръст две педи над главата й, свали капелата си и целуна почтително майчината ръка, а майката проплака и не смееше да го прегърне.
В къщи поиска да му дадат отделна стая. Имаше стаи в Мировата къща — избра си той най-хубавата на горния кат. Младият човек се учудваше и сепваше постоянно, едва ли не пред всяко нещо в бащиния си дом, не можеше да се освободи от своите виенски привички, но младата му памет идваше на помощ и все по-бързо си спомняше той някогашния си живот в същата родна негова къща. Като му нареждаха стаята, той попита:
— Тъй ли, на пода ли ще спя, мамо? Още ли немате кревати в Преспа?
— Кревати?! — учуди се Мировица на новата, непозната дума. И бързо продължи, за да излезе от затруднението си: — Ами тука, сине, ще ти постелем, на ястъка, мека, вълнена постеля. Ние сички тъй, нели знайш…
И езикът му беше чуден — някак твърд, като да имаше камъче в устата, запъваше се, търсеше думите си, не можеше отеднаж да си ги спомни, говореше и някакви непознати думи. Не оставяше да подвият нозе ни майка му, ни по-малката му сестра, която се унесе по него, прилепи се и бързаше да му угоди във всичко: постлаха в стаята му нов килим, донесоха му столове от гостната и някаква масичка — нямаше по-голяма, — сложиха двойни завеси на прозорците. Сетне той, с тяхна помощ и при непрестанните ахкания и хлипания на слисаната му сестра, пререди и четирите си куфари, пълни с горни и долни дрехи, с разни чудновати
