Лицето на тъмничаря просия:
— Бъди рахат, чорбаджи. Гледай си кефа… Като влязоха отново в кауша Лазар, Вардарски и Аце Кутрев, а скоро след тях и тримата арнаути, тъмничарят затвори вратата, но не я заключи. Спря се същият арнаутин сред кауша, изви ръце на хълбоците си и рече на Лазара със своя завален, по арнаутски напевен преспански говор:
— Ор бре… Ти ли си уредил бре Хайредин ага? Чухме ние за него. Е, аферим бре, аферим бре, алал ти вера!
Той говореше с искрено възхищение. Лазар отговори смирено:
— Грешка имаш, ага… как ти беше името… Не съм уреждал аз никого.
— Ех, ех, ех… Немой така бре! От мойто уста никога нема да излезе, аз съм Джафер ага бре и аферим ти велям, ако си каурин! Ихтибар47 ти правя, щом си такъв бабаитин, алал ти вера бре!
— Не, Джафер ага, грешка имаш.
Арнаутинът сви дебелите си черни вежди, които сякаш подпираха силно изпъкналото му чело, махна снизходително с ръка:
— Е, харно, харно, щом си рекъл да мълчиш. — После изеднаж отвори широко очи, разкриви цялото си лице в някаква хитра усмивка, стисна в кръг палеца и показалеца си, размаха ги и продължи полугласно: — Знайш ли… Инкяр ша правиш! Сос инкяр от бесилка можеш да слезеш. Мене слушай!
Влезе заптие с тенекиен поднос и на него — шест кафени чаши и шест тенекиени джезвенца пълни с кафе. Лазар посочи тримата арнаути:
— Дай първо на агите. Буйрюнус, агалар! Вардарски гледаше мрачно някъде пред себе си, сега сърдито изръмжа през зъби:
— Чудя ти се на ума!…
Джафер ага пристъпи и седна кръстнозе на пода срещу тримата гяури; седнаха до него и другарите му. Заптието поднесе кафетата, а Лазар извади кутията си с тютюн и огнивото. Арнаутите си свиха цигари, запалиха ги, шумно сръбна от кафето си Джафер ага, след него и двамата му другари. Запалиха цигари и тримата гяури, сръбнаха и те от кафето си. Джафер ага като че ли тъкмо това бе чакал — изпъчи гърди, изправи горделиво глава:
— Е, чорбаджи… Ние не сме турци бре, ако ни е верата турска. Хвърлят вина върху нас, че сме убили двоица заптии. Не! Не сме ние. — Той сръбна пак от кафето си и едва ли не смукна половината чашка. И продължи нехайно: — Тука, в съседния кауш, има един ваш… селянин некакъв, вчера ме извикаха да го бия с дърво, да каже що знай, що не знай. Плаче кератиЯта като жена. Не може да изтрай. Сега вънка научих, че той за вас казал, че вие сте уредили Хайредин ага, Ти, ето и тоя, и тоя… Така рекъл кодошът48 му с кодош! Ако ми го дадат още еднаж в ръцете — жив нема да го пусна. Голем ихтибар правя аз, чорбаджи, на такива като тебе.
Той погледна Лазара и после едвам доловимо му намигна.
Стана Джафер ага, станаха след него и двамата му другари, отидоха си в своя ъгъл насреща. Дълго стоя замислен Лазар Глаушев — обмисляше той, претегляше всяка дума, която чу от арнаутина. После се обърна към Вардарски, обърна се и към Ацета Кутрев, да ги призове с поглед. Нададоха те ухо и двамата, дори Аце се приподигна, приближи се повече. Лазар тихо заговори и гледаше пред себе си, премисляше и сега всяка дума:
— Тоя тука, насреща, ясно ми каза: ако му попадне Богоя още еднаж в ръцете, може да го умъртви. И той наистина пак ще му падне в ръцете. Сега, като сме сички заедно и сички ще отричаме, ще отрече и той, Богоя, каквото е казал. Атанас ще го принуди и той да се държи по-здраво. Тогава ще го предадат пак в ръцете на арнаутина. Сега само той, Богоя, е слабото ни место. Ако дам една-две лири на оня, там, насреща — жив нема да го пусне от ръцете си.
Лазар млъкна. Млъкнаха някое време и другите двама мъже от двете му страни. Раздвижи се отеднаж Аце Кутрев, изправи се на колената си и се приведе към Лазара с лице близу до лицето му. Лазар дори се поотдръпна — като пламък го полъхна дъхът на Ацета. Лицето на градинаря, обрасло с червеникава четина, беше побледняло, той гледаше Лазара отблизу с остри, студени очи, нямаше в тях ни жал, ни милост. Той изрече с тих, но ясен глас:
— Нека му извие врата. Ти сам велиш: той, Богоя, ни е слабото место. Другите аз ги знам сичките — ни един нема и дума да изтърве. Богоя сичките ще ни обеси. Само той. Щом той млъкне, от нас нема веке кой да проговори.
Аце чакаше отговор и погледът му беше все тъй твърд и студен. Чу се от другата страна и гласът на Вардарски — сърдит, издрезгавял, но някак далечен:
— И аз така мисля, макар че…
Той не каза нищо повече. Лазар го погледна изкосо — Вардарски припряно оправяше превръзката на окото си. Приподигна се Лазар, опря гръб плътно на стената и рече:
— Ами вие, да попаднете под дървото на тоя там насреща, сигурни ли сте, че нема да се разприказвате?
Още не сте опитали.
— Аз нема да кажа ни дума — отвърна бързо Аце. — На парчета да ме направят. Ни дума! Вардарски мълчеше.
— Аз пък не знам дали ще устоя — рече Лазар и като помълча малко, добави: — Как да предам тогава Богоя в ръцете на този джелатин!
Аце махна с ръка и се дръпна на мястото си.
— Загасвай огъня, където се подхванал — рече той, ядно. — Да не отиде сичко. Така знам аз. Богоя се издал — запуши му устата. Пък ако не можем да изтрай-ме и ние — каквото си надробим, това ще си сърбаме.
Лазар не отговори. Малко по-късно той стана, пристъпи към средата на кауша, извади тютюневата си кутия.
— Джафер ага — подвикна някак весело, — ела да свием по една. Веке отдавна не сме палили цигара.
Скочи арнаутинът, приближи се. Лукава усмивка пробягна по лицето му:
— Да запали ме, чорбаджи…
Той взе кутията и като я отвори — върху тютюна светнаха две половинки лири. Арнаутинът ловко ги прибра и започна да си свива цигара. Лазар тихо продума:
— Пък ако ти падне оня… кодоша, де — ти не го бий много. Слаб човек е той, може още повеке да се уплаши и да каже още повеке лоши приказки за нас. Ти немой, гледай по-кротко с него.
— Бъди рахат, чорбаджи.
Вардарски чу късия им разговор, въздъхна и се присви към стената, притихна.
Още щом влязоха седмината селяни в своя кауш и ключът на вратата зад тях изтрака, Атанас Кривиот пак сграбчи шурея си, разтърси го цял:
— Ще отричаш сичко, ще отричаш сичко! Биха ме, кажи, уплаших се. И тия там — бачо Лазара, даскала… не ги познаваш, не си ги виждал!
— Няма веке… нема… Каквото и да става… — тракаше с челюстите си Богоя, увиснал като дрипа в силните ръце на Кривио.
— И да си знайш: жив нема да те оставя, ако не отречеш сичко, каквото си издърдорил. Нели знайш, като кажа аз еднаж…
Той го бутна напред, но не сваляше очи от него, после отиде и седна край стената. Насядаха там и другите селяци. Бяха постлали горни дрехи, пропити вече с влага. През единственото прозорче едва се процеждаше светлинка, сива, здрачна, ъглите на кауша тънеха и сега в мрак; тук-там по влажния пръстен под проблясваше размазана рядка кал. И беше студено в тая влажна, мрачна дупка, а вън, зад тия дебели каменни стени, сияеше ведър, топъл мартенски ден.
Богоя пак се отдели от другарите си, сви се в най-тъмния ъгъл, тъкмо под прозореца, сякаш да се скрие там. Но те и шестимата го виждаха — малка купчинка там, в ъгъла. Мрачно проблясваха очите им в полумрака и каквото да продумваха — всяка тяхна дума идеше от една и съща, постоянна, обща мисъл: за Богоя, От него бе им дошло това зло, от него можеше да им дойде още по-голямо зло, да им дойде и
