куршум. Чудо, ти казвам! И вестниците така пишат: чудо! Голема руска сила.
Лазар шумно въздъхна:
— Е, да си жив, Гьорче! Да си жив, брате… Зарадва ме ти мене много.
— Ама ти, бачо Лазаре, немой никому, че аз съм ти казал…
— Не бой се. Знам аз. — И отеднаж попита: — Ами тия… австрийците, що правят?
Младият Баболев пак поприсви устни хитро и каза:
— Нищо. Гледат сеир и чакат.
— Що чакат?
— Да дойде време и за них.
— Лов дебнат. Плячка.
— Ами тъй, бачо Лазаре. Такава е нихната политика.
— Ти пак ли ще кажеш, че тука, в Македония, те ще дойдат, а не русите?
— Така ще бъде, бачо Лазаре.
— Така, Гьорче, ама генерал Гурко ще им пресече пътя. Русите са минали веке Дунава, ще минат тия дни и Стара планина, а оттам ще дойдат и тука. Нема кой да ги спре. Нека стоят австрийците, нека чакат. Те искат сухи да ловят риба, ама рибата дедо Иван ще я улови. Кой ще посмей сега да го спре? Ти сам велиш: сички се чудят на силата му.
Нямаше какво да възрази Георги Баболев, не се решаваше да възразява. Стана да си върви и рече сговорчиво:
— Като науча нещо, аз пак ще дойда да ти кажа. Каквото чу Лазар от младия Баболев, каза го на Андрея, каза го и на Вардарски и на други свои приятели. Можеше ли да се крие такава радост и нямаше защо да се крие. Но той дори и на Андрея не каза откъде бе научил радостните вести. Следващата неделя в новата преспанска църква се кръстиха четири мъжки отрочета. И четирите момчета бяха кръстени с името Гурко.
Вършитбата закъсняваше всяка година, ронеха се и гапеха снопите по нивите чак до август и все така, докато не се продаде йошурът55 и не го прибере хюкюматът в царската хазна. Тая година снопите останаха още по-късно по нивите. Не се решаваше ни един от градските чорбаджии, пък и от беговете и агаларите, да купи данъка — ще смогне ли да го прибере, след като го е платил предварително на държавата, която — ето вече пропадаше? И цялата чаршия се зачуди, като се узна, че Таки Брашнаров и Миро Баболев купили де, сетъка за цялата Преспанска кааза; с тях бил и Исмаил бей. Даде се най-сетне разрешение да почне вършитбата, а беше вече месец септември.
Към края на август Георги Баболев получи пак няколко вестника от Виена. Прочете ги той, но не отиде да съобщи закъснелите новини на Лазара Глаушев, а влезе при Таки Брашнаров. И като човек, който е дошъл да върши работа и не желае да губи времето си напразно, той каза на Таки:
— Говорих и с татко, искаш ли да купим йошура заедно тая година?
Таки го изгледа от глава до пети с нескрито пренебрежение:
— Ти, младо, имаш ли ум?! Влизам ли аз в такъв капан сега? Светът се е запалил, а ти?!
Дори и старият Брашнаров, който бе отстъпил на сина си всичките си права, не се сдържа:
— Не се затварят сега пари в нищо. Дръж парите си в такова време…
А младият Баболев спокойно го изслуша и рече с твърд глас:
— Войната горе се затегна. Знам от сигурно место. Русите си удариха главата в Плевен, та свет им се зави. Не ще могат да минат те скоро Стара планина. Стъписва се и Австрия. Затега се тая работа и тъкмо сега можем да вземем ние йошура и да го приберем бързо-бързо. Ще го вземем по-евтино и ще натискаме после да го прибереме по-бързо, военно време е, нема да чакаме никого. Ще вземем за ортак и некого от бейовете — християни сме ние, а той да ни бъде арка56.
Докато говореше младият човек, лицето на Таки Брашнаров се променяше с всяка негова дума: присвито презрително, то, дума по дума, сякаш се разтвори, разтегна се от учудване, но и от алчност. Подуши той лесна и голяма плячка. Умно говореше хлапакът! Таки само това попита.
— Ама ти насигурно ли знайш, че русите нема да дойдат скоро тука?
Притвори очи надменно младият Баболев и рече:
— Русите нема да дойдат тука никога Тука ще дойдат австрийци. Ама ще мине време.
— Откъде знайш ти толкова, джанъм?! Кажи да видиме.
Георги Баболев процеди — той знаеше цената си:
— Имам черно на бело. — Той извади, без да бърза, един от вестниците, които бе получил ден, два преди това, и го удари с другата си ръка. — Тука пише. И за Плевен, и за други руски бъркотии.
— Прочети да видиме. Ама то е по швабски…
— Ще те лъжа ли? Нели ти казвам ортаци да бъдем, заедно да бъдем…
Той прочете и преведе по няколко реда от вестника. Брашнаров рече:
— И аз четох за Плевен в гръчките вестници, ама си рекох, като ги пишат в Цариград, може да е лъжа тая работа.
Купиха те йошура за тридесет и пет хиляди лири. И още с купуването му спечелиха до пет и повече хиляди лири — така се продаваше всяка година йошурът за Преспанската кааза: най-малко за четиридесет хиляди. И само за име взеха за съдружник Исмаил бей. Така му каза Брашнаров:
— Ти, бей, в тая работа само с хюкюмата ще се разправяш. Заптии ще поискаш, да речем, ако стане нужда. За тая твоя грижа, бей, ще имаш петстотин лири чиста печалба. Пък ние ще спечелим ли, ще загубим ли, това тебе нема да те засегне. Твоите петстотин лири ти ще си ги получиш и ето ти още сега сто лири.
Взе парите Исмаил бей и сам, по своя воля, стана като заптия на Миро Баболев и Таки Брашнаров. Гледаха преспанци и се чудеха, но скоро стана всичко ясно: Миро и Таки бяха хвърлили срекме в мътна вода. То се знай, в края на краищата, парите при пари ще отидат и кой друг ще може да купи йошура за цялата кааза, но младият Баболев слиса всички: тичаше на кон от село на село, а подир него цяла сурия заптии и колджии57, забрави той съвсем и швабските си капели, и бастунчето си…
Като започна вършитбата и по улиците на Преспа заскърцаха коли, натоварени с ново жито, Андрея пръв заговори:
— Е, хайде да тръгваме. Да посъберем нещо по селата, че хамбарите цела година веке стоят празни. — И като че ли трябваше да се оправдава, той продължи: — Не ми е мене сега толкова до работа, место не ме хваща веке от нетърпение, ама се требва да се работи, пък и повеке хлеб ще е нужен тая година, нели чакаме гости. След като построи новата си къща и после близу една година лежа в затвора, Лазар Глаушев нямаше много пари за търговия. Той каза на Андрея:
— Повеке от триста лири аз не мога да вложа в нашата работа сега. И мене ми стигат. Се ще изкарам от них за прехрана.
— Защо се делиш така? — попита Андрея с огорчение.
— Ами аз не мога с повеке, а ти можеш. Да се знай колко ще е моето.
— Аз никога не съм се делил от тебе и сега нема да се деля. Може да имам сега аз малко повеке от тебе, ама моите пари секога са и твои.
— Знам, знам, Андрея, ама мене не ми требва повеке.
— Не ми требва и мене много нещо…
Така започнаха те двамата търговията си и тая година.
През лятото и докъм средата на месец септември русите удариха Плевен три пъти, но не успяха да го вземат. Тук участвуваха и румънски войски. Застояха се русите и по Стара планина. Турците се опитваха да променят в своя полза хода на войната. Осман паша събираше сили в Плевен и се опитваше да пробие обсадата. Сюлейман паша атакуваше яростно руските и българските дружини на Шипка, за да разкъса фронта и да премине в Северна България. Напираха турците и към Черни Лом. Враговете на Русия и на цялото славянство злорадствуваха, сочеха шумно грешките на върховното руско командуване, на някои руски генерали, Англия подтикваше Австро-Унгария да се намеси в помощ на Турция. Грешки имаше, имаше и неспособни руски генерали, но в руската войска имаше и генерали като Гурко, Скобелев, Драгомиров, а голяма беше храбростта на простия руски войник, на руския офицер, непреодолимо беше търпението им във всички страдания, лишения и всякакви трудности.
