И тъкмо когато малцина очакваха, пред самия праг на зимата, руската войска отново показа своята мощ. Плевен бе превзет, започнало бе стремително настъпление по целия фронт, сред зимни студове и бури бе премината и Стара планина, през Пловдив и Одрин русите, бързо се насочваха към Цариград. Светът отново спотаи дъх пред подвизите на руския човек…
Спотаи дъх и Преспа — наближаваше бързо денят на спасението.
Чу се, че казашки разезди са стигнали до Вардара между Велес и Скопие. Не беше далеко оттам до Преспа. Тъкмо по тия дни пред дюкяна на Лазара мина Георги Баболев. Лазар му се усмихна отдалеко, но Андрея не се сдържа, излезе вън, на тротоарчето пред дюкяна, и му каза:
— Отдавна не си идвал, Гьорче, да ни видиш.
Спря се младият Баболев с ръце в джебовете на горната си дреха, понамръщи лице зиморничаво — денят беше студен.
— Ама работа… — отвърна той.
Сините очи на Андрея светеха присмехулно. Той продължи:
— Идат веке, а?
— Идат — отвърна младият Баболев и отеднаж се съживи, засмя се: — Идат, наистина идат, готвим се да ги посрещнем.
— Целият град се готви, целият град…
— А ние с Таки пратихме люде в Тиквешко да закупят там вино. Колкото има, колкото намерят. Сега тичаме да търсим бъчви, чакаме да ни докарат повеке от сто хиляди оки. Казаците, нели знайш, обичат вино.
— Не го обичат по-малко и преспанци. А вие… пара да падне, а?
— Е, защо не… Пък и вино ще има в Преспа повечко.
— Върви, върви, Гьорче. В Преспа ще се намерят бъчви…
Няколко дни по-късно започнаха да се точат цели кервани — коли, коне, катъри, магарета — и всичко пренасяше тиквешко вино в бъчви, в бурета, в мехове. Размириса се целият град на вино. Напълниха се много изби в преспанската чаршия, пък и по махалите, с бъчви и мехове. Нахвърлиха се да купуват от тиквешкото вино всички преспанци, които нямаха лозя и не бяха си сипали свое; който не можеше да си напълни бъчва или буре, вземаше поне по десетина оки. За милите гости… Току виж, някой ден — изтропотили казаци с конете си по преспанските улици! С празни ли ръце ще ги посрещнеш, па да си и последен сиромах! Пък и преспанци доста си попийваха тия дни, от нетърпение да чакат гостите…
Минаха големите празници — Божик, Водици. Нека минават. Идеше друг, по-голям празник…
През месец януари на 1878 година руските войски превзеха Одрин и стигнаха на осемдесет километра до Цариград. Турското правителство помоли за примирие. Руските войски стигнаха до Сан Стефано, на дванайсет километра до Цариград. В същото време английска флота мина през Дарданелите и навлезе в Мраморно море.
IV
Към края на месец февруари същата година преспанският каймакамин получи следното тайно писмо от битолския валия:
„Поради нашите големи грехове тоя път аллах ни изостави и ни лиши от своята милост. На 19 т.м. в Сан Стефано при Стамбул се подписа с русите мирен договор и по силата на тоя договор повереният ми Битолски вилает влиза в границите на новата българска държава. Но аллах никога не е изоставял съвсем своя избран отомански народ и затова още не са загубени всички надежди. Нашите врагове са силни, но силни са и нашите приятели. Когато русите се приближиха до Стамбул, в Мраморно море навлезе на два пъти голяма английска флота, за да ни помогне. Руският аскер е при Стамбул, но зад гърба на Русия стоят немците, французите, италианците и са готови да хвърлят въже на шията й. И тъй, да не губим надежда. Поради всичко това, заповядвам ви следното: правоверните османлии, а също и арнаутите в каазата ви от 18 до 60 години да бъдат поставени под вашите заповеди и на пълно ваше разположение, за да отхвърлят всяка чужда власт, ако бъде установена; ако има в каазата ви гърци или други християни, които признават гръцката патриаршия, вземете ги под своя пълна закрила и ги подпомагайте с всички сили и средства в техните действия срещу всяка нетурска власт, която може да бъде установена, а също и във всичките им враждебни действия срещу българския милет в поверената ви кааза; това последното важи и за всички други народности в каазата ви, които не желаят да влязат в границите на една българска държава; поставете под най-строга бдителност българския милет в поверената ви кааза, като спъвате дейно, осуетявате и унищожавате всякакъв опит от негова страна да установи каквато и да е своя власт в каазата ви или всеки опит да подпомага нова някаква власт или какъвто и да е опит да се наруши сегашното положение на нещата. Във всички нужни и необходими действия от ваша страна при изпълнението на тия наши заповеди предпазвайте се от излишен шум или каквото и да е, което би привлякло в наша вреда вниманието на външния свят. Донасяйте ни своевременно и незабавно за всичко във връзка с тия ни заповеди и тяхното изпълнение…“
По същото време бързоходец на битолската българска община донесе в Преспа и предаде лично на председателя на преспанската община следното писмо:
„До почтения Председатель на българската църковна община въ градъ Преспа и до сички нейни почтени членове.
Известяваме ве за знаше: на 19-ий день отъ месецъ фефруаря 1878 год. во Санъ Стефано ся подписа миръ между Русая и Туркия и ся призна свободно болгарско Княжество, а въ него влиза и цълата наша Македоня. Известяваме ве, защо може да не са стигнали тия въсти до васъ и защо сички неприятели на славяно болгарски народъ ся дигатъ да развалятъ това дъло на нашата освободителка Русая. Тука ще сме на голъма мака най-веке отъ нъкои гърци воглавъ со владиката имъ, тръгнали са да сбиратъ подписи и мюхюри да остане Македошя пакъ подъ Туршя, нъ нъма да прокопсатъ.“
Щом получи това писмо и го прочете един път и още един път, председателят на общината поп Димитрия Тошев веднага се отправи към дюкана на Лазара Глаушев. Едва що влезе в дюкяна, той дигна очи и ръце към небето, проплака:
— Нине отпущаеши раба твоего, владико… Лазар скочи да го посрещне, а поп Димитри се хвърли да го прегръща:
— Лазаре… брате… Спасение… спасение!…
Лицето му беше мокро от сълзи, но сияеше от радост. Не се учуди Лазар на това посещение и на тия сълзи — такова беше времето сега, пък и той усети как се присви гърлото му за плач. Поп Димитри поривисто мушна писмото в ръцете му.
— Ела, седни, отче…
— Чети, чети!
Още щом прочете Лазар първите редове на писмото, ръцете му започнаха да треперят, гърлото му още повече се сви и той спря да чете задъхан.
— Лазаре… брате… — проплака отново поп Димитри.
— Ама кажете що има! — пристъпи към тях Андрея Бенков и лицето му, колкото беше бледо, станало бе въззеленикаво.
Поп Димитри го погледна разсеяно, а Лазар отново бе зачел писмото със строго, съсредоточено лице и само ръцете му трепереха. После той мълчаливо подаде писмото на Андрея и се обърна към поп Димитрия с тих глас:
— Ела, отче, да седнем…
Андрея Бенков изхлипа, но не откъсваше очи от писмото.
— Какво ще правим сега, Лазаре — каза поп Димитри угрижен, щом седнаха двамата на тясното миндерче; той искаше да покаже своето съзнание за дълг като председател на църковната община, но все не можеше да задържи сълзите си и току извади голяма, шарена кърпа да бърше мокрите си мустаки и брада.
Лазар се усмихваше на собствените си мисли и като че ли не забелязваше попа. Тих беше гласът му, пречупен от внезапна умора след толкова продължително напрежение. Тиха беше и радостта му — отеднаж премаля сърцето му от нея и той нямаше повече сили да й даде по-ярък израз, само лицето му, едва-едва
