побледняло, беше озарено от вътрешна светлина. Той каза, но повече на себе си:
— Нели се това чакахме, а сега, като дойде, дори не ти се верва… но това е от преголема радост…
— Ха де, ха де… — клатеше глава поп Димитри със зачервени очи. После рече: — Какво ще кажеш, Лазаре… Да бием камбаните, да съберем народа…
Лазар се умълча.
— Ами да бием камбаните! Хайде! — чу се гласът на Андрея и не би го познал човек такъв възбуден, припрян, нетърпелив. — Да сберем целия народ, да известим на сички… Свободно болгарско княжество!…
Лазар мълчеше. Умълчаха се и те двамата, чакаха го да проговори.
— Не, не — рече той и гласът му бе закрепнал. — Не со камбани… со шум. Рано е още. Да почакаме. Ама излез на улицата сега, кажи само на двамина и за половин час ще узнай целият град. Това стига засега.
— Ще излеза! — викна Андрея. — Ей сега… и когото срещна…
На вратата той едва що не се сблъска с Камбер онбаши. И както беше възбуден, припрян, той попита грубо заптието:
— Що има, турчине?
Онбашията едва го погледна, но сякаш не забеляза грубия му глас и пристъпи към Лазара:
— Чорбаджи… И ти също, попе… тамам и тебе търся… вика ви сички каймакам ефенди, ама сички, целиот опущина. Сега, веднага.
Погледна го Лазар и после рече:
— Кажи, Камбер онбаши, на каймакам ефенди, че нема да дойдем веднага. Имаме малко работа. Ще дойдем след един саат. Така му кажи.
Потрепнаха едва-едва провисналите мустаки на онбашията, някакъв бърз блясък премина в погледа му, но кротко отвърна:
— Харно, чорбаджи. Така ще река: след един саат. Той направи темане мълчаливо и си излезе.
— Илия! — подвикна Лазар на калфата си и го изпрати да съобщи на всички общинари да се съберат веднага в общината.
Когато след един час време общинарите тръгнаха от общината на път за хюкюмата, минаването им през чаршията се превърна в тържествено шествие. Целият град знаеше вече за щастливото събитие в Сан Стефано. Щом се зададоха общинарите в чаршията, наскачаха от всички дюкяни, струпаха се по тесните тротоари та и долу, на самата улица, стари и млади, майстори, калфи, чираци, разнесе се, разля се от улица в улица радостен, несдържан викот:
— Хайде, братя! Да живей! Вървете да вземете хюкюмата, стига им на агите! Тука е веке наше царство!…
Блажено се усмихваше поп Димитрия Тошев, усмихваше се и Лазар Глаушев — не бе лъгал той никога тоя народ, бодро пристъпваха край тях и след тях останалите общинари.
Минаха те всички през двора на конака и тъкмо пред вратата на каймакамина пред тях се изпречи пазачът му Камбер онбаши:
— Каймакам ефенди рече да почакате малко, чорбаджилар…
Излезе пред него Лазар Глаушев и каза с леден глас:
— Ако каймакам ефенди не ни приеме веднага, ние си отиваме. Влез, онбаши, и кажи му това от наша страна.
Заптието влезе и скоро се върна:
— Буйрюнус, чорбаджилар…
Каймакам ефенди си бе отмъстил за тяхното закъснение, сега те можеха да влязат.
Той не беше сам в стаята си. По широките миндери край стените бяха насядали около петнайсет души бейове и агалари, седяха там и двама от преспанските власи — Миту Чука и Кости Пучура. Каймаканинът едвам се приподигна от мястото си зад една маса, покрита с червено сукно, и посочи с ръка миндерите насреща:
— Буйрюнус…
Общинарите насядаха тясно един до друг на края на единия миндер, а двама от по-младите дори останаха прави край стената — нямаше де да седнат. Агаларите насреща бяха се разположили нашироко, ала никой не се и помръдна да направи място. Каймакаминът се преструваше, че нищо не забелязва, и тъкмо се готвеше да говори, но Лазар Глаушев го изпревари:
— Прощавайте, каймакам ефенди — рече той на преспански със зачервено лице, — но тука, у вас, е доста тесно, ето прави стоят людете.
Разбърза се отеднаж каймакаминът, плесна с ръце? Камбер онбаши донесе няколко стола. Виждаше се, каймакаминът едвам сдържаше гнева си и така започна, с едвам сдържан гняв, и езикът му не беше много ясен, употребяваше непознати турски или арабски думи:
— Събрах ви първенци от мюсюлманите в Преспа, от власите и гърците, от българите, да чуете какво ще ви кажа и което чуете, да го разгласите между своите в града. Има някои в нашия град, които забравят, че тука е турска държава и турска власт. Военно време е, властта няма да се шегува, всекиго ще тури на мястото му. Никому няма да се позволи да нарушава реда и закона, да смущава и тревожи мирните граждани… Той не каза нищо повече, а само повтори и потрети с по-други думи казаното и както беше още преди това уговорено, веднага след него заговори най-старият от събраните там агалари — Мехмед Али ага:
— Между нас, мюсюлманите в Преспа, няма кой да нарушава реда и закона, кой да смущава и тревожи. Но това ще кажа аз, да се знае, че ако други някои се опитат да смущават държавата, ние всички турци в Преспа ще излезем срещу тях. Между мюсюлманите в Преспа има още мнозина, които могат да държат оръжие. Това ще кажа да се знае и да се помни от всички.
Стана да говори и Кости Пучура. Той беше нисък човек, а иначе беше с широки рамена и дебел, зачервен врат, с голяма, някак четвъртита глава, с много висок ален фес, сякаш да увеличи с него ръста си.
— От наша страна, каймакам ефенди, и вие, почтени агалари — започна той и все искаше да покаже колко правилно говори на турски, — от наша страна, искам да кажа, никога не е имало никакви смущения, ние гърците и патриаршистите винаги сме били мирни граждани и верни поданици на падишаха. Така е било досега, така ще бъде и занапред…
Поп Димитрия Тошев все току попоглеждаше към Лазара Глаушев и като че ли следеше как се преливаше по лицето му ту бледност, ту гъста червенина. Като млъкна Кости Пучура и седна на мястото си, Лазар погледна каймакамина:
— Изглежда, и ние ще требва да си кажем думата… Каймаканинът разглеждаше едната си ръка през спуснатите си клепки и едва-едва кимна с глава, но Лазар още преди това бе станал прав и лицето му беше бледо.
— Аз ще говоря на български — каза той с напрегнат глас, а лицето му стана още по-бледо. — Секи тука знай български. — Той не сваляше очи от каймакамина и продължи, като произнасяше ясно, отсечено всяка дума: — Ние получихме в нашата община известие, че на 19-ий февруари во Сан Стефано е подписан договор между руския цар и султана. Войната е свършена победоносно за Русия и от тоя ден се създава свободно българско княжество, в което влиза и наша Преспа. Каймакам ефенди, ти никакъв хабер ли немаш за това нещо? Надигна се от всички страни глуха врява — говореха помежду си и турците, и българите, и двамата власи възбудено се караха, макар и с потиснати гласове. Каймакаминът гледаше Лазара с широко разтворени очи, но бързо се съвзе и рече:
— Не знам аз нищо за никакво българско княжество. А войната е свършена, каза се тук още преди да дойдете вие.
Лазар повиши глас, да заглуши надигналата се врява.
— Който не знай, да чуе: тука не е веке Туркия. Нема да мине много време и там — посочи той с ръка масата пред каймакамина, — там ще седне друг човек и сичко ще се промени. Нема защо да ни заплашвате, каймакам ефенди: никой от нас нема да смути реда и спокойствието в града или некъде по селата! Отсега нататък в тая земя наистина ще има ред и закон. Като ни заплашвате, че сме размирници, ето какво ще кажа аз: ние, българите, тука сега не сме сички. Нема го между нас Милета Рибар и неговото место е още
