сме събрали, колко куршуми, какво друго оружие имаме.
Той и сам знаеше какво оръжие беше събрано, ала сега трябваше всичко да се прави на ясно. Пушките бяха само осемдесет и две с хиляда седемстотин и двадесет патрона.
— Имаме и пищови, има и от тия с по пет куршума. — побърза да каже Атанас Кривиот и като че ли се боеше да не би Лазар пак да отложи цялата работа. Аце Кутрев, който беше винаги по-спокоен и по- самоуверен, рече с равен глас и дори не подигна очи да погледне Лазара:
— Знам аз… в града ще се намерят и други люде, които имат оружие. Кой пушка, кой пищов или нож.
Лазар нищо не отговори, а седеше с ръце отпуснати на колената. Сетне попита:
— А людете? Колко люде, мислите, ще излезат, ако речем да станем…
— Колко… — повтори Кривиот колебливо.
— Колко — повтори и Аце, но веднага добави: — Колкото пушки, толкова и люде. На когото дадеш пушка в ръцете, той ще тръгне с тебе. Люде колкото искаш… целият град.
Както бе седнал Глаушев — неподвижен, с мрачно лице, — Вардарски на няколко пъти го попогледна и окото му святкаше присмехулно. Сега той стана, рови дълго под постелката си върху тясното дървено легло и пак се върна на мястото си. Разтвори голям, жълтеникав лист хартия и гласът му отеднаж изпълни малката стая:
— Четиридесет и осем души са записани тук. Сички доброволно и клетва са дали да мрат.
Лазар го погледна изненадан:
— Ти ли? Ти ли ги закле сичките?
— И ние тука седмина — продължи Вардарски, — това прави петдесет и петима, които са се обрекли и клетва са дали.
Съживи се и Атанас Кривиот.
— Да има пушки — рече той, — аз ще дигна сичките села.
Едвам забележимо, но все повече бледнееше лицето на Лазара Глаушев; той се приведе напред и каза:
— В града има трийсет и шестима заптии и ще излезат срещу нас не по-малко от двеста души други въоружени турци. Но пък ние… ние ще гледаме да ги изненадаме и тъй… отеднаж да ги затиснем. — Той се изправи, поприглади нервно с опакото на ръката мустаките си и продължи с изяснен глас, сърдито, сякаш спореше с някого: — Е, това е! Като требва — требва!
— Е, най-после — не се сдържа Вардарски и погледна изкосо Лазара.
Бавно обърна към него Лазар бледо, строго лице и повтори:
— Най-после. Да! Не знам как е с тебе, с вас тука, но мене тая работа ми тежи като цела планина на рамената.
— Да не е от… страх — рече Вардарски и прошумоля смутено с хартията в ръцете си.
— Ами да — отговори просто Лазар. — Наистина се боя… за тебе, за себе си, за целия град. — Той посегна и взе от ръцете му списъка на заклелите се въстаници и току рече: — А ето започваме. — Погледна Вардарски в лицето, сякаш да види какво впечатление направиха на учителя тия две думи, сетне погледна той и останалите си другари, разгъна хартията, прочете целия списък докрай. И тъй, загледан в списъка, продължи: — Като се връщах от Битоля, видех з друга кочия Кючук Кадри. Връщаше се и той в Преспа с други двама турци. Ще го убием още тия дни, ама насред чаршията. Сам ли ще бъде, с двама ли, с трима ли — сичките ще паднат. Аз ще я наредя тая работа. — Той се загледа още за минута в списъка, после го сгъна, скри го във вътрешния джеб на дрехата си. — Нели така бехме решили… Това ще бъде първият знак. И да поуплашим агаларите. На другата сутрин, два часа преди да се раздени, ще вземем и конака. Райко Вардарски отеднаж скочи, бързо се изправи срещу него и Лазар. Учителят се хвърли и буйно го прегърна:
— Лазаре, брате!…
Наскачаха и другите, Андрея Бенков проплака с глас.
От два дни по няколкото улици, които водеха от турската махала към чаршията, се навъртаха някакви младежи — калфи ту от железарите, ту от обущарите, ту от другите еснафи. — стояха там, зяпаха по цели часозе, та почнаха някои от близките дюкяни да ги закачат:
— Що бре, изпъдил ли те майсторът ти?
— Ела бре, ела да ми напълниш бардучето с пресна вода… Щом стоиш тъй, без работа.
Младите люде подхващаха шегите или пък мръдваха по-нагоре или по-надолу и пак се връщаха. Като си отиваха едни, идваха други. Людете наоколо вече не ги закачаха, но все повече се заглеждаха в тях: каква ли е тая работа?! На втория ден, доста късно следобед, откъм турската махала се зададе Кючук Кадри с двама свои другари, но като минаваха през площада при градския часовник, единият от тях се отдели и влезе в чаршийската джамия. Кючук Кадри продължи към чаршията, а половин стъпка по-назад от него вървеше другарят му; и двамата бяха с тежки силяхлъци, носеха и пушки в ръцете си, като да бяха тръгнали по лов из полето. Двамата калфи, които тъкмо по това време стояха наблизу, отеднаж изчезнаха.
Турците навлязоха в чаршията и все ръмжаха навъсени, мятаха на всички страни предизвикателни погледи, та людете избягваха да им се изпречват на пътя. Внезапно, на един кръстопът към касапската чаршия, върху двамата турци се нахвърлиха четирима младежи с револвери в ръце и започнаха да стрелят по тях. Кючук Кадри веднага падна, пушката му остана под него. Другарят му изпусна пушката и приподигна ръце, негли да се защити, отвори уста да викне, но не се чу ни вик, ни глас, види се, поради изстрелите. Падна и той там, до тротоара пред един дюкян. Двама от младежите веднага побягнаха по посока към българските махали, но другите двама сякаш и не мислеха да бягат, дигнаха пушките на убитите, бръкнаха и в силяхлъците им, извадиха револвери и ножове, а единият гръмна още един път в главата на Кючук Кадри със собствения му револвер. Едва след това те и двамата също побягнаха по посока на християнските махали.
Когато се чуха изстрелите, Андрея Бенков беше някъде навътре в дюкяна с калфата и току се приближи с бързи стъпки към Лазара, който седеше на миндерчето.
— Те са… — пошушна Андрея.
Лазар кимна мълчаливо с глава.
Тихо беше из цялата чаршия. Ала изеднаж откъм горния край на улицата се зададе голяма група люде, които бързаха, някои и тичаха към махалите. Веднага след тях и около тях започнаха да се затварят дюкяни, групата на бягащите се увеличаваше и бързо се приближаваше насам, по посока на махалите. Лазар скочи, излезе на улицата, след него и Андрея. Те пресрещнаха бягащите и Лазар викна:
— Къде… къде сте тръгнали! Що не си стоите по дюкяните?
— Турци убиха там… Кючук Кадри убиха…
— Е, та що! Вие ли сте ги убили, та бегате? Връщайте се сички по дюкяните си… — Между тия изплашени люде имаше и от заклелите се въстаници, които на другата сутрин трябваше да превземат с оръжие конака. Лазар извика някои от тях по име: — Иоско… Петре Нунков… Здраве… и вие ли! Връщайте се сички по дюкяните си бре, люде!…
Някои започнаха да се връщат, след тях и други. Които бяха затворили дюкяните си наоколо, започнаха пак да ги отварят. Все пак някои отминаха към махалите, но повечето се върнаха и улицата бързо се разчисти. Върнаха се в дюкяна си и Лазар с Андрея.
— Да беше се позакрил поне ти — рече колебливо Андрея.
— Ха!… — махна с ръка Лазар. — Хубава работа. Излезехме да спираме людете, пък сега ние да побегнем, а?
Из чаршията отново стана тихо. Всеки се спотайваше в дюкяна си, рядко ще прекоси някой улицата. Не мина много време, по чаршийните улици излязоха заптии, по двама, по трима, с пушки в ръце.
— Виждаш ли — усмихна се Лазар. — Ще ни пазят.
Малко по-късно по улицата насреща се зададе Шериф чауш с други двама заптии, също и те тримата с пушките си. Като наближиха на десетина стъпки, те изеднаж се насочиха право към дюкяна на Лазар а.
— Скоро бегай! — изшушука Андрея бързо.
— Късно е веке… — отвърна Лазар. — Ще видим що е…
Шериф чауш влезе в дюкяна, след него и другите двама заптии.
— Хайде с мене, чорбаджи — рече чаушинът на Лазара. — Вика те за малко каймакам ефенди.
