Ризо Добревъ (Имената не личат ясно)
Представители Тетовски
Икономъ папа Серафимъ: Заф1ръ Нжоловъ
Представителн Кумановски Попъ Божинъ:
Д1мо Ивановъ
Представители(ь) Радовишъ Христофоръ Константиновъ Хрисго Ико(но)мовъ
Представителн Воденскн Трпче Стояновъ Иованъ Безо
Печат на СъреквгМелиичко-Драмско-Неврокопското учителско дружество
Печат на Петричкия казалийски съвет
Печат на Неврокопската българска община
Настоятели училищни Стефанъ Шаманджиевъ Георги Любаховскьш
Представители Петрички Стоянъ Герпевъ Георги Урумовъ яп авителн. Нввронваеш
Печат на Д. Хисарския казалийски евветъ
Представители Демиръ Хисарь Попъ ДмЬри Кърчевскй ванъ Голагановъ
Печат на Щипската българска община
Кюстендилска епархия
Печат на Сърската българска църковна община
Печат на Драмската българска църковна община
Представители Щипски Мано Панаютовъ
Лазо х. Димитровъ
Представители Сърскн Ил1я Иоваловъ Касарозъ Иванъ Братановъ
Представителн Драмски
Печу х. Оглу Алекси Чановъ“
Представителите на Радовиш и Воден не бяха донесли със себе си печатите на своите общини и сложиха само подписите си, а представителите на Битоля и Неврокоп удариха само печатите на общините си.
Когато се завърнаха в Преспа Лазар Глаушев и Андрея Бенков, целият град знаеше къде бяха ходили и що бяха вършили. Узна и каймакаминът, узнаха и мнозина от преспанските турци. Лазар и Андрея не бяха се крили много ни в Преспа, ни в Битоля, ни в Солун. Турците в Преспа кротуваха и изчакваха. Чу се за турски бунтове и размирици само някъде по Родопите.
На 13 юни 1878 година се откри Берлинският конгрес Англия, Германия и Австрия разкъсаха Санстефанска България на три части: от Северна България се създаде не напълно свободно княжество; така наречената Източна Румелия с главен град Пловдив бе превърната в автономна турска област, а Македония оставаше и занапред под пълна турска власт. Без да пролее ни капка кръв, Австрия успя да си присвои Босна и Херцеговина, а като награда за своето приятелство към Турция Англия получи остров Кипър.
[# Един екземпляр от това прошение се пази в Пловдивската на родна библиотека и музей.]
Щом се разчу по Преспа за берлинското злодеяние, мнозина преспанци изпаднаха в смут и страх. Те не бяха крили радостта си от руската победа и сега се бояха от турско отмъщение, ала още по-голям беше страхът им и смущението им пред бъдещето, след като бяха повярвали, че няма да бъдат повече турски роби. И които бяха по-предприемчиви, взеха да бягат от Преспа; продаваха набързо каквото имаха от имот и покъщнина или пък изоставяха и дом, и всякакъв имот и бягаха на север, към свободната българска земя. Бягаха отделни люде от по-младите, но бягаха и цели домочадия.
— Да побързаме, докато турците не са затворили пътищата и новите граници!
За едно късо време, докато започнаха първите студове, само от Преспа избягаха над две хиляди души, а имаше бежанци и от селата. Бежанци имаше и от цяла Македония.
И Ния Глаушева тогава отвори дума пред Лазара за бягство.
— Тежък ще бъде животът ни, нели знайме що е под турско — каза тя. — Ето мнозина тръгнаха. За нас ще бъде по-лесно, като сме… сами. Как да е, гладни нема да останем там…
— По-лесно е да го каже човек — отговори Лазар. — Не ми се бега мене от Преспа, сърце не ми дава. Знам сичко какво ще бъде сега, турците ще са още по-зли към нас, но има нещо, държи ме тука и не мога да го скъсам, не мога Нийо… Пък и още не се знай какво ще бъде с Македония, макар тия юди в Берлин… Русия нема да ни остави така нас, а и ние може да си помогнем некак…
Така подхвърли Лазар Глаушев на жена си, но той носеше по-ясна мисъл в себе си: Македония може да си помогне, трябва да си помогне, сега, докато е още време! Руските войски бяха още тук — на границата на Македония и в самата Македония — в Кюстендил, Дупница, Горна Джумая. Турците бяха още в смущение и безредие, в Преспа и в много други градове нямаше ни един турски войник. Лазар ходи на няколко пъти в Битоля. Там се събираха люде от целия вилает, идваха и от други, по-далечни места. Още през месец юли, като се разчу за Берлинския договор, по цяла Македония започна едно общо брожение сред българите. Сега се знаеше, че по Струма, от двете и страни, селата са се дигнали да прогонят турците. В началото на октомври въстават най-напред селата Кресна, Влахи и Ощава, а след тях и много други села навътре в Мелнишко. Въстанието бързо се разширява и към Паланечно, обхваща много села в Разложко, превзет е град Банско с прохода Предел, въстават и селата в серски Демирхисар, оттатък Рупел. На 10 ноември същата 1878 година ръководството на въстанието издава в Пирин от името на „Привременно Българско управление в Македония“ възвание, което завършва с две пламенни думи:
— Свобода или смърт!
В тоя призив се вслушваше цяла Македония, а най-вече ония, които имаха по-горещи сърца, защото много по-големи бяха надеждите, отколкото действителните изгледи за успех За първи път откакто се знаеха и помнеха, сега Андрея Бенков беше против Лазара. Колко пъти вече бе повтарял Андрея:
— Времето минава, а ние чакаме турците да съберат сила. Чакаме да си отидат русите. Чакаме Македония да опустей от люде. Ето, нели се чу: по Пирин планина веке се бият!… Да мога да дигна тоя народ… Ама аз не мога, ти можеш и с една дума.
— Не може с голи ръце, Андрея. И после, само ние ли тука, в Преспа? Пирин — е, харно. Ама нека и другаде да се захване; да се дигне цела Македония. Това чакам аз. Дедо Иван е още тука, не бой се. Ти сега гледай да съберем повеке пушки.
Райко Вардарски и не говореше вече с Лазара. Избягваше да минава дори пред дюкяна му. Той събираше в малката си стая едва ли не всяка вечер Атанаса Кривио, хазаина си Аце Кутрев, покрай тях идваха и някои селяни, идваха и други по-разпалени млади люде, слушаха гневните му словесни избухвания, но погледите им бяха насочени към Лазара — чакаха да чуят той какво ще каже, той какво ще направи. А той, когато влизаха в дюкяна му, се това повтаряше, както и на Андрея:
— Дедо Иван е още тука, не бойте се. Ще почакаме още не кое време. Вие гледайте пушки да съберем повеке, пушки ни требват…
Тая година зимата беше люта и продължителна. Затвори се сякаш, заключи се целият живот, особено то тия най-отдалечени краища на Македония. Но после отеднаж избухна всичко, що бе тлеяло под студената зимна кора и мраз…
След великденската седмица Лазар пак отиде в Битоля. Не се бави там ни два дни. И каза на Андрея веднага щом се върна:
— Тая пролет требва да се дигнем. Немаме много пушки, немаме, кажи-речи, нищо в ръцете си, ама иначе още по-лошо ще бъде. Требва, докато русите са още тука. Нагоре на много места са станали битки. В Мариово са се дигнали към петстотин души. Ех, повеке со тояги и секири, ама се са живи люде. По Костурско са се дигнали още повеке, също по Бабуна, между Прилеп и Велес. Става нещо и по Албания, ври нещо и там. Но и турците се съвземат. Пратили много войска към Струма. Да можеше некак сички заедно, цела Македония, отеднаж, па да се дигне и Албания… Ама нема веке време за губене. Ако сега изпуснем — свършено е с нас кой знай за колко години. Като се започне еднаж тук и там — ето по Струма, в Паланечко, Малашевията също, ето в Мариово, в Костурско, по Бабуна… сичко ще се запали. Ще дойдат и руси, то се знай. Казаха в Битоля, готови били за Македония седемдесет души руски офицери. Ще дойде и руска конница за секи град. А тия в Европа, щом видят, че целият народ тука…
Още същата вечер Лазар Глаушев събра Андрея Бенков, Вардарски, Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривио и Аце Кутрев. Събраха се те в стаичката на Вардарски.
— Е, Аце, Атанасе — най-напред към тях двамата се обърна Лазар. — Кажете да видим сега колко пушки
