посъживяват, някои от тях пак тръгнаха с оръжие из чаршията. Както през първите дни, когато се каза, че русите вече идат, започнаха все повече люде да се отбиват в общината или в дюкяна на Лазара Глаушев.
— Що има?… Що се чува?… В очите тлееше тревога, страх.
— Нищо лошо нема.
— Дай, боже!
И все пак тревогата ставаше по-голяма, страхът ставаше по-голям с всеки нов ден, радостта гаснеше, в сърцата отново оживяваше старата, вековна тъга…
През първите дни на месец май в преспанската община пак се получи писмо от битолската община. Събраха се бързо преспанските общинари, като да почувствуваха всички какво съдържаше това писмо, преди още да го отворят, наведе се ниско над него секретарят Ордан Чингелов и колкото трепереше хартията в ръцете му, още повече трепереше гласът му:
„общинари отъ Пръспа и сички Пръспански граждани, дойде връме да браниме нашата слобода пръди уще да я имаме. Както що ви се извести пръди връме, врагове напи и душмани сакатъ да посъгнат на Санъ- Стефанский миръ и на Болгарското Княжество, сбиратъ подписи противъ насъ и проче. Ръши се и дойде извъсте одъ многу мъста низъ Македошя да се собере цъ-лиотъ народъ по сички градища и одъ селата и да подай прошеше до сички чужди консули во най-голъмиотъ градъ на Македошя Солунъ, оти не сака да се дъли одъ другитъ братя свои Болгари одъ общото ново Болгарско Княжество. Сберете го сичкиотъ народъ и да се избератъ двоица достойни люге, да се потпишатъ на прошенето и да ударатъ общинартй вашъ печатъ. За сичко ще ви се извъсти на връме, кога избраните отъ васъ да тръгнатъ за Солунъ, каде ще се сбератъ сички избрани одъ цъла Македоня.“
Рано на другата сутрин, след като се получи в Преспа това писмо, Лазар Глаушев се качи на една хочия и замина за Битоля. Върна се на втория ден вечерта по тъмно и преди да се прибере у дома си, отиде да намери общинския слуга и клисарите на двете църкви, нареди им да съобщят на всички общинари и на всички първомайстори на еснафите да се съберат на другата сутрин в общината. Клисарят на новата църква пошавна с куцата си нога, разгледа я с нажалено лице и промънка:
— Ама ние сега цела нощ требва да ходиме… много люде са това.
— Нема да пропуснете ни един — рече Лазар остро. — Ще кажете и на учителите, на поповете от двете църкви и те да дойдат.
Сутринта общинската стая се напълни с люде и които дойдоха малко по-късно, трябваше да стоят прави. Дойдоха и люде, които не бяха ни общинари, ни първомайстори, а бяха подтиквани от голяма ревност към народните работи, или пък от любопитство. Такова време беше сега — всеки чувствуваше, че се решава съдбата на целия народ. Вратата на общинската стая остана отворена, пък и задушно беше вътре в топлия майски ден, струпаха се люде вън чак до стълбата. Вътре в стаята бе останало малко свободно място пред миндера, дето седеше председателят, и малко по-нататък, дето беше масичката на секретаря Ордан Чингелов. Само първомайсторите бяха тридесет и двама, колкото бяха и еснафите в Преспа. В стаята и вън, пред вратата й, се чуваше само шепот или тих говор, никой не повишаваше глас, а тая обща сдържаност идеше от Лазара Глаушев. Всички знаеха, че той бе ходил в Битоля и бе ги събрал сега тук, всички поглеждаха към него, а той седеше замислен до поп Димитрия Тошев с потъмняло, затворено лице. Последни дойдоха поповете, направиха им път и те седнаха на миндера от другата страна на председателя. Лазар като че ли това бе чакал, стана и без да дава никакъв знак — в стаята и вън настана пълна тишина. И гласът на Лазара сякаш бе потъмнял като лицето му, когато заговори:
— Пет века страдания и как, с какво си спечелил тоя наш народ толкова много врагове? Кому сторил зло нашият народ, та сега, като дочака деня на своето спасение, сички са се дигнали срещу него да му попречат да свали робските синджири! — Той млъкна за минутка и отеднаж се чу гласът му плътен, силен, дори остър: — Сега веке, братя, ние требва да покажем дали сме достойни за свобода и за свое царство! Нашата спасителка и майка Русия победи и порази Туркия, а сега християнска Европа се дига да спасява тая същата Туркия. Това е от страх, от завист и за плячка. Ние сега требва да дигнем силен глас за своето право, да покажем на целия свет, че искаме да живейме свободни. Туркия иска да задържи Македония, не я дава, макар да се подписа в Сан Стефано. На такъв ум я учи християнска Европа, а и фанариотите й помагат. Реши се да се даде едно прошение от целия народ в Македония до консулите в Солун и да каже тоя народ що иска. Нека дойдат консулите тук, и тука, в Преспа и навсекъде по Македония да видят и чуят що иска тоя народ. Такова прошение ще се подаде от името на целия македонски народ. Ще изберем ние двама достойни люде да отидат в Солун и да се подпишат на това прошение от наше име и да ударят нашия общински печат за здравина и потвърждение. Те ще отидат в Солун да подпишат и ако дойдат тука консулите, ние сички требва да потвърдим, което те ще кажат там и подпишат. Щом изберем ние тука сега тия люде, секи еснаф още днеска или най-късно утре ще се събере и ще реши за них и ще потвърди с печата си дали е съгласен и секи има право да се изкаже и тука сега, и където и да е, за да се знай, че те ще отидат в Солун от името на целия народ. Да се разгласи също и по селата, да знай за тая наша работа и селският народ, да дойдат консулите и него да питат. На пратениците в Солун ще се даде пълномощно и ще им се даде общинският печат, за да го ударят на общото прошение.
Лазар седна, свали феса, обърса с кърпа лицето си. Наоколо беше тихо, като че ли всички чакаха Лазар да продължи словото си, гледаха го насреща, следяха движенията му. И тъй, в тишината, се чу откъм вратата ясен глас:
— Що има да избираме: ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ето и Андрея Бенков, ако са нужни двама.
Това беше като даден знак, зачуха се гласове от всички страни, викаха и тия пред вратата, макар да не бяха канени за това събрание, и все това се чуваше най-вече:
— Ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ти и Андрея Бенков…
Така и записа в протоколната книга Ордан Чингелов: „… Сичкиотъ народъ пръспанский викна съ единъ гласъ: ти, Лазаре Глаушевъ, ще идешъ за Пръспа и Андрея Бенковъ съ тебе.“
Утихнаха виковете, посочи се и се избра Лазар Глаушев, но общата врява и шум не спираше. Тогава стана първомайсторът на кантарджийския еснаф — човек на около петдесет години, с мешинената си престилка, както бе дошъл от дюкяна си, с разкопчана кошуля, зацапана с чернило, и с такива думи започна той, с такъв тъжен глас, че всички замълчаха, за да го чуят:
— Лазаре… ти ще идеш в Солун и Андрея, рекохме веке. Ама ти, брате, криеш нещо от нас, не ни казваш сичко. Кажи ни сичко и нищо не крий. Каквото и да е, лошо или добро, щом е за народа, не го крий, нека го знай целият народ и така ще бъде за сички по-харно. — И току додаде кантарджията: — Имай, брате, доверие в народа, нема да те остави той никогаш.
Той се огледа срамежливо и седна там, скри се между другите люде. Пак се надигна врява и Лазар позна, и дочу, че всички тия люде чакаха отговор от него. И мнозина видяха как изеднаж лъсна лицето му от влага. Стана, поклати глава:
— Да… Нищо не требва да се крие от народа, което е за народа. Да не бъде той в заблуда, когато се решава целият му живот. Русия, братя, победи Туркия. И тя никога нема да ни изостави. Но руси по нашите места сега засега нема да дойдат. — Лазар въздъхна и бе станало толкова тихо наоколо, че въздишката му се чу чак вън, суха и мъчителна. Сега той като че ли се почувствува по-свободен, по-смел и продължи някак сърдито, повелително: — Да видим сега ние сами какво ще направим за себе си. Сега нашият живот най- много от нас зависи, сичко е в нашите ръце и както го направим, така ще бъде. Русия сега я викат на съд, а с нея и нас ще ни съдят. Каквото покажем пред света, такава и присъда ще ни отсекат. Реши се да дадем прошение до консулите в Солун, да дойдат да видят с очите си що иска тоя народ, а утре, ако не стигне това и ако е нужно нещо повеке да направим, ние требва да го направим. Ето, братя, сичко ви казах и веке нищо не крия от вас.
Откъм ъгъла до вратата се чу гласът на Вардарски; той бе седнал там, в ъгъла, людете бяха го притиснали и като заговори, гласът му се чу като изпод земята:
— Ясно е веке сичко. Бехме сложили трапезата и чакахме да ни дойдат гости, та заедно с тех да седнем да се гощаваме. Хубаво нещо е това и весело, но ето не иде нищо наготово. Руси нема да дойдат по нашите места, ами малко ли е това, което направиха те за нас? Ние остава само да довършим. Погледнете се колко сме тука, погледнете целия град и наоколо и още по-нататък, що има да чакаме още!
— Къде бре, даскале, къде ще ни водиш?! — попита нетърпеливо йовче Златев, който беше закачлив и
