— За нея де — побърза Султана. — За нея и аз искам да ти кажа. Изгоре веке. Почерне. Топи се като восък на огън секи ден.
— Учителят ли му каза слово?
— Учителят Вардарски.
— Имаше ли много народ?
— Мноого, много!
В скръбта си за Андрея, за старата му майка, Лазар си помисли: „Преспа нема да въстане. С това ще се свърши сичко…“ Той чу пак гласа на майка си:
— Оня, едноокият де… като улав. Ама той се кога си е бил… От къща на къща, от човек на човек и знайш ли що дърдори? Косите ти да се дигнат…
Тя забеляза как просия лицето на Лазара и млъкна. Лазар си мислеше: „Ами той е там… Вардарски. Той ще запали огъня…“ Преди да си отиде, Султана му предаде пак чрез заптието една малка кесийка. Лазар напипа едри монети — меджидии.
— Донесе я Ния в къщи — рече майка му и току се сопна: — Ама тебе нещо ти е много весело тука!…
Лазар наистина се усмихна, та се бялнаха зъбите му отдалеко, но забави отговора си. После каза:
— Ами скоро ще излеза оттука, майко. И кажи на едноокия да си стои на думата, на думата да си стои, така му кажи. Още днеска, майко.
Пак се загледа в него Султана и му кимна с очи.
— Ще му кажа.
Тая вечер Вардарски започна:
— Днес Лазар поръчал на майка си да ми каже, че требва да устоя на думата си. Разбирате ли що значи това? Друга дума аз не съм му давал, освен за въстание. На тая дума иска Лазар да устоя.
Аце Кутрев каза мрачно:
— Ние стоиме на думата си, ама другите не стоят.
— Другите, другите… — повтори като ехо след него Атанас Кривиот.
Те тримата се събираха всяка вечер в стаята на Вардарски.
Както бе уговорено, на другата сутрин след убийството на Кючук Кадри, два часа преди да се съмне, на три определени места недалеко от конака трябваше да се явят заклелите се преспанци с пушките си. Те бяха четиридесет и осем души, а се явиха в уговорения час само двадесет и двама заедно с останалите членове на комитета. И те, като видяха, че никой друг не идва, бързо се разотидоха. След убийството на Андрея Бенков и след задържането на Лазара Глаушев всички се бяха уплашили. И тия също, които все пак излязоха на уговорените места. В словото си при погребението на Андрея учителят открито говори за бунт, за борба, за смелост, за позори и я страх на отреклите се от клетвата си, после той ходи от къща в къща, от човек на човек да увещава заклелите се мъже да тръгна г срещу конака, да им внушава храброст. Тридесети на души пак дадоха дума да излязат с пушките си, но никой друг не се решаваше да тръгне след него. А когато съставяха плана за въстанието, те всички — и Лазар, и Андрея — бяха уверени, че щом превземат конака, щом обезвредят заптиите и ударят камбаните на двете църкви, ще се дигнат с оръжие поне още стотина мъже, ще се дигнат на крак всички преспанци. Такъв дух владееше над целия християнски народ в Преспа, та и по селата също. А сега? Какво бе станало, кой вдъхна отново страх и трепет в сърцата на преспанци?
Вардарски, Аце Кутрев и Атанас Кривиот се събираха всяка вечер в тясната стаичка на учителя да се вайкат, да ругаят, да кроят безплодни планове. Тая вечер Вардарски каза и това:
— Лазар иска да устоя на думата си и аз ще устоя! Макар и сам да остана.
— Що говориш, даскале… — рече унило Кутрев. — Не е там работата, да се хвърлим с главата надолу. Работа требва да се свърши. А как ще бъде то без люде?…
— Вие нема ли да дойдете с мене? — пулеше учителят в тях пламналото си око. — Да гръмнем поне по един куршум в конака… А ще дойдат и други, ще излезат…
От тая махала, край реката, бяха излезли дванайсет души по уговорените места; в една къща наблизу се криеха четиримата убийци на Кючук Кадри. Ще излязат и те — друг път нямаше за тях. Атанас Кривиот въздъхна:
— Ех… ще излезат пак двайсетина души, ама… Тъкмо в тоя миг някой тихо почука на прозореца откъм градината. Вардарски скочи и го отвори: там бе застанал зетят на Тръпко Велев, който все още живееше в съседната стаичка със семейството си, но отдавна се бе облякъл в граждански дрехи.
— Даскале — продума той тихо. — Идат ти гости. Отвори оттатък.
По чардака вън се чуха неколко тихи стъпки. Скочи да отвори Аце Кутрев и дръпна вратата широко, чак до стената, от някакво смесено чувство на изненада и тревожно любопитство, пък и на страх. Показаха се там, осветени от бледата червеникава светлина на ламбата, трима въоръжени мъже, и тримата з непозната униформа, вече доста износена, пропита с прах, само на рамената им бодро се червенееха широки пагони. Руси! И тримата носеха високи калпаци, а по тях искряха някакви знаци, разярени лъвчета, дигнали се на задните си нозе, жълтеникави искри проблясваха и по копчетата им на гърдите. Руси!! Препасани бяха с ремъци, отпред с по две кожени сумки, през рамената им висяха навити шинели, торби. И тримата бяха обути в прашни ботуши, бяха се спрели пред вратата, подпрени на пушките си, по които стърчаха дълги, островърхи щикове. Вардарски се взираше отдалеко в тях, привел малко встрани глава, после се втурна и бутна с лакът Ацета Кутрев, да им стори по-широк път:
— Моля… влезете! Заповедайте. — И току извика развълнуван, но и с нотка на разочарование в гласа си: — Васил Брашнаров… Тръпко… вие ли сте?
Той протегна ръка да се ръкува с нощните си гости и ги въвеждаше един по един в стаята си. Те бяха Васил Брашнаров, Тръпко Велев и още един около тридесетгодишен, непознат мъж, и тримата в опълченска униформа. Не бяха руси, но все пак…
Десетина минути по-късно тримата неочаквани гости седяха един до друг върху тясното легло на Вардарски, а в ъгъла срещу тях бяха пушките им с щикове едва ли не до тавана, поясоците им с по две сумки, шинелите им, раниците. Насядали бяха там и Вардарски, Аце Кутрев, Кривиот, зетят на Тръпко Велев и не можеха да откъснат очи от тримата опълченци. Тръпко не беше се променил, а тънките мустачки и едва що подкаралата брадичка на Васил Брашнаров не можеше да скрие неговото все още почти детско лице, само в погледа му се долавяше някаква строгост и съсредоточеност. Третият опълченец беше непознат.
— А вие откъде сте, ваша милост? — попита Вардарски.
Мургавото лице на непознатия опълченец просия и той показа едри бели зъби, усмихваха се и очите му хитро, загадъчно:
— Ами аз… и аз съм преспанец.
И тримата мъже насреща се взираха в него, мъчеха се да го познаят, а той продължи:
— Наум Овчаров ме викат. Не ме познавате, отдавна съм напуснал аз Преспа, немам никого тук. Забегнахме преди петнайсет години с баща ми чак в Кишинев. Знаете ли де е? Оттатък Влашко, в Бесарабия. Там се записах опълченец, воювахме ние и тримата тук, а сега, ето, пак в родния край…
Вардарски веднага се улови за тримата опълченци:
— Тъкмо навреме идвате.
— Чакай, даскале — побутна го Аце Кутрев. — Не сме ги попитали още дали не са гладни.
— Гладни сме — рече Тръпко Велев. — Много сме гладни. — И той се обърна към зет си. — Нема ли нещо, Стойко, там у вас… да похапнем…
Скочи Аце Кутрев, след него и Стойко. Сложиха на гостите да вечерят.
Най-напред започна Наум Овчаров:
— …Минахме в Плоещ, в Романия, и там се събраха към пет хиляди българи от всички краища, имаше и оттук, от нашите места мнозина. Събраха ни в шест дружини и сички под руска команда с генерал Столетов. После се събрахме докъм осем хиляди, имаше между нас секакви люде: и учени, и прости, и дюкянджии, и градинари, и секакви работници, народ, секакъв. Идваха и други да се записват, много още, но дойде команда: стига са тия българи, руският цар има войска! Преминахме Дунава след руската войска, а идеше много войска и след нас. После ние минахме под командата на генерал Гурко. И никъде турците не можаха да устоят срещу руската сила, а и ние вървехме насакъде с русите. Минахме през много места. Превзехме Велико Търново — старата българска престолнина. Минахме през Стара планина. Познахме що е глад и
