Осиромаша народът повеке. Затвори се некак, сърцето си затвори. Никой не ще да купува… защо ми е, вели, и така ще минем, со старото. А като купят едно от мене, и аз ще отида да купя. Ти помниш ли как беше по време на панаира тука?
— Помня, дедо Стояне.
— Нема веке в народа воля за нищо.… Георги запали цигарата си и попита:
— Имате ли известие от бачо Лазара?
Стоян Глаушев тъкмо бе започнал също да си свива цигара и отеднаж спря, втренчи в младия човек сините си, вече старчески очи, пълни с тревожно любопитство: не бе дошъл току-така той в дюкяна му, никога не бе стъпвал тук преди.
— Имаме.. Майка му ходи миналата неделя — отговори старецът, но чакаше той да чуе госта си и продължи, негли да го предизвика: — Лежи там, мъчи се…
Георги Баболев се поогледа — няма ли да ги подслушва някой, — а дядо Стоян досетливо се приближи и нададе ухо към него. Младият човек рече тихо:
— Не сте ли помислили да го извадите некак оттам… Цел живот ли ще гние в затвора… такъв човек…
— Мислиме ние — подигна рамене Кочо, — мислиме, ама как…
— Се може да се намери некакъв начин.
Стоян Глаушев ловеше думите му с трепетно нетърпение. Гостът продължи предпазливо:
— Как е той, бачо Лазар… остави ли некоя пара в къщи?
— Не му знайме ние сметките — рече Кочо и разтърка с цяла длан гъсто прошарената си вече брада, небръсната от една седмица. — И да е оставил нещо, не ще да е много. Той от години веке глава не може да дигне… по затвори, по…
Дядо Стоян побутна леко, с върха на пръстите си младия човек:
— Ха идете вие с Кочо при Ния Лазаровица. Тя сичко ще ти каже, тя е разбран човек.
Ния посрещна двамата мъже и с нищо не издаде изненадата си, но и уплахата си — защо идваха те, не й ли носеха лоши вести за Лазара? Георги Баболев я виждаше за пръв път, откакто се бе върнал от Виена, и отдавна вече не беше чувствувал такова силно желание да покаже своето европейско възпитание и блясък както сега. Той се поклони по стар, позабравен навик, пристъпи леко и почака да му подаде тя ръка, поклони се отново. Хубостта на Ния беше още в своята зряла сила, която сякаш нямаше да премине никога, но тя очарова и дори уплаши младия човек повече с усмивката си. Тая лека, приветлива усмивка не можа да скрие сдържаната скръб по бледото й, доста изтъняло лице, но цяло го озари с чуден блясък. Ния покани гостите да седнат, ала Георги Баболев не се реши Да седне преди нея, макар да не беше това по обичаите в Преспа, дето гостите са винаги на по-голяма почит.
— Не знам дали сте се научили — започна бързо-бързо младият човек (той почувствува непреодолимо желание да зарадва Ния), — но за да останат нашите преспанци в Битоля, вместо да отидат чак в Родос, както отидоха други нашенци, много помогна австрийският консул. Аз се познавам со секретаря му, другари сме още от Виена. Ама сега… затова съм дошъл аз, да видим дали не можем да извадим бачо Лазар и съвсем от затвора.
Бледността по лицето на Ния отеднаж се засили и пропълзя дори някъде зад крайчетата на ушите й, очите й потъмняха още повече и не мигваха. Георги Баболев продължи, но като че ли все избягваше нещо важно, обикаляше предпазливо около него:
— В Туркия сичко е възможно… Аз се върнах вчера от Битоля, моят приятел, секретарят на консула, сам ми заговори за нашите затворници Той може да накара консула пак да помогне. В Туркия сичко може — повтори той и най-сетне се реши да каже най-важното: — Ама пари требват, пари.
— Пари — рече тихо Ния. — Много ли пари са нужни?
— Ами… до триста лири. Те, моят приятел и консулът, не искат нищо за себе си… къде ще ги подкупиш них…европейци, ама за пашата ли са нужни тия пари, за председателя на съда ли… не знам, моят приятел не ми каза. Само това ми каза: „С около триста лири моят шеф — така нарича той консула — може би ще успей да извади от затвора Лазара Глаушев.“ Ния погледна с тъга девера си Кочо, който седеше търпеливо на стола срещу нея. После тя въздъхна:
— Къде ли ще намеря толкова пари, не са малко триста лири.
Георги Баболев седеше неподвижен на стола си, смирено бе навел очи с тъжно присвити вежди и по тясното му лице беше изписана неговата мисъл: „Дойдох да ви помогна от все сърце, да! Лазар Глаушев е народен вожд, страда за нашето общо отечество, пък аз също съм добър патриот. Но парите… това си е ваша работа.“ Ния не го и погледна и заговори направо на Кочо:
— Да видим за къщата… Да я продадем. Защо ми е къща, щом Лазар е в затвора.
Двамата мъже продължаваха да мълчат. Ния попипа леко челото си, поприглади машинално косите си над ухото:
— Да помисля, да помисля ден-два…
Георги Баболев стана и пак се поклони:
— Аз съм на разположение. Щом се намерят парите, веднага ще ги занеса на моя приятел в Битоля.
Вечерта, на връщане от чаршията, отбиха се при Ния дядо Стоян и Кочо.
— До петдесет лири ние с Кочо ще дадем за Лазе — рече старият Глаушев.
Същата вечер, като се прибраха мъжете и стана дума за Лазара, старата Глаушица излезе мълчаливо, прекоси улицата и влезе у Бенковци. Тъмнееше вече, но Бенковица не беше запалила ламба; Султана я завари да седи на тъмно в предната стая и да плаче. По това време Андрея Бенков се бе прибирал в къщи, старата му майка чакаше и сега умрелия…
— Смири сърцето си, Бенковице, сестро — проплака и сама Султана. При здрачната светлина, която идеше откъм прозорците, тя пристъпи и седна до разтъжената майка. Бенковица промълви:
— Изгори ме преголем огън мене, сестро… Ама ето, душа не излиза, само за мъки живея…
Стана тя да запали ламбата и Султана рече:
— За моя Лазе дойдох при тебе.
— Кажи, кажи що има, Султано…
— Искат ни триста лири, за да го пуснат. Ние немаме толкова пари, а Ния искала къщата да продава. Чакай, рекох, да те питам, ако имаш некоя пара.
Бенковица запали мълчаливо ламбата, едвам се виждаше лицето й, забулено в диплите на черната й кърпа. Тя сложи ламбата върху стряхата на огнището, подпря ръка там:
— За Лазара аз, нели знайш… Той ми е сега и мене син — потрепера отпадналият й глас. — Ще дам, колкото е нужно. До двеста или триста лири мога. Пари имам аз, ама къде ми са людете…
— Господ утеха да ти даде, сестро. Знаех си, че нема да ми откажеш.
— Как ще ти откажа! За Лазе. Мене нищо не ми требва…
Замина Георги Баболев за Битоля с триста лири, но Лазар Глаушев лежа още доста време в затвора. Пуснаха го късно през есента на 1881 година. Излязоха с него и другите преспанци. Така успя да нареди работата Георги Баболев със своя приятел в Битоля.
Не беше лесно за Лазар Глаушев да подхване отново работата си, отново да подреди целия си живот. Когато се завърна от Битоля, през къщата му се източи едва ли не цяла Преспа; всеки бързаше да го види, след толкова време, да го поздрави. В същото време той сядаше с Ния и Неда на трапезата си с черен, клисав хляб и чорбица едва ли не от гола вода и сол. В дюкяна му сега работеха други люде. Дойде да го види и калфата му — Илия. Като стана да си върви, почеса се по врата и току рече:
— Бачо Лазаре… ти знайш… имам да вземам от платата си една лира… ако можеш да ми я дадеш, че…
Смути се Лазар, позачерви се дори, като да беше откраднал тия пари. И каза с мъка:
— Ще ме почакаш малко, Илия.
Бенковица дойде да го види още същия час, когато се върна. Прегърна я Лазар, просълзи се и той с нея за другаря си, за Андрея. После й каза:
— Ти ме спаси, майчице, тоя път Ти ми си втора майка.
Няколко дни след това той пък отиде да я види. На излизане й каза:
— Пари аз сега немам, но от мене, майко Бенковице, нема да ти се загубят.
