— Искаш ли за утре спанак. Има пресен. И мене ми се прияло.
— Искам, искам. Щом то иска спанак, и аз. Ние с него се разбираме.
Ния продължаваше да взема чужда работа и нощем оставаше до по-късно, задържаше и Неда. Сега тя трябваше да приготвя едно-друго и за детето си — ризки, пеленки, чорапки, а времето не й стигаше. Поизоставаше и всекидневната домашна работа. Като намереше някое незашито копче на ризата си, Лазар се оплакваше на жена си престорено:
— Аз веке не мога да се вредя от него. Кога се е случвало преди, да ми дадеш ти кошуля со скъсано копче…
— Ето, ето… — бързаше Ния с игла и конец в ръка.
— Ти немой… Аз с него се карам. То, нероденото, беше вече в къщи. То беше в сърцето му. Заедно с Ния. Лазар имаше големи грижи и се боеше за предстоящата си работа, но и не помисляше да се спре, да потърси друг някакъв изход. За работата си — тук, с житарството, се чувствуваше най-сигурен и тъкмо тревогите му, страхът му го правеха по-силен и нетърпелив, да мине по-скоро през тях.
Веднага след Великден Георги Баболев замина за Австрия. По същото време в една ливада край пътя за Железник, дето свършваха последните къщи на града, цяла една дружина аргати започнаха да копаят основите на мелницата. Таки Брашнаров отиваше там всяка сутрин, измерваше с въже по колко да изкопават аргатите, а вечер отиваше да проверява дали са изкопали премереното място. Той се караше всеки ден с тях:
— Като ти плащам по три гроша на ден, искам да знам и каква работа ще ми свършиш!
— А ти, чорбаджи, мериш с въжето за два дни наеднаж! Земи ти копачката да видиш как се копа.
Целия град следеше какво става там — за пръв път се правеше в Преспа „фабрика“ и такава голяма сграда. Край самата ливада течеше доста голяма вада и людете се подсмиваха:
— Ама каква е тая работа: уж воденица с огън, пък то пак водата да е наблизу. Де да видим какво ще излезе…
Започнаха цели кервани коли да пренасят и да разтоварват в ливадата печени тухли, тежки камъни, разположиха се там каменоделци и от тъмно до тъмно чукаха с длета и чукове, дялаха големи каменни блокове. Чак от Мариово превозваха с разтеглени коли борови трупи по един аршин дебели, прави като свещ, други коли превозваха пък от Железник дъбово и буково дърво. Разположи се там и цяла дружина дърводелци и бичкиджии, дялаха и бичеха греди, дъски. Тъкмо в разгара на тая подготвителна работа в Преспа пристигнаха двама италианци — инженер и негов помощник. Те и двамата бяха с бели, сламени капели — не бяха виждали преспанци такива капи и сякаш това ги слиса най-много.
— Брей, нема шега тука! Талянци. Пара играй тука брей, люде!
Италианците се настаниха в един от ханищата на атпазар. Сутрин отиваха на ливадата край града, разтваряха там големи хартии, размахваха линии, пергели и взеха те двамата командата за изкопите, за камъните, за гредите, та копачите, каменарите и дърводелците се чудеха как да разбират езика им. Когато след много викове и ръкомахания най-сетне се разбираха по някакъв начин, смееха се всички от сърце, и италианците и преспанците — радваха се, че са се разбрали. Това беше през първите няколко дни, докато инженерът и помощникът му влязоха в работата. Строежът всъщност още не беше започнал и те двамата имаха доста свободно време, та ходеха надолу край вадата, дето тя се разливаше по ниските места, ловяха там жаби. Пържеха и ядяха задните им крачка. Людете по Преспа се потърсваха от тоя им лов и взеха да им викат:
— Жабарите!
Шумни, весели люде бяха те и двамата.
Лазар Глаушев надаваше ухо накъм ливадата край града с глуха тревога в сърцето си, а още по-често поглеждаше и накъм полето — следеше как растяха тая година посевите. Случваше се да мине пред дюкяна му Таки Брашнаров. Не беше се променил Таки много през изминалите години, само две леки бръчки се бяха очертали от двете страни на носа му, сякаш колкото да личи, че и той бе преминал билото на човешкия живот. Той поглеждаше надменно празния дюкян на Лазара, презрително приподигнал само едната си вежда. Седнал на миндерчето си, Лазар Глаушев срещаше спокойно дръзкия му поглед, макар да се разтуптяваше сърцето му при всяка такава среща. Не само от тревога пред тоя опасен човек, но в него се надигаше и борческа сила.
Като узна Султана Глаушева, че Ния е вече бременна, за пръв път се засмя кой знай от колко време, може би още отпреди смъртта на Катето. Дойдоха да й кажат Манда и Нона, щерките и, наканили се бяха и двете заедно. Седна при тях и Раца Кочовица. Не можеха да се начудят, не можеха да се нарадват трите по-млади жени на смеха й. Та колко пъти са я виждали да се смее и усмихва! Не беше само това, ами цялото й лице се промени, да не го познае човек. Светлина го огрея отвътре, та се разхубави — старческо чисто и ясно лице.
— Мамо, мамо… — плесна с ръце Нона, която винаги си е била по-шумна. — Ами засмей се така, майчице, що стоиш се смуртена; виж сега като да си друга и да му е драго на човек да те погледне!
Бързо угасна усмивката на старата жена, ала остана да догаря светлината по лицето й, очите й гледаха умилно. И както беше сега цяла разнежена, хаджи Серафимовата внука рече:
— Да се засмея ли велиш? Що си мислиш ти: не иска ли и моята душа смех и радост? Ама кога затрепери сърцето ти… Питаш ли ме, щерко, какъв живот съм живеяла? Какви мъки и нужди съм познала, и сиромашия, и смърт, и колко черни грижи и ядозе, докато ви изправя на нозе сичките, та и татко ви най- напред. Ето Лазе — за Катето тя не спомена — две недели го държах в ръцете си ни жив, ни умрел. Само това ли?… Харно е човек да се посмей, да се порадва, ама не може в тоя пусти човешки живот само со хахаха и хихихи. Не може. Мъчен е нашият човешки живот и с гърди требва да вървиш срещу него. — И старата жена изеднаж току се сопна: — Ами защо не е дошла Ния да ми каже, че е трудна! Най-напред при мене требваше да дойде.
— Не е ходила тя никъде, майко — опита се Нона да защити по-младата си снаха. — Отидохме да я видим ние с Манда и ни каза. Ама то — не се сдържа Нона — целият град веке говори.
— Виждате ли… Целият град знай, само аз не знам.
Тоя ден тя не каза нищо повече. Чак привечер прати едно от Кочовите деца да й повика Лазара. Той веднага дойде и Султана го въведе насаме в малката стая. И с това започна:
— Ами ти? Ти барем защо не дойде да ми кажеш! Майка ли съм аз? Тя, Ния, си е чужда кучка, не иска да ме знай, ами ти къде си!
Гневеше се тя, но се виждаше колко беше развълнувана. И нито изслуша оправданията на Лазара.
— Ще й кажеш — рече тя строго — още утре да дойде при мене. И се с мене ще се държи. Сега тя е на такъв ред… и пак не е като другите жени. За Раца тука аз и не мисля; носи ги и ги ражда като крава. С Ния е друго. Седемнайсет години минаха, откакто сте женени, броила съм ги ден след ден, сега тя пръв път… Требва да се пази десет пъти повеке. Да не дига тежко, да не се подхлъзне, да не й остане мерак по нещо за ядене и по каквото и да е, да не се уплаши. Тя не може сама; макар да не е веке много млада, се е аджамия в тия работи. А ти си мъж. Тука требва да е тя, по-близу до мене. Може да съм й казвала по някоя крива дума аз, ама… ето, майка съм, зло никога не съм мислила.
Колкото и да беше смела, Султана не се реши да изкаже докрай своята мисъл: Ния и Лазар да се приберат отново в къщата й. Сама виждаше: кой ще я послуша? Нема да се върнат те вече никога в къщата й. Но тя продължаваше да ги тегли към себе си, да ги държи по-близу до себе си. Лазар рече:
— Харно велиш, майко. Ния наистина, както е сега…ами ела ти да поживейш при нас! Знайш ли колко ще ти се радваме!
Султана не беше изненадана от думите му, но отговори твърдо:
— Там аз нема да влеза никога.
— Не е разумно да се зарича човек, майко. И аз казвах едно време, нели знайш, че нема да влеза в двора на Аврам Немтур, ама влезох.
— Аз пък нема да влеза.
— Не е само това, майко — продължи Лазар. — Ето сега отворих дюкян, кажи го, с негови пари…
— Вие мъжете уж сте по-твърди от нас, ама човек вас по-лесно може да ви прекърши.
— Не е така, майко. Животът се променя. Сичко се променя. Човек не бива сам да си слага букаи на ръцете. Вчера е било едно, днеска пък е друго. Аврам Немтур ми беше враг, ама сега той, бог да го прости, на пръст се е превърнал и прах, а ето щерка му дете ще ми роди. Нели виждаш как е сичко в човешкия
