Върху устните на Георги Баболев бе застинала високомерна, пренебрежителна усмивка. Васил Марков забеляза тая усмивка и млъкна. Към него бяха Обърнати много погледи, но той махна с ръка и вече не продума. Мълчаха и всички наоколо, притиснали се, обградили широката маса. Тогава заговори пак Лазар Глаушев:
— Не съм ходил като вас… едва тука, около Преспа и до Солун. Не съм и учен, живеял съм тука, и аз както сички преспанци, като целия наш народ, в тъмно, тревожно време и такъв е бил винаги нашият живот, тежък и претежък, без правда. Ето и сега, през седемдесет и осма в Берлин, за нас пак не се намери правда. По това знам и ще знам аз и Европа, и Русия. А нашият народ, сички ние така ще живейме и занапред: правда ще търсим, за правда ще се борим…
Той млъкна, без да погледне никого, в широката читалищна стая стана още по-тихо. После всички наоколо заговориха изеднаж, завикаха, дигна се шумна врява. И всички се струпаха около Лазара Глаушев, подръпваха го някои дори за дрехата, искаха той да ги чуе, пред него да се изкажат. А повтаряха, всеки по своему, неговите думи.
IV
Вършитбата закъсня и тая година докъм Голяма Богородица. Пак поради десетъка — нямаше кой да го откупи и хюкюматът не даваше позволение да се вършее. Намериха се най-сетне закупвачи и вършитбата почна.
Лазар Глаушев се готвеше да тръгне по селата за жито с четиридесет лири в пазвата си. Нищо не бяха тия пари за такава работа, но повече не можеше да намери. Имаше той много приятели между селяните, там бяха и бащините му роднини, надяваше се да вземе стока и на почек. Друга беше сега по-голямата му грижа: както очакваше Ния, тъкмо след Голяма Богородица трябваше да роди. Как ще я остави сама в такъв час?
Последните няколко месеца бяха много трудни за нея. Една сутрин, току-що станала от леглото, стори и се, че нещо се бе променило в нея, дълбоко в утробата и. Тя не можеше да каже нищо определено, не чувствуваше никакви болки и повече с душата си усещаше, че бе станала някаква промяна. Лазар забеляза уплахата по лицето и, но Ния разсея тревогата му:
— Нели знайш как сме ние жените, щом сме на такъв ред… Нищо не ми е.
Не се оплака тя никому, не знаеше от какво да се оплаче. Седмия месец прекара в голяма тревога — боеше се да не роди предивременно. А после това й чувство за някаква промяна в нея стана по-определено: започна да я мъчи една все по-голяма тежест в кръста и ниско в корема. Сега тя се уплаши много, но не за себе си, а за детето. Както винаги, както във всяко нещо, откакто беше бременна; дори и когато посегнеше да изпие глътка вода — и то беше за него. Уплаши се тя сега за него и се реши да се оплаче на свекърва си. Сепна се и Султана, но и тя скри уплахата си. Помисли, помисли и рече:
— Така е винаги в последния месец. Тежи надолу… наближава му време да се отдели от тебе.
Тревогата от тая нова мъка остана в Ния. Нали тя все пак не беше както всички други жени — раждаше след толкова много време от женитбата си и близу на четиридесет години… Но тя през цялото време и, струваше й се, през целия си живот бе набирала смелост в сърцето си тъкмо за тоя час, който трябваше вече да дойде и нямаше да я отмине. И си мислеше: „Да го родя здраво и живо, пък с мене да става каквото ще… ако ще и както с майка ми… щом така требва да бъде…“
Дойде време и Лазар да тръгва по селата.
— Но… ти веке чакаш секи ден…
— Да…
— Ами да остана, ако е нужно.
— Не, Лазе. Ти върви по работата си. Откога още чакаш да тръгнеш за жито. — Тя се усмихна свенливо: — Мъжете не са нужни в такова време за нас. Имам си аз бабичка. Върви, върви…
Преди да тръгне, той помисли да се отбие при майка си, да я помоли да не оставя Ния сама. Но махна с ръка и се надигна в него гняв спрямо майка му: „Нема да прекрачи тя прага на моята къща, клетва е дала!…“ Само на Неда каза:
— Отваряйте си очите, Недо, като сте тука сами! Мома беше Неда, не се реши той да й рече нещо повече. Каза и на Костадиница, вече на тръгване:
— Траяно… нели знайш Ния… Сама остава.
— Немай страх, бачо Лазаре.
Но той тръгна с натежало сърце от страх и тревога. Как се случи тъкмо сега да остави Ния сама! А не можеше да не тръгне, трябваше да се бори за хляба си.
Като остана Ния сама с Неда, пак почувствува страх, но бързо й мина: това беше навика й да търси за всяко нещо опора в мъжа си и още повече сега. Но с какво можеше да и помогне Лазар наистина и дори й стана по-леко, че той няма да бъде в къщи, да се тревожи и мъчи заедно с нея.
Първата болка я прониза вечерта на Симеон Стълпник, тъкмо се бе стъмнило. Тя се спря сред стаята а сякаш се ослуша в себе си. И щом дойде болката за втори, за трети път, Ния каза на Неда:
— Е, хайде… идете с Костадиница да кажете на бабата да дойде веке. Ама никому другиму ни дума, нели знайш!…
Неда я гледаше с опулени очи, като че ли очакваше ей сега да стане някакво невероятно чудо с Ния, и машинално отвърна:
— Никому… никому ни дума, знам.
Така беше открай време — да не се разгласява, когато ражда жена, а Ния и сама не искаше да се разчуе из града, че ще ражда.
Мина доста време, докато се върнаха Костадиница и Неда с бабата. Ния беше сама в къщи. Все същата болка се повтори още няколко пъти на определено време, но може би само с една минута по-скоро и все по-силна при всеки пристъп. Като че ли оживя нещо в тялото на Ния — на детето й, което беше отдавна живо в нея, а тая болка и родилката я усещаше как се приближава, как преминава през кръста й, извиваше се, пропълзяваше все по-продължително, по-мъчително. Или това беше някаква невидима ръка, която се замахваше отдалеко и забиваше в кръста й остър, нагорещен шиш, завъртваше го все по-бавно и все по- бавно го изтегляше през цялото й тяло. Ния влизаше от стая в стая, не се застояваше, за да не я принуди болката да легне, само час по час ще се подпре с ръка на стената, ще избърше потта от лицето си с една голяма, мека кърпа. Прегледа отново всичко, наведе се да пооправи без нужда и леглото си долу, върху дебелия дюшек на пода. Всяко нещо беше на мястото си. В готварницата огънят гореше добре и съдът с гореща вода вече шумеше: в спалнята беше и малкото коритце, измито с гореща вода и мек, критски сапун, там, близу до леглото, бяха и пелените — блестяха от чистота на ламбата. Нямаше го още него — мъничкото, но идеше вече и то… И откъде идеше още сега тая радост, по-силна и от оживялата болка! Идеше закъснялото гостенче, желано и чакано от много години… Най-напред се втурна Неда, задъхана, после влезе бабата, а Костадиница бе останала по-назад, да заключи портата. Скоро влезе и тя. Като видя Ния, че бабата започва да пипа едно и друго с немити ръце, както беше дошла отвън, каза на Неда:
— Заведи бабичката да си умие в мутвака ръцете, че тя не знай къде, и нели така требва.
Сети се бабата и отиде да си умие ръцете. Ния все още беше на крак и току бършеше лицето си с кърпата. Костадиница нищо не забелязваше — нали селянките все така раждат, до последния миг на крак и колко пъти по нивите! Ала щом се върна бабата от готварницата и погледна Ния, веднага се развика:
— Ха легай, легай! Не бива да стоиш повеке на нозе…
Не искаше Ния да се предаде още — нали за детето било по-добре, по-лесно ще дойде, ако стои права повечко време, но най-сетне легна. И започна една безкрайна, мъчителна нощ.
Бабата прогони и Неда, и Костадиница.
— Хайде, излезте вие, не е харно да се сбираме много люде тука. Ако стане нужда, ще ви повикам. Ния би желала да излезе и тя — бабата. По-лесно би се борила сама, а болките ставаха още по-чести и по- мъчителни. Остри железни куки се забождаха дълбоко в тялото на родилката. Разтрепераното й сърце напираше в гърлото й, сякаш да изхвръкне, и вече примираше с остра болка, но изеднаж, когато Ния мислеше, че душата й ще излезе в следващия миг, че вече излиза, болката спираше, отдръпваше се някъде за известно време. Докато си поемеше дъх няколко пъти, докато избърше потта, рукнала обилно по лицето й, по гърдите. После пак същите железни куки през кръста и, през корема и още по-дълбоко, още по-
