нежност, да й говори такива думи, че Ния забрави за няколко мига мъката си и я гледаше учудена. А после заплака и току се сгуши в малките, изпръхнали длани на свекърва си.
— Милата ми щерка… — продължаваше Султана. — Да не знам аз, че ми се мъчиш цела нощ… Нели съм ти майчичка аз тебе сега… вема да те оставя да ми се мъчиш толкова. Не бой се чедо, сичко ще мине…
Ния премаля в нов пристъп на родилните мъки, но чувствуваше ръката си в двете силни, Цилави ръце на свекървата. И докато потъваше без дъх в страшните мрачини на болката, — не угасна в нея Съзнанието, че тия две ръце я държаха здраво, нямаше да я изпуснат. После, като се разтвори пак светлина пред очите й, тя пак чу гласа на Султана — пълен със сила, топлина и нежност:
— Ти само не бой ми се, чедо. Много боли, нели знам, щерко, ама от тия болки не се умира. Ще мине, ще го забравиш… Ама ти, старо — сопна се тя на бабата, — защо си ми го оставила девойчето да се мъчи цела нощ! Хайде де! Помагай… — И пак се обърна към Ния. — Е, скоро ще мине, скоро веке… Бабата стоеше настрана с отпуснати ръце — що можеше да стори тя сега, щом Глаушица беше тука, такава твърда и люта жена, нали я знаеше целият град, силна и безстрашна. И пак от страх пред Глаушица, да не би да помисли тя, че бабата не я бива в работата й, пораздвижи се, мина от другата й страна и рече:
— Помагам аз, ама требва още да се почака.
— Е, харно — отвърна веднага Султана. — Ще почакаме, щом требва. Още ще почакаме… Иди ти сега, бабичко, иди оттатък да ти дадат да закусиш, сигурно още не си закусила.
— Не съм…
— Върви, върви… Щом останаха сами, Султана взе кърпата и докато бършеше лицето на снаха си, гушата, гърдите й, рече, без да я погледне:
— Ти от мене, чедо, нема що да се боиш… Майка съм ти аз… Дай сега да видя що става… иде ли веке миличкото.
— Добре, майчице… — прошепна Ния.
Султана дигна предпазливо дрехата й. Нямаше още нищо: само едно малко, розово петно едва-едва се червенееше върху белия чаршаф. Султана сега наистина се уплаши. След цяла нощ мъчителни напъни нямаше още никакъв признак за скорошно раждане. Имаше такива нещастни случаи — затваряше се утробата, стягаше се и рожбата оставаше вътре, така и загиваше заедно с майката. Немой, господи, така!… Що ти е сторила толкова тая душица, ето цел живот чака да я благословиш с рожба!…
Не издаде с нищо Султана големия си страх и тревожните си мисли, а силите й като да се удвоиха.
— Ще дойде, ще дойде — каза тя бързо, делово, завивайки отново родилката. Взе пак кърпата да обърше лицето й, полепналите коси по слепите очи, по челото и продължи: — Напъвай се, чедо, со сички сили. Да му е по-лесно…
— Немам сили веке, майко… — рече без глас Ния. — И ми се спи… да знайш само… колко ми се спи…
— Ами да поспиш, сине… ама то, милото нема да те остави. Иска да излезе по-скоро.
— Да… усещам го… Да не му стане нещо… майчице, щом… щом толкова време зеке и още не…
— Нищо нема да му стане!
— Ето… ето пак… О… о… майко… — простена за пръв път Ния и виждаше се как се загуби в болката.
Лицето й се бе стопило, с хлътнали страни, и беше тебеширено бяло заедно с устните; по краищата на нежния овал, по изпъкналите скули, по слепите очи, между полепналите там черни, влажни коси едва-едва се синееше мъртвешка сянка. И пак беше хубаво това лице, с призрачна някаква хубост, останало без капка кръв, озарено негли от лунен блясък. Страшна беше тая хубост и тъжна. Притворените очи тънеха в сянка и като че ли тежеше върху тях покоят на вечния сън. Султана едва задържаше в гърлото си надигнал се вик.
— Ния… Не се давай, чедо!…
Тя пипаше непрекъснато родилката, оправяше косите й, галеше челото й, бузите, ловеше я за брадичката, подръпваше я, стискаше ръцете й — да не я остави да заспи, непрестанно й говореше, за да я държи будна и жива, да прикрие и собствения си страх.
— Ето в такъв час, чедо, не бива да се предава човек. Стегни си сърцето. Страшното веке минало. Искаш ли да ти дам водичка? Ето веке и слънцето изгрея, и днеска ще бъде хубав ден…
Докато й говореше и стискаше изстиналата й влажна ръка, за да я държи в живота, докато се бореше и сама със страха си старата жена чувствуваше с голяма болка и скръб близу там, до рамото си, сянката на своята Катерина. И както тогава, със същата сила в сърцето си, беше готова да се бори за живота на Ния сега. И като че ли всичко това беше пак за Катето…
Ния отваряше очи и в тях гореше живот, съживяваше се цялото й лице от техния трескав блясък. Двете хубави очи гледаха с доверие и благодарност старата жена, те бяха живи. В сърцето на Султана бликваше радост със сладка болка. Чакала бе тя тогава, чакала бе да се отворят очите на Катето с такава светлина в тях и ето те се отваряха, боже, светли и живи…
— Да бехме пратили некого… да потърси Лазара… — чу някъде отдалеко Султана гласа на Ния.
— Защо ти е Лазе, щерко! — сепна се старата жена. И пак беше тя там, да застане бодра и силна срещу всяко зло.
— Ами… да го видя поне още еднаж…
— Гледай ти сега що ти е дошло на ума! Немой така, сине! Ами това не е за умирачка! Не се предавай така, ще уплашиш и малкото. И още повеке ще се забави то. Ами давам ли те аз, чедо! Ето аз не мисля за умирачка, че съм веке на седемдесет и четири, та ти ли! Нека си гледа там работата Лазе. Нема никаква работа той тука сега и по-харно е, че заминал.
Ния гледаше свекърва си без сълзи, бодрият едва-едва сърдит глас на старата жена се вливаше направо в сърцето й.
— Подигни завесите, майко… Да влезе слънцето…
— Ей сега…
Стаята се напълни със слънчев блясък; в чистите стъкла на прозорците сияеше ясна небесна синева.
— Хубаво е, майко…
— Ами хубаво е, чедо! Хубаво е. И мене ми се разигра сърцето, ако съм толкова стара… Ей сега ще ти донеса да пийнеш малко топло млекце.
— Донеси, майко… Кажи на Неда…
Дойде пладне и мина, но никой в тревожната къща не забелязваше времето. По улицата вън минаваха жени по-често, отколкото друг път, забавяха стъпки, заглеждаха се в портата и по прозорците. Разчуло се бе из целия град, че по-младата Глаушева снаха, Лазаровата невеста, се мъчи да роди, а не може. Скоро след пладне дойде и Раца, дойдоха една след друга и Манда, и Нона. Султана ги затвори в готварницата и не даде да се чуе дори гласът им. Никой с нищо не можеше да помогне. Само господ!
Но човек не бива да седи тъкмо в такива часове със скръстени ръце. Султана ли ще седи тъй и ще чака? Докога? Трябва да се направи нещо, трябва да се помогне някак? Билки някакви — няма. Врачки, вещици — пусти да останат! Ето и бабата нищо не знае. Жените в готварницата споменаха нещо за поп… да дойде да пее на родилката, да прогони лошата сила. Поп — какво ще търси той при родилка? Само да я уплаши… Султана не можеше място да си намери. Очите и горяха, главата й се цепеше от какви ли не мисли. Блъскаше се тя в някаква стена, и пак и все отново. Да измисли нещо, да намери изход някакъв. Очите й горяха, гореше в огън и мозъкът й, душата и. Вече доста късно след пладне Ния започна видимо да отпада; тя все по-често и не усещаше вече болките — губеше съзнание. Слънцето се отдръпна от стаята, промъкна се едвам доловим здрач — далечна невидима сянка на нощта. Не! Ния не биваше да дочака още една нощ в такова състояние!
Султана скочи и повика от готварницата Манда (тя беше по-яка и по-смела), повика и Костадиница. Затвори вратата на стаята след тях.
— Ха сега — рече тя на двете жени, минете да я дигнем за рамената. Да я изправим… и ако може, да походи малко, да й се пораздвижи малко кръвта. Хващайте… ти, Мандо, от едната й страна, ти пък от другата. Полека, внимавайте, полека… — И тя сама се наведе към родилката, улови ръцете й, негли да я поведе като дете, което прохожда: — Хайде, чедо… Дай си повеке сила!
Двете жени провряха ръце под мишниците на родилката, изправиха я бавно и започнаха да я
