болезнено и тая мъчителна пауза нямаше край. През едно от късите затишия между два пристъпа на болките, Ния рече с отпаднал глас: — Забравила съм да запаля кандилото.
— А… Ще го запалим, ще го запалим. Не бой се. Богородица нема да ти се сърди.
— Бех го приготвила, а забравих да го запаля. Бабата отиде да извика Костадиница да запали кандилото пред иконостаса в ъгъла, а по лицето на Ния пак бликна пот от нови болки. Щом запали кандилото с разтреперани ръце, Костадиница попита тихо, уплашена и дори се страхуваше да погледне родилката:
— Още ли нема нищо?…
— Излизай, излизай! — махна й с ръка бабичката. И току викна след нея:
— Що се кокориш така! Ти не си ли раждала мори? Излизай…
Бабата също бе започнала да се плаши. Тя все поглеждаше родилката, опипваше корема й. Минало бе доста време, а още нямаше признаци за скорошно раждане. Нямаше да бъде лесно. И тя едва сега се сети:
— Ами ти, невесто, защо не викаш? Викай! Силно викай, не се срамувай. По-лесно ще ти бъде.
Ния й кимна с очи.
Защо да вика, щом не се отваряше гърлото й за вик и писък? Само да я чуват съседите или ако мине някой вън по улицата. Ами нали всичко това трябва да се претърпи и защо ще викаш, защо ще бягаш от болката! Нека боли, нека боли! Само да изтрае сърцето й…
Мина полунощ. Започваше втората половина на нощта. Бабата се помири с мисълта, че раждането ще бъде трудно, продължително; излезе вън и поиска да й сварят кафе. В готварницата Неда плачеше с обилни сълзи.
— Що мори! Да не би ти да раждаш… Ха виж кафето!
— И на кака Ния ли… кафе? — изхлипа Неда.
— Ехе! — млясна бабата с хлътналите си устни: — На нея сега нищо не й се ще. Да й е — сто пъти да умре от мъка. Такава е нашата женска проклетия.
— Аз толкова деца съм родила — присви рамена Костадиница, — ама такова нещо, толкова мъка не съм имала.
— Е, тъй… Едни по-лесно, други по-мъчно. Тая, като не е раждала толкова години… Може да има и грехове да плаща…
— Грехове тя нема — сопна се Костадиница. — Да знайш само каква невеста е!…
— Е — проточи лице бабата. — Чужди грехове може да плаща, не свои. Иначе, ще речеш, защо да се мъчи толкова човек…
Ния лежеше оттатък и беше й по-добре сама. Но бабата скоро се върна. Повъртя се около родилката и отиде, присви нозе върху ямболията насреща, опря се с гръб на стената. Ния видя как се бореше старата жена с дрямката си, скоро дочу и досадно пуфкане на сбръчканите й пресъхнали устни — дълбоко спеше тя върху меката ямболия. Нека спи. И Ния като че ли я забрави.
Колко време бе минало? Наближаваше ли да се раздени? Дали така се бе мъчила и нейната майка с нея? Ния бе я жалила през целия си живот, но сега още повече я жалеше — познала бе и тя сега нейната мъка. Ще умре ли и тя като майка си? Де е сега Лазар? Той нищо не знае. Мъчи се там някъде, мисли за нея, но по-добре, че не е тук. Не би заспал той тая нощ… Ния посрещаше храбро, мълчаливо задушаващите я вълни на болката, те минаваха през нея една след друга, отминаваха и пак се връщаха. Кой знай колко време бе минало, колко безкрайни часове и най-сетне прозорците на стаята започнаха да светлеят през шарените завеси.
Бабата се събуди и попита дрезгаво:
— Още ли нема нищо?
Подпря присвити ръце на пода и се изправи.
— Нема нищо, бабо… — рече Ния.
Гласът й бе отпаднал, изтънял, тя сама не можеше да го познае. Бабата я погледна с кръгли, тревожни очи.
— Ама ти… Не се предавай.
Ния не й отговори. Портата вън се отвори и пак се затвори. По улицата нагоре се чуха бързи стъпки. Някой тичаше нататък — Ния чуваше стъпките му, докато заглъхнаха.
Неда и Костадиница не мигнаха цяла нощ. Цяла нощ шепотиха в готварницата. Млъкнат за някое време и пак започнат.
— Ти не плачи, Недо. Раждането с мъка иде. Така е со сички жени.
— Жажално ми е… Мъ-мъчи се цела нощ…
— И мене ми е жално. Много стана, брей! Откога е почнало. Сипи пак вода в котела. Пак извря. Виж и огъня.
Седят една срещу друга и се ослушват накъм стаята на родилката. Тихо е из цялата къща, из целия град. Пазвантинът мина, като почукваше отдалеко с тоягата си, отмина и пак всичко утихна.
— Пък не вика мори, Недо! Твърдо сърце. Аз да съм, целата махала ще разбудя. Не се трай на такова нещо.
Неда подсмърча и нищо не отговаря. Струва й се, че сърцето й се е свило колкото един орех.
— Знайш ли как е! — продължава да шушука Костадиница. — Като куче хапе, с ей такива зъби. Къса, червата ти мъкне едно по едно.
Неда пак се разплаква.
Така цяла нощ. И щом се развидели, Траяна Костадиница рече:
— А иди ти, кажи на свекърва й.
— Не, как ще ида! — сепна се Неда. — Вуйна Султана нема да дойде тука. И кака Ния нищо не ми е казвала.
— Ама виж… цела нощ мина. Още нищо нема. Ти знайш ли… сичко може да се случи…
— Не говори така…
— Да не говоря, ама… Те пак са си свои. Ето, нема го бачо ти Лазара.
— Иди да я попиташ… иди попитай кака Ния.
— Какво ще я питаме сега? Малко ли й е на нея… Може и баба Султана да се сърди, че не сме й казали. Ти върви й кажи, пък тя, ако не иска, да не идва. Върви, върви!
И сама преплашена, Неда изтича да съобщи на старата Глаушица. Тъкмо пред Глаушевата порта девойката срещна дядо Стояна, Кочо и по-големия Кочов син — тръгнали бяха те тримата за чаршията.
— Що си се затичала, Недо? — попита Кочо.
— Кака Ния… цела нощ… — заекна Неда. Мустаките на дядо Стоян потрепнаха в усмивка, той пръв се досети:
— Що, ражда ли веке? — После присви побелелите си вежди: — Ама ти защо плачеш?!
— Мъчи се много… и още нищо…
— Ай, господи… — прекръсти се старият човек. — Тичай бързо при вуйна ти Султана! Ай, господи, помагай, господи… Да беше барем Лазе тука…
Тримата мъже отминаха. Неда се втурна в двора. А Султана като че ли бе чакала до вратата — още щом се показа Неда в двора, излезе да я посрещне:
— Що има, Недо? Ти що така! Думай де!
Неда едвам събра душата си, за да отговори, от страх, от жал за Ния, от умора, докато бе тичала дотук:
— Цела нощ се мъчи… И още нищо.
И девойката пак изкриви лице на плач. Султана я погледа, погледа и само това рече:
— Ами защо не дойдохте да ми кажете? Още снощи мори! Ха се връщай… може да има нужда от тебе там…
Тя влезе в къщи, уми се, облече си по-чисти дрехи и забърза към къщата на сина си. За клетвата си да не стъпва в тая къща и не помисли. Само когато влезе вече вътре и Костадиница и Неда излязоха да я посрещнат, мярна се бързо през ума й мисъл за прага на тая къща, но мина и замина. Други мисли бяха завладели ума й сега. Тя бързо попита:
— Къде е… заведете ме!
Старата жена сви нозе на пода до леглото, нахвърли се върху снаха си и започна да я милва с такава
