искаш. По-големо, по-малко. Леко, здраво и по-евтино!
И виж какво е хубаво, чисто. Машина го брави, брате, машина го прави.
Мълчаливо разглеждаха бакърджиите и калайджиите новите съдове, но много ръце трепереха, много лица: побледняха. Най-сетне викна един от тях и каза, което всички мислеха сега, но не се решаваха да го кажат:
— Ами вие бре, Баболевци, без хлеб ще ни оставите!
Избухнаха сърдити или плачливи гласове от всички страни:
— Залъка ни вземате! От глад ще измрем! Децата ни ще погубите! И без това работата ни отслабна, сега и вие… ръцете ще ни отрежете!
Макар да беше застарял вече Миро Баболев, цялата му коса беше побеляла, пак си бе останал лекомислен човек и това каза на уплашените люде от казанджийската чаршия:
— Без хлеб ще останете… За вашия хлеб ли ще седна да мисля аз!
Голяма врява и викот се дигна пред магазина на Баболевци, та Миро избяга и се скри чак в стъклената си стая.
Откраднал бе някой от бакърджиите едно малко ваганче, като чаша, от новата стока на Баболевци — да не им върви с нея. Тръгна ваганчето от дюкян на дюкян, разглеждаха го, въртяха го в ръцете си и тия, които бяха виждали вече новата стока, и тия, които не бяха я виждали. Дойде ред, взе го в ръцете си и Стоян Глаушев, въртя го дълго между изкривените си пръсти с позеленели нокти от бакъра. Усмихна се:
— Хубаво, дяволското… Виж ти как са го докарали! Ами не можем ли и ние да направим такова нещо?!
— Машина го прави него, дедо Стояне — рече някой от събралите се там съседи.
— Машина… — дигна белите си вежди Стоян Глаушев.
— Машина! — дръпна го от ръцете му Кочо, цял пламнал от ярост, и с все сила го удари о земята: — Дяволът го прави него!
Гледжосаното ваганче подскочи и се търкулна по утъпкания пръстен под. Сега се спуснаха всички там, да видят що бе станало с него. Дигнаха го няколко ръце. Глечта бе се олющила на няколко места и се виждаше под нея черната ламарина, Зачуха се развеселени гласове:
— Ето какво е… Виде му се силата! Колко време ще изтрай на огън такова нещо!
Някой рече унило:
— Не се радвайте толкова… Взе ни хлеба тая паничка. Хитро са я направили швабите…
В читалището идваше понякога и Георги Баболев. С Васила Марков те винаги се хващаха в спор и людете се трупаха около тях да ги слушат. Влезе Георги Баболев в читалището и сега, няколко дни след като се върна от Виена. Чакаха го там да разкаже какво бе чул и видял по Европа. Беше неделен ден след отпуск църква и както винаги в празник, читалището беше пълно с люде. Георги Баболев отиде и седна при Лазара Глаушев, а там беше и Васил Марков. Спорът между двамата млади мъже веднага започна. Подхвана го най-напред Васил Марков — той като че ли тъкмо за това бе чакал Баболева.
— Е, какво — започна Марков и се зачерви от едвам сдържан гняв — Басми, тантели, разни там джунджурии, а сега и съдове…
— Да — отговори едва-едва усмихнат Баболев. — Взех малко, да опитам. Ако вървят, ще доставя по- веке. Вервам, че ще вървят. Хубави са и евтини.
— А какво ще прави цела чаршия бакърджии?
— Това не е моя грижа.
— И ти като баща си отговаряш. Така рекъл той: „За вашия хлеб нема да мисля.“
— Василе… Ти си учител. От търговия не разбираш. Където да намеря аз каквато и да е стока, която ще ми даде печалби, веднага ще я доставя. Иначе ще бъда лош търговец.
— От търговия аз не разбирам, но кажи ми по съвест: какво ще стане сега с казанджиите в Преспа? Тридесет и неколко дюкяна. Майстори, калфи, чираци. Може да има до двеста души.
— Повеке са… — чуха се гласове. — Ами калайджиите?
— Е, харно — кимна присвил мъдро вежди Георги Баболев. — Двеста или триста души. От новите съдове пък целият град ще се ползува.
— Така е. Нема да откажа. Но — плесна с ръка Марков върху масата — в целата тая работа има нещо нечисто, има една несправедливост: ти ще печелиш от тия съдове и двама-трима като тебе, а триста души ще останат без работа, без хлеб.
— Кой е виновен за това?
— Най-напред ти!
— Но, Василе… ти сам призна. От новите съдове ще има полза целият град.
Васил Марков млъкна и още повече се изчерви, тъмните му очи плувнаха във влага; той дишаше тежко, в напрежение да намери отговор. Чувствуваше, че истината беше в неговото възмущение срещу търговеца и въпреки ползата от търговията му, но не можеше да я посочи, да я изясни с думи. Чакаха отговора му и другите наоколо, а Георги Баболев се облегна на стола си, улови деликатно с два пръста някакъв косъм по дрехата си, пусна го на пода. Сложил сплетени ръце върху масата, Лазар Глаушев продума:
— В нашия човешки живот има и некакви забъркани, неясни работи, ние не можем да ги разясним. Ама и мене ми се чини, че е по-справедливо да мислим за тия триста души казанджии — не защото и моят баща и брат ми са казанджии, а защото тия триста души сега ще страдат за един залък хлеб, а градът може да вари чорба и в бакърените си съдове. И аз не мога да го кажа по-ясно, ама така ми се чини.
Георги Баболев се обърна към него:
— Бачо Лазаре… Забъркани работи велиш… Нема тук нищо забъркано. Сичко е ясно. Никой нема право да спира човешкия прогрес. Новите съдове са по-хубави и по-евтини. За обща полза ще бъдат. Къде са бакърените, къде са тия, новите! Е, триста души бакърджии ще гладуват, щом не може иначе.
— Прогрес значи напредък — подзе отново Васил Марков. — Но истинският прогрес, истинският напредък не значи убийство. С тия твои хубави съдове ти, Баболев, подхвърляш на страдание и гладна смърт триста невинни човешки създания, и тях, и семействата им. Това не е прогрес! Прогресът требва да бъде в обща полза, за общо добро.
— Чудни думи говориш! В Европа не те питат, никого не питат, щом може да се направи нещо по-хубаво, по-евтино. Цела Европа си служи с такива съдове, а ние тука, в Преспа, за бакъра ще държим!
— Не мога да ти обясня — въздъхна Васил Марков, — но умът ми се бунтува, целата ми душа… аз не мога така лесно да приема да измрат триста човеци. Аз не съм, не съм против хубавото и полезното… ето и против тия нови съдове, може би са наистина по-хубави, но сърцето ме боли за тия честни люде, които стават жертва. Не ме ли разбирате? Аз искам хубавото да е хубаво за сички човеци. Това е по-важното, което искам да кажа… да оставим най-сетне тия съдове. И после, Баболев… ти защо сичко обясняваш се с тая Европа, като че ли се криеш зад нея.
— Ами както ти правиш с твоята Русия — приподигна рамена Баболев.
— Аз не съм против Европа, както ти си против Русия. И после, твоята Европа не е истинската Европа, доколкото съм чувал и съм чел за нея. Твоята Европа е търговска Европа. Европа на Бисмарка и на Дизраели. Има и друга, за която ти никога не си и споменал. Така знам аз.
— От Европа иде сичкият прогрес.
— Да. Това е верно. Наука и секакви знания, изкуства. Но има и друга Европа, която остави Македония под робство.
— А Русия? Тя мина Дунава през седемдесет и седма не за нас, а за Цариград, за морето.
Пламналото лице на Васил Марков изеднаж побледня, отля се от него всичката му кръв. Той не повиши глас, дори гласът му стана по-тих, но в така стихналия му глас се чувствуваше още по-ясно голямото му вълнение и всичката сила, която напираше в него.
— Аз не знам — рече той, — не знам каква е била руската политика…
— Виде ли… — усмихна се тържествуващ Георги Баболев. Васил Марков втренчи за миг в него учуден поглед и продължи:
— каква е била политиката на царя, на министрите му, и това е друга Русия, но руският народ тръгна да воюва, за да освободи българският народ от вековно робство. Двеста хиляди руси паднаха по бойните полета. Аз бех там и зная. Ти говориш за прогрес — да! А руският народ се бори за правда, търси правдата…
