дава — той нема да присвои ни една аспра, ни цел товар жълтици.
III
Общественият живот в Преспа излезе от общинската стая — не можеше да се задържи повече между четирите й опушени стени. Съживи се отново читалището, а в чаршията се отвори ново кафене, в което се събираха по-будни преспанци „да бистрят политиката“.
В Преспа имаше нови люде и не бяха вече само общинарите и неколцина по-грамотни преспанци, които промишляваха за църква и училище, за напредък и благополучие. В Преспа имаше вече осем учители и три учителки, имаше мнозина местни люди от чаршията, които бяха свършили разни училища, четяха книги и вестници, а една дружина преспански младежи се учеха в Солунската гимназия и през ваканциите младите им гласове се чуваха из целия град.
Всяка вечер в читалището се събираха по-будни люде, та Лазар Глаушев поръча да купят чак от Солун с общински пари една голяма газена ламба и я окачиха на тавана да осветява цялата читалищна стая. Често пъти людете се застояваха до късно и винаги имаше що да се говори и спори. Ще каже някой нещо по- важно, по-любопитно, нещо, което прочел или чул, или пък сам измислил, и ще почнат да се обаждат гласове от всички страни — всеки бърза да каже своето мнение, да оспори или да потвърди.
Прочете еднаж Лазар Глаушев в един цариградски вестник за някакво злодеяние в Енидже вардарско, остави вестника и въздъхна. Около голямата читалищна маса седяха седем-осем души и четяха вестници или книги, но тихата въздишка на Лазара привлече вниманието на неколцина от тях.
— Що има, бачо Лазаре? — попита Васил Брашнаров, или както се наричаше той сега, Марков.
Поклати глава мълчаливо Лазар и после рече:
— Нема да се умири веке тая наша земя македонска.
Прошумоляха вестници и книги, дигнаха погледи всички насядали там и чакаха Лазар да продължи приказката си. Така се отваряха винаги вечерите в читалището и най-често Лазар подхващаше разговорите. Сега той продължи:
— Прочетете тука… Некакъв си ениджевардарека бег искал да грабне за харема си мома от некакво село там. Селяните го били с тояги. Отива той после с цела тайфа и половината село изклал. Пишат го по вестниците без срам и страх. Та само това ли е? Не ходиха ли цела година разбойници по Железник? Колко пъти веке сме чували за убийства и секакви злодеяния? Ама това си мисля: преди, до войната, ние бехме само рая и за властта, и за секакви там агалари: гледаха само да ни държат в покорство и много не ни зачитаха. Сега е нещо по-друго, сега раята стана опасен враг. Турците ни бият, ама и се боят от нас. Пък и нашите: на удара с удар. Ето и сега: дошъл бегът в селото да граби момата, а селяните — с тоягите.
— То не е само от турците, бачо Лазаре — каза Васил Марков Брашнаров. — Турците се промениха, а раята се промени. Турците преди, както казваш, гледаха да ни държат в покорство и страх, а сега има борба. Раята не се дава, противи се, бори се. Раята виде как русите стигнаха до Цариград, виде, че от турската сила има още по-голема сила. Сега има българска държава. Като му причернее нему тук или турците го подгонят — там ще побегне. Намалява страхът у нашите люде.
— Намалява — кимна Лазар. — По-друг стана народът ни, по-гневен, по-смел. Ама ние пак сме в ръцете на турците. Русите дойдоха до Цариград и си отидоха. Горе има българска държава, ама между нея и нас стена се издига. Ние останахме сами срещу турците.
— Бачо Лазаре — обади се от другата му страна Илия Роглев, син на стария Пере Роглев. — Така е сега, ама тия нашите отвъд стената, както велиш, се нема да ни забравят, като са те сега свободни. Нели сме един народ…
— Един народ, то се знай — отвърна Лазар. — Ама ето сега между нас стена се издига. Разделиха ни и кой знай докога ще бъде това и докъде ще стигне.
— Докато бутнем стената… — засмя се Роглев.
— Не се бутат лесно тия стени, младо. С каква сила се дигна Русия и би здраво агите, ама нели видехме що стана. Англия, Германия, Австрия… целият свет се дигна на нозе.
— Ами Русия може пак да дойде тука — рече Кирил Глаушев, племенникът на Лазар Глаушев.
— И това не става лесно — отвърна чичо му и продължи: — Това искам да река аз: останахме ние пак в пъклото и нема да се усмири веке нашата земя. Русия дойде до Цариград: возкресе стара България след пет века, а ние тука рано или късно ще се уловим с агите гуша за гуша. Не може веке да се върнем назад, щом видехме и повервахме еднаж, че можем да бъдем свободни.
— Нема да се връщаме — повтори след него Васил Марков. След нападението на конака Васил Марков Брашнаров се скри за някое време, скри също опълченската си униформа и оръжието си. Другите опълченци — Наум Овчаров и Тръпко Велев — забягнаха по тайни пътища в свободното вече българско княжество. Васил Марков излезе като мирен гражданин и каза, че се върнал от учение. Той представи в общината свидетелство, че бе завършил шести клас в една от киевските гимназии, и бе назначен за учител в класното училище.
В читалището се събираха повече млади люде като него. Илия Роглев беше двайсет и няколко годишен, търговец, непримирим съперник на Георги Баболев и като се стремеше да го настигне във всичко и да го надмине, обличаше се като него, кроеше планове за голяма търговия, идваше в читалището да чете книги и вестници, да се среща с най-будните продавачи. Георги Баболев бе заминал пак за Виена, а Илия Роглев се тъкмеше да отиде поне до София, но все още беше във властта на баща си, който стискаше здраво кесията си, пък и не беше богат колкото Баболевци. Племенникът на Лазар Глаушев — вторият Кочов син Кирил — беше от две години ученик в Солунската гимназия и бе се върнал през лятото в Преспа. Той не се отделяше от чичо си, седеше по цял ден в празния му дюкян и вечер тръгваха заедно за читалището. Баща му, Кочо, се оплакваше на жена си:
— Се при Лазара. Не стъпва в нашия дюкян. Може да седне да почука с нас, да помогне. Малко ли харча за него в Солун?
Раца Кочовица се радваше, че синът й бягаше от казанджийницата на баща си, и се опитваше да го защити:
— Ами що… Те с Лазара са учени. Разбират си приказката. Кирил нема да стане казанджия, като е отишъл чак в Солун да учи наука.
В това беше скритата гордост и на Кочо. Той винаги бе ублажавал брат си, че е по-щастлив от него, въпреки тревожния живот на Лазара. Затова той изпрати чак в Солун Кирила, който се учеше по-добре от другите му деца — да стане и той учен човек, за да живее по-щастливо. Кирил отиде в Солун, след като бе чукал бакър в дюкяна на баща си и дядо си няколко години, и под носа му се чернееха мустачки. Чу се тогава, че в Солун се отваря най-голямото българско училище…
Към средата на лятото в Преспа се върна Георги Баболев. Върна се през Солун; пътувал бе с кораб от Фиуме. Две недели след като се върна той в Преспа, от Градско, през Прилеп и Битоля, пристигна цял керван коли, претоварени с разни сандъци и железа, а една от тях беше нарочно правена и в нея бяха впрегнати шестнайсет чифта биволи. Докарал бе младият Баболев по море от Австрия до Солун, а после с железницата до Градско машините за мелницата и други някои стоки. От Градско до Преспа машините и стоките — с тях и парният котел за мелницата — бяха прекарани с коли. До Преспа колите бяха пътували десет дни — голямата кола се бе чупила много пъти под огромната тежест на котела и бяха умрели три от впрегнатите в нея биволи. Завиха тия коли право към ливадата, дето се строеше мелницата, разтовариха там цели грамади железа — колела, винтове, лостове, и много народ отиде да гледа, най-вече големия котел:
— Бре, майката… цела къща от железо! Какъв ти котел!…
Спряха се коли и пред магазина на Баболевци. Разтовариха двайсетина големи сандъци. Струпа се и тук много свят да гледа. Калфите на Баболевци, а между тях и Миро Баболев — да командува — отваряха сандъците един по един и вадеха оттам всякакви съдове, но не от бакър, а от гледжосана ламарина. Веднага се разчу из цялата чаршия за това ново чудо и за малко време пред магазина на Баболевци се събраха мнозина от бакърджиите и калайджиите. Сам Миро излезе да им покаже новите съдове: тенджери, сахани, вагани, та и джезвета за кафе. Няколко от тях минаваха от ръка на ръка, а в същото време Миро Баболев хвалеше новата си стока:
— Бакър не хваща и калай не иска! Виж какво е гладко, като сърча. Модро, зелено, шарено, каквото
