живот.
Старата жена се поколеба; не беше тя никога глуха към умни думи. Най-сетне намери отговор:
— Може да е така с тебе. Ама ти се откърши от мене, избега с жена си от мене и аз сега нема да тичам по петите ти. — И обърна приказката си: — Кажи на Ния още утре да дойде при мене. Ето тука ще си седнем, ще си затворим вратата. Каквото и да е, каквото и да е ставало между нас, аз съм ви майка и на двамата, и на нея, като си нема своя майка.
Ния отиде още на другата сутрин при старата. Затвориха се сами в малката стая. Султана се загледа в нея, да я прониже с поглед, но веднага — види се, да не я уплаши — посегна и я погали по бузата с твърдата си суха длан.
— Благослови те и тебе Богородица, щерко…-продума с несигурен глас старата жена, откроените й очи бързо се наляха с влага. Тя се изкашля сърдига и попита: — В кой месец си веке?
— В четвъртия.
— Така си мислех. Е, добре — добре си; да немаш никакъв страх. Излезли са ти вече знаци и щом те са в ред, сичко си е в ред. Затова ги праща бог за секо нещо.
— Добре ми е, майко. Само понекога…
— Е, то се знай. Затова се вели: трудна жена. Така сме благословени сички ние, така сме прокълнати. С труд и мъка да носиш рожбата си в утробата, с мъка да я родиш. Ама ти не бой се. Което е дадено от бога, не е страшно. Сега гледай само харно да се вардиш. Като не си родила толкова време, още повеке ще се вардиш…
Тя повтори сичките правила и целия ред, който трябва да спазва всяка бременна жена, за да износи благополучно плода си. Разказа и за себе си как бе носила всяко свое дете и току подитна пак към Ния строги очи:
— Ще се пазиш сега и от мъжа си. — Ния наведе поглед, лицето й пламна, ситна роса покри челото й. А Султана я гледаше упорито, трябваше да й каже всичко докрай и дори не подбираше много думите си; в такива неща не се хитрува и извърта, всичко се казва ясно, за да не стават лоши грешки: — Мъжът си е мъж. Те са едно, ние сме друго. Те много не придирват, като им дойде. За нас сичко е рожбата, а мъжът е ненаситен. Ще го държиш настрана от себе си, по-далеко. Може да те повреди, а не е харно и за душата ти сега. Ти сега само за детето си ще мислиш, нему ще угаждаш сека, да лежи то спокойно в утробата ти, да расте. — Като каза всичко това, старата жена въздъхна с облекчение и веднага обърна приказката си в друга посока: — Работата си нема да изоставяш. Ще си гледаш работата, както секи ден. Нема да се излежаваш и да се отпущаш, ами ще си шеташ по къщи и в двора ще поизлезеш. Не си болна! Гледай и залъкът ти да е сладък, и сънят ти да е сладък, та и детето ти още в тебе да расте здраво и силно.
Султана бе приготвила още преди това едно вързопче, развърза го сега пред Ния. Показаха се стари, чисто изпрани пелени и детски дрешки.
— Запазила съм по нещо от моите деца. Виж дали ще ти влезе нещо в работа. А тоя повой тука ще го вземеш. С него аз и Лазара съм повивала. Сега ти пък повий с него детето му. Да бъде и то като него. Нели се казва: в какъвто повой майка ти те повивала…
Ния разгъна повоя и беше й чудно, че с него е бил повиван Лазар. Това беше дълга, ситно тъкана лента от бяла вълна и цяла везана с алени трендафили, с извити клонки и зелени, назъбени листенца по тях. Вълната бе пожълтяла от времето, но везбата по нея личеше сякаш още по-ярко. Ния се усмихна:
— И бодлите се виждат по тревдафила, като остри нокти.
— С них трендафилът пази хубостта си… То и за човека прилега, като го помислиш.
Ния тръпна да си върви, излязоха да я изпратят чак до улицата и Султана, и Раца, и по-малките Рацини деца, които бяха в къщи.
— Ти идвай по-често, секи ден — рече Султана.
— Ами и ти, майко, ела у нас… — реши се да я покани на свой ред Ния.
Старата жена нищо не отговори. Омекнало бе много сърцето й сега, но все оставаше една преграда между нея и по-младата снаха. Ния бе излязла от къщата й, бе се отделила от нея и ето, дошла бе, но пак си отиваше, като чужда. Няма да се повлече подире й Султана Глаушица.
По тия дни беше, изеднаж легна болна старата Бенковица. Какъв живот бе живяла и колко несрети бяха и се случили, и с мъж, и с деца, но тя все се държеше на нозе. Сега изеднаж падна в легло. Дойде да я полекува Султана, но се виждаше, че душата на болната беше вече в гърлото й.
— Остави се, сестро… — рече тя и едвам диша. — Не съм аз за лекуване… И по-харно… да си ида и аз при моите… Прати, прати да ми повикат Лазара.
Лазар дойде и седна до леглото й. Тя посегна за ръката му и едвам събра душа да му проговори:
— Ето, Лазе… не ме бива… Ех, стига ми мене… държа ме господ последна. Ти си ми на местото на Андрея… Мене веке душата ми излиза… Ех, аз съм ти казала веке, ама… ето: каквото ми е останало от Климета, от Андрея, имот, пари… за училището ги остазям. Дрехи, покъщнина… на сиромаси ще ги раздадете… за душите ни. В сандъка имам още некоя пара, ти ще видиш… сичко, Лазе, за училището. Двата по-нови килима… ще ги видите… за тебе и за Ния… да ме помните.
— Бъди спокойна, майчице. Сичко ще бъде, както ти искаш и нареждаш. Парите, които си дала за мене, двесте и петдесет лири, аз до пара ще ги дам за училището, по твоя воля. Сега аз немам пари, но със зъби и и нокти ще се боря и нема да се посрамя.
— Знам, сине. Ти си като моя Климе… чист човек. Не се мъчи много, ще успейш, млад си още.
— Нема да се бавя много, майчице.
— Когато успейш, чедо… Това исках да ти кажа… поръка да ти оставя.
Една неделя по-късно старата Бвнковица тихо угасна. Още на другия ден след погребението й Лазар рече на председателя на общината да събере всички общинари и училищни настоятели. Изправи се пред тях Лазар и това им каза:
— Вчера погребахме баба Бенковица. Тука, в Преспа, по-старите люде знаят кой беше мъжът й, Климент Бенков. Виждате ли новата ни църква — той стана причина да се съгради. Той цел изгоре от любов към род и народ, за името народно болгарского. Какъвто беше бащата, също такъв беше и синът му Андрея Бенков по сърце и душа, макар да беше скромен и сдържан човек. Вие сички го знайте, между нас беше, верен и предан другар до смърт. Сега ще чуете каква поръка ми остави баба Бенковица да ви предам, на вас и на целия ни народ, каква беше последната й воля на смъртното й легло. Целият й имот: къща, две ниви, лозе, остават на преспанските училища. В сандъка й, с нейно позволение, намерих осемдесет и една лира и сто и четиринайсет гроша дребни пари. За погребението й се похарчи лира и половина. Целата останала сума е за училищата. Общината и училищното настоятелство ще имат грижата да се почита паметта й, също паметта на покойните Климент, Андрея и Божана Бенкови, както е ред според нашия църковен закон. Покъщнината й ще се раздаде на бедни люде. Но има и друго нещо, най-много за него искам да ме чуете. Преди некое време за мои важни нужди покойната Бенковица ми брои двесте и петдесет лири златни. Сега аз не съм во състояние да ги върна. А и тия пари са за училищата. На смъртното си легло тя ми даде позволение да ги върна, когато успея. Аз моля да се запише по книгите тоя мой дълг и да ми се даде време, докато го върна. То се знай, както му е ред, сичко това, което казах, ще се запише в протоколната книга на общината и аз ще го подпиша заедно с вас. Той седна и веднага се чуха наоколо гласове:
— Бог да я прости старицата… Щедър дар за училищата ни.
— Чувал съм аз от баща си за Климента Бенков… Ами Андрея! Живота си даде сам…
— Бравос на тебе, Лазаре, че сичко си запазил и изпълнил! За тия двесте и петдесет лири… Знайме ние къде беше ти. Не са загубени тия пари в ръцете ти, само жив да си и здрав.
Но се чу още един глас:
— Ами ние откъде ще знайме, че сичко е било, както го каза тука Лазар Глаушев? Аз нищо нема да кажа против него, ама да знайме некак по-точно.
Стана тихо в общинската стая. Всички чакаха да чуят какво ще отговори Лазар. Той пак се изправи:
— За сичко, що казах тука гласно пред вас, знаят само съпругата ми, моята майка и… бог. Знае го — повиши той едва-едва глас — и моята совйест.
Председателят, поп Димитрия Тошев, който седеше до него, подръпна го леко за ръката:
— Седни, седни, Лазаре. Не те ли знайме ние кой си и какъв си! — Той изгледа общинарите един по един и добави: — Е, що… Знай се: който скрие едно, може да скрие и сичко. А комуто сърце и совйест не
