— Що говориш! Мене пари не ми требват. Нищо не ми требва. За хлеб нема да умра… нивици, лозе, пък и некоя пара имам още. Да знайш, сине: като умра, сичко на училището ще остане. За душите на Климента и Андрея.
Лазар й дължеше двеста и петдесет лири — толкова бе дала тя за освобождението му, — но сега виждаше че ги дължи не толкова на нея, колкото на училището, на паметта на Климента и Андрея Бенкови.
Зимата чукаше на вратата, а животът в Преспа беше така нареден, че всеки, и най-бедният преспанец гледаше да я посрещне поне с петдесет оки брашно, с един товар дърва, с едно каче туршия. И за Неда си мислеше Лазар: станала, бе мома за омъжване, времето й минаваше. Поразпита тук-там дали не би купил някой къщата му. Никой сега в Преспа не искаше, никой не можеше да купува такава къща. Чаршията глъхнеше в безделие, пътищата пустееха, дошли бяха тежки дни за цялата страна и кой каквото бе успял да запази в ръцете си, връзваше го в три възела. А Георги Баболев му рече:
— Никой сега, бачо Лазаре, нема да затвори пари за такава къща, да му я дадеш и на половината й цена. Война беше, знайш, нови граници, забърка се животът, държавата пропада.
Бедните трепереха за залъка си, а неколцината по-богати люде в Преспа стискаха здраво кесиите си.
Лазар криеше големите си грижи, а людете, които се досещаха за положението му, се преструваха, че нищо не забелязват. Всеки беше уплашен за себе си и не искаше дори да мисли за другия. И открай време, като бе живял тоя народ все в сиромашия и всякакви нужди, парата и всеки имот ценеше повече от живота си, от живота на другия, ценеше я повече от голямата душевна радост да помогнеш на другия. Лазар влезе пак в общината, навред го посрещаха с още по-голяма почит, но грижите му си оставаха негови грижи.
Само те двамата с Ния се надпреварваха да си вдъхват сила и всякакви надежди.
— Ами къде бех аз, Нийо! В самия пъкъл, на бесилка можех да увисна, по далечни места можех да загина. Сега съм свободен и тука съм си, в къщи.
— Само здрави да сме, Лазе. Господ нема да ни погуби.
— Да изкараме еднаж зимата.
— Ще изкараме криво-лево.
Не ги забравяше и Султана, майка им. Нямаше сега голямо изобилие и в нейната къща, но все ще изпрати едно-друго по някое от Кочовите деца, по Неда: брашно — да опитали от това брашно, месо и мас — заклали си прасето за Божик, фасул ще им прати — бързо се сварявал тоя фасул, и така за всяко нещо ще намери и някакво, макар привидно оправдание. Но тя и сега не стъпваше в къщата им.
За Лазар беше по-трудно да си намери каквато и да е работа. Нямаше да отиде той да се глави калфа някъде, а в Преспа и всеки гледаше със своите си ръце да върти работата си, за да прибере за себе си облагата й; така беше нареден целият живот и още повече сега — скромен, сиромашки, затворен най-вече във всекидневните човешки нужди. По-лесно си намери работа Ния. Тя беше изкусна да тъче тънки платна, да плете кенета и тантели, да вези на гергеф. Ала колко можеше да извади една жена с такава работа — да събираш нишка по нишка, бримка по бримка, бод по бод, а времето тече и бърза, не усещаш кога се мръква, кога се съмва. И що е наглед — в шепата си ще събереш работата си за цяла неделя, свидно им е на преспанки за такова малко нещо да покажат по-голяма щедрост. Ния впрегна в работа и Неда. Тя криеше най-напред, че взема да работи чуждо — тя, щерката на Аврама Немтур, който мереше с кантара парите си. Преспанки цъкаха, клатеха глави, като че ли не знаеха те всички що е нужда. Криеше се Ния, свенеше се от безсмислени съжаления и пращаше ту Неда, ту Костадиница да вземе някоя нова работа, да занесе каквото беше готово. Опита се да крие тя и от Лазара — щадеше неговата гордост. Сядаше да работи, щом той излезеше от къщи, а като седне нощем край ламбата и Лазар ще се загледа в ръцете й, тя все намираше да каже:
— За Неда е… Да помогна малко на Раца… на Манда… на Нона.
Но като се разчу, че работи и как работи, започнаха жени да я търсят чак в къщи и вече нямаше как да се крие ни от тях, ни от мъжа си.
— Срамота ли е да се бориш за хлеба си, Лазе?
— Не е срамота. Но хлебът в къщата ми е моя грижа, пък ти… Сърцето ме боли, като те гледам. Аз ходя из чаршията като… С ръце в джебовете.
— Хайде, хайде… Нема да бъде се така. Нема да останеш без работа.
Сега Ния беше по-весела, по-разговорлива, макар вечер очите й да тежаха от умора. Радваше се на работата си — като започне нещо и сърцето й трепти ог нетърпение да го види по-скоро как расте и се оформява, как оживяват в ръцете й шарките му, трепти сърцето й, като свърши нещо, и тя чувствува сладката радост на сполуката. Така сред грижите, в умората духът й се разведри, закрепна. Тя посрещаше приветливо жените, които й донасяха работа, изпращаше ги весело, смееше се добродушно на тяхното нетърпение, на скъперничеството им или когато не знаеха що искат. Вечер споделяше всичко с Лазара, ставаше дори бъбрива и не го оставяше, докато не се поразведри и неговото лице. Идваха за тях и по- весели минути.
Колкото и да бяха големи грижите му и огорчението му от людете, които не можеха да преминат някои граници на себелюбието, да надвият в себе си робското малодушие и дребнавост, да очистят душите си от нездравата чернилка и мрак на робския живот, Лазар се радваше на жена си както през първите години на техния общ живот. Бодрият й дух озаряваше хубостта й, сякаш я подновяваше, и той я обичаше с нова сила, с нова любовна радост. Когато се завърна от затвора, тя му изглеждаше като сянка на предишната Ния, но бързо придоби своята жива плът и здрава кръв, която пак заливаше страните й, шията й, алена и гореща. Само в очите й продължаваше да тлее незагаснала скръб, неутолен копнеж и Ния често скриваше погледа си.
По едно време Лазар долови нова промяна в жена си. Беше след Божик, а това продължи през целия Голям Сечко и докъм средата на Малък Сечко. Не повехна, не се разтъжи отново, дори беше все тъй разговорлива, но като че ли се затвори в себе си, като да се ослушваше в себе си и по лицето й дори падна едвам доловима, загадъчна сянка. Тя се криеше ловко, но и когато се смееше весело, очите й като че ли бяха обърнати другаде с погледа си. Лазар всичко забелязваше, още по-ясно забеляза той, когато тая странна сянка по лицето й започна бързо да изчезва, погледът й се съсредоточаваше и пламтеше с нов блясък. Не можеше да крие дълго тя от него своята радостна тайна. От преголям страх — да не би да се лъже, да не излъже и него, тя почака вече с неудърживо нетърпение да навлезе във втор свой месец и му призна, че е бременна.
Чу я Лазар и виждаше лицето й — пламнало от свян, от радост. Отиде той и се изправи пред иконата като баща си:
— Благодаря ти, господи… за тая милост велика в тия мои горчиви дни…
Не беше го виждала Ния такъв набожник и каго се обърна той наново към нея, срещна хитро засмените й очи:
— Ти що тъй… — започна тя
— Ами как иначе, Нийо! Аз това само на господа мога да го кажа най-напред, тая радост моя сега…
II
Ния имаше още от баща си един наниз от стари златни пари и два пръстена с едри скъпоценни камъни — купувал ги някога Аврам Немтур за майка й. Колкото бяха хубави и скъпи, толкова и мили бяха на Ния тия накити — носила ги бе покойната й майка. Колко пъти през последните години бяха изпадали в нужда те с Лазар, но тя не посегна към тях, за нея те не бяха злато и елмази, а по-скъпо нещо — мил и драг спомен от родната й майка. Когато стана нужда да се търсят пари за освобождението на Лазара, тя помисли и реши за накитите, а после много се радваше, че не излязоха тогава от ръцете й.
Щом се запролети, Ния забеляза, че Лазар ставаше все по-неспокоен, макар да криеше от нея тревогите си. През тая дълга и гладна зима белите косми на главата му станаха още повече, позавехна и лицето му, сега тя често го улавяше, че не я слуша, а стои унесен в мислите си, погледът му блуждае.
— Сега аз — рече той еднаж — требва да си запретна ръкавите. Стига лежах цела зима, сичко живо тръгнало веке да работи.
— Що мислиш, Лазе… каква работа?
