няколко пъти откъм двора и млъкна; скрит някъде на сушина, песът отдалеко позна Вардарски, който понякога му носеше чак от чаршията кокали или дроб, за да разнообразява сухите черни залъци, които му подхвърляха стопаните. Вардарски отдалеко забеляза как светлееше на чардака мангал с ярко разгорели се въглища и там се мяркаше едрата фигура на Аце Кутрев.
— Е, даскале, снежец… — обади се Кутрев. — Рекохме да ти разпалим мангала.
— Харно…
— Готов е веке — и Кутрев пръсна върху разгорените въглища малко вода, хвърли там и един ръждив, кован пирон. — Да не те удари в главата въгленът…
Сетне той взе с две ръце пръстения мангал и го внесе в стаята на Вардарски, който също влезе след него и рече:
— Седни, Аце, да изпушим по една.
Аце нищо не отговори и само подсмръкна: не беше за пръв път да го кани Вардарски на разговор. Той свойски посегна да затвори вратата, но Вардарски мълчаливо го спря и тръсна вън мократа си горна дреха, сетне сам затвори вратата и окачи на един пирон дрехата си. От жарта в мангала белите стени наоколо тихо сияеха, Аце Кутрев изглеждаше огромен в розовия здрач.
— Седни, седни… — повтори Вардарски и Аце придръпна към мангала един стол.
— Да седна, даскале, щом… Тя, жената, веке си легна с децата.
Вардарски запали лампата и също седна край мангала, извади кесията си с тютюн и я подаде на госта.
— Казах аз, че ще го обърне на снег, познах… — започна Аце Кутрев, но повече за да наруши мълчанието.
Вардарски нищо не отговори и на свой ред взе да свива цигара, пали я дълго от мангала и току попита:
— Ти, Аце, защо избега от село?
— Как защо? — отвърна веднага Кутрев, сетне каза с твърд глас: — Немаше веке живот за нас там, даскале. — Вардарски се взираше с окото си и чакаше. Аце смукна непривично от цигарата си и продължи: — От лоши турци, даскале. Ние по селата сме си черни роби. Най-веке надолу, низ полето. Повекето от нас си немат нищо, ни покривът над главата ти е твой, сичко е на бея. Ако има некой от нас по некое парче земя, къща или… и то никогаш не стига. Работим повеке за бея. От ангария глава не можеш да дигнеш. Или на изполица и като вола за сламата. Каквото откраднем, това ни остава в повеке, ама що… живей ли се така? И пак се живей, пусто да остане. Какво ще правиш, не се лега да умреш, мил ти е животът, какъв да е. Сички там, и аз. Ама… — пое той дъх, но млъкна, загледа се в цигарата си замислен.
Вардарски не сваляше поглед от него. Хубав мъж е този Аце Кутрев, приветлив, светъл. Изпомачканият му фес без пискюл покриваше ниско буйните му коси, от ръба наоколо се подаваха като венец едри, златисти къдри. Всяка черта на лицето му беше издялана като с длето — правилна, красива, чиста. Русите му клепки бяха едва присвити и придаваха на погледа му загадъчност, той като че ли във всяко нещо се заглеждаше внимателно; още по-руси бяха мустаките му, спуснати надолу, оставени да растат свободно и само от време на време поглаждаше той краищата им с опакото на ръката си. Така и сега, види се, от вълнение, се връщаше в мислите си към родното село и предишния живот.
И после?… — подкани го Вардарски. Можех, даскале, аз и сега да си живея на село, ама… — Той се изкашля смутен и току продължи с твърд глас:
— Имах аз сестра. Мома. Немаше и седемнайсет години. Полякът, Меемед ага му викахме, почна да я задиря. В двора ни влиза, вкъщи влиза по нея. Сега ми е чудно колко се плашехме сички ние тогава, къде ни беше и умът, и срамът. Не смейме нищо да му речем. Сестра ми още повеке се уплаши от турчина ами дете беше още. Той се по нея. Еднаж посегнал да я улови и тя едвам се спасила от ръцете му. Започна да линей, легна болна от уплах и за три месеца свърши, закопахме я. Такива сме ние селяните: като вързани, за секо нещо късно се сещаме, ама то е от голема мъка, от уплаха и отчаяние. Нас понекогаш и за люде не ни имат, не само турците, ами и нашите…
Кутрев въздъхна и млъкна, загледа се в огъня пред себе си. Вардарски мълчаливо му подаде пак кесията с тютюн, но Кутрев поклати глава — не му се пуши или пък не можеше да се откъсне от мислите си. И сам продължи:
— Като я сложихме Кита до гроба, преди да я спуснем, погледнах я аз — стопила се беше досъщ като дете. И така ми се стори — аха да отвори очи, да ми продума. Скъса ми се нещо тука, в самото сърце. Как я оста вихме ние да я погуби турчинът! И татко беше там, стои до мъртвата, ни да викне, ни да заплаче, само брадата му трепери. Върнахме се дома, а кехаите на бея, нашия бей, ни подкараха на работа. Взех секирата и тръгнах низ полето. Там, където го срещнах поляка, там и го съсекох со секирата. На парчета го насекох, ама беше веке късно Отиде си Кита. Видеха ме някои наши люде как ударих Меемед ага, но никой нищо не каза. Откараха ни в града заптии — мене, татко, двама мои братучеди, — затвориха ни, ама пак ни пуснаха. Държеше се целото село, никой нищо не издаде. Върнахме се ние в село, ама аз не стоях: ни една неделя. Взех секирата, взехме си детето — малечко беше още първото ни дете, на два месеца — и хдойдохме тука, в града. Ето седем години веке, даскале. Това тука, дворът, беше изоставена бахча. И тя турска. Взех я под кирия и с жената по цел ден над нея. Селски люде сме, дай ни ти нам земя. Е, по-харно сме тука, гладни не сме останали. Немаше за мене живот на село. И кехаите се заглеждаха в мене, а на них не им е трудно да вземат живота на един селянин — ние за них не сме и люде.
Той взе да оправя огъня с машата, да не издаде вълнението си Вардарски не го и погледна, втренчил око някъде пред себе си. И тъй, без да се помръдне, Вардарски рече:
— Късно се сещаме сички. Може да е наистина от голема мъка, от страх и отчаяние. Наближават вече петстотин години… петстотин години робия. И още не се сещаме да грабнем секирата.
Кутрев дигна поглед към него, но не знаеше какво да МУ отвърне, може би и не разбра думите му. Аце Кутрев чакаше да чуе по-нататък. Вардарски отеднаж скочи мушна ръце дълбоко в джобовете на панталона си и Започна да се разхожда край отсрещната стена припряно, с бързи стъпки — пет стъпки на едната страна, пет на другата. Откъде дойде в гърдите му тоя гняв спрямо Лазара Глаушев? И Вардарски заговори тъй, в гнева си, с прехрипнал глас:
— Не било още време… А кога ще дойде време, ето вече петстотин години! Ти може да чакаш, но аз нема да чакам да ми извадят и другото око. — Той се спря също тъй внезапно пред Кутрев и каза с променен, потих, по-спокоен глас: — И ти си чакал, докато си стигнал до отворения гроб. И да не мислиш, че само с тебе е тъй, само с твоята сестра! Това е с целия ни народ.
— Така е, даскале. Со целия народ. Там, по сички наши села. — И Кутрев добави негли между другото: — Не мина една година, и кехаите на нашия бей убиха един от моите братучеди. Ами защо, даскале, заради мене ли? Ами що: аз убих поляка заради сестра си. Се ние криви, се нас по главата.
Вардарски като че ли не го и чу, а бе вперил в него окото си и каза:
— Ти не си защитил сестра си от страх и от глупост, ти си излезъл в нейна защита, може би немаше да умре и турчинът би се махнал от нея. А ето тя умрела, ти си убил поляка, кехаите убили братовчеда ти. Да чакаме ли агаларите да докарат целия народ до отворения гроб?
Той гледаше упорито хазаина си. Най-сетне Аце Кутрев приподигна рамене мълчаливо и стеснително. Вардарски пристъпи и седна отново на мястото си крайъ гала. Извади тютюневата си кесия, сви си цигара, и даде кесията на хазаина. Като запушиха и двамата, Вардарски се загледа в тъмния прозорец насреща и рече след продължително мълчание:
— Време е да започнем борба за свобода, за… живота си. Доста сме търпели вече. Ти — обърна се той изеднаж към Кутрев. — Какво ще кажеш?
— И аз казах, даскале, и ти го каза: да бех излезъл да защитя сестра си, немаше да я доведа до гроба нели? това там с поляка. Така е со целия народ, со целия наш живот. Той изпуши цигарата си до самия й крайчец и стана да си върви. Вардарски вече нищо не продума, не отговори и на поздрава му. Останал сам в стаята, той подпря ръце на колената си и стисна глава между двете си длани. Огънят в мангала топлееше по лицето му и бе се покрил с тънък пласт бяла, пухкава пепел, но между отделните разгорели се въглени жарта светлееше ярко и пред втренчения поглед на учителя се отваряха там огнени дълбини. Там, в блясъка на тия пролуки между бялата пепел, във всяка една от тях той виждаше Ния Глаушева — цяла озарена и с всичката й хубост, както бе я видял тая вечер край лампата. Той местеше погледа си по огъня и
