че ще дойдете.
— Откъде ще знайш… — попита остро Султана Глаушева. — Ние не сме и мислили допреди два дена.
— Не сте мислили, но като дойде, отеднаж се решава човек. Как нема да дойдете: секоя жена иска да роди Пък аз знам коя тукашна невеста ражда и коя не ражда.
Тя се отдръпна към одъра и седна срещу Ния. Усмивката изчезна от очите й, тя се замисли и цялото й лице се промени, та сега изглеждаше по-стара. Ръцете й бяха много едри, но както бе седнала неподвижно на одъра, стояха като чужди в скута й, може би поради силата, която напираше в тях.
— То си е така от бога — подзе приказката й старата Глаушица. — Сека жена требва да ражда. Моята снаха ето веке в петата година… рекохме да те попитаме има ли лек за такава работа.
Ташка сякаш не я и чу, а заговори като на себе си:
— Отдавна не бех я виждала отблизу: пораснала, станала жена. Голема хубост… Кой знай дали има друга такава жена в Преспа, не съм виждала друга такава жена. Тъга те хваща, като я гледаш. Ама ето и тя лежи с мъж, деца ще ражда. Тебе, синко, за това те създал господ: само за хубост. Да ходиш между людете и се кой да се чуди…
— Ти сега да не искаш да я отделиш от мъжа й! — солна се Султана.
— Не бой се, свекърво. Никой нема да я отдели от мъжа й — такова е сърцето й, привързва се еднаж за секога, нели виждам. Такива са очите й, като бистри кладенци, до сърцето й виждам. И кръвта й е блага, нели виждам как се червеней по лицето й, а да беше кръвта й по-люта, можеше и до царски сараи да стигне.
— Ние си я знайме Ния — спореше Султана. — Тя, ако искаш да знайш, като царица си живей, моят син на ръце я носи, ама ти сега кажи ни това, за което сме дошли при тебе.
— Не се люти — отвърна кротко Ташка и все тъй замислена. — Ти друго и не искаш да знайш, а само това: дали ще ти роди внучета. И син ти затова се оженил за нея — за да спи с нея. А и тя самата като сички. Не мислиме ние много за хубост, не умейме да й се радваме. А нема по-голема хубост от женската. Ни Цветето, ни звездата горе…
Ния се заслуша в думите й, не се изчервяваше така често и дори понечи да й възрази на няколко пъти. Тя знаеше, че е хубава, но доколкото мислеше за своята хубост или какво да облече, каква кърпа да сложи на главата си — то беше най-напред заради Лазара. Така и се радваше тя на своята хубост — с неговото постоянно възхищение от нея самата, с неговата обич към нея, с неговите ласки. Не й трябваха царски сараи!
Ташка отстъпи от одъра, за да успокои най-сетне старата Глаушица, но не млъкна и все тъй, като на себе си:
— Ама пък и такава е женската хубост: гори и прегаря. И мъжът затова посега към нея: да я има, в леглото си да я занесе…
— Пейш като по книга — прекъсна я Султана.
— Мене, сестро, това ми е работа… Виждала съм много жени и много мъже, та знам каква сила играй между них. Е, хайде — поразбърза се тя, — да видим сега що е, какво е с вас… то и трендафилът цъфти и се разцъфтява, докато кацне на него мъжка пчела. После се скапва… Стани сега, щерко, да те видя още еднаж, да те видя по-харно… — Ния стана и като не се сещаше да се покаже от всички страни, Ташка започна да я оглежда, да се върти около нея. И продължи: — Ето…: и под дрехата ти личи. Тесна си. Не си като корито, та секоя година да лежи дете в тебе. Затова и не си хванала! досега, такава е утробата ти. Требва и да те поопипам — посегна тя с двете си едри ръце и бързо добави: — Ама: знам: нема да ми дадеш да те пипам…:
— Не, не… — простена Ния и се отдръпна.
— Знам си аз. Такава си ти. Некои невести ми легат! като крави и като взема да ги барам по корема, примижават… Не бой се, нема да те пипам сега… ама ако стане нужда, то се знай, и ти ще легнеш.
— Их… — намръщи се гнусливо Султана. — Какво женище си!
— Ами тука сме се жени, пък ние жените сме си безсрамни. Седни сега, щерко, и слушай — каза тя на Ния! и сама седна пак на одъра с ръце върху колената си като мъж и ръцете й изглеждаха още по-големи, с разперени пръсти. Тя продължи с равен, професионален тон:
— Жена, която не ражда, може да е вързана с един, може с два, може с три пояса. Първият е най-лесен за развързване. Оттатък Саридере, в една впадина има кладенче, викат му Самодивското кладенче. Ти го знайш, бабо, Глаушице. На деветдесет крачки от него, по височината! над него, има един голем камен, отдалеко се вижда. Викат му Пърчило. Знайш го и него, бабо Глаушице, сичкй го знаят в Преспа. Която жена не ражда и иска да роди, ще стане преди изгрев, ще отиде и ще се измие на Самодивското кладенче. Сетне ще се покатери към Пърчило и ще се завърти около него три пъти и пак ще се върне и още един път ще се измие на кладенчето. Като се измие втори път, ще откъсне парченце от кошулята си или от друга своя дреха и ще го върже на шипката край кладенчето. Това да стане, преди да изгрей слънцето. Ще чака да минат от тоя ден четирийсет дни, да мине и отмине месецът й, пък ще види и познай дали се развързал поясът й. Ако това не помогне, има тя втори пояс за развързване. За втория пояс ще дойде при мене. Ще й дам билки да пие, каквито аз знам. И ще идва при мене секи ден или девет дни, или деветнайсет, или двайсет и девет. Аз ще позная и ще й кажа колко дни да идва. И секи ден ще разтривам корема й со зейтин, както аз знам. Ще ми донесе и една ока зейтин. Ако и това не помогне, тя има трети пояс. За третия пояс — проточи глас Утката и цяла се обърна към младата жена, втренчи в нея поглед; Ния едва сега забеляза, че очите й бяха възчервеникави и като да тлееше жар дълбоко в тях. Утката изеднаж отсече: — За третия пояс требва да ти кажа насаме. Да не е е майка ти тука, пред нея най-после може, ама пред свекърва ти не може. Е, чакай, чакай… Ето аз ще ти пошепна, а ти слушай харно — и тя се дигна от мястото си с ръце на колената, пристъпи и се облегна върху рамото на Ния, която усети старческата й гръд, мека и увиснала, усети и лъха й, топъл, влажен и вонящ: — Шу-шу-шу… ако имаш трети пояс, може да ти го развърже само друг некой мъж, чужд, не твоят. Твоят…
Ния се дръпна — от меката, отпуснала се плът на Утката, от влажния, вонящ дъх, от думите й. Утката се изправи до нея и продължи гласно:
— Твоят, ще рече, не може. Грешката може да е у него. Некога са убивали безплодните жени с камъни, ама сега се знай, че колкото може да бъде виновна жената, толкова може да бъде виновен и мъжът… Аз знам… Омъжи се некоя и с години нема деца; умре мъжът, омъжи се тя повторно и още първата година ражда, що се дърпаш така… Не може ли мъжът, жената да си потърси колай, защо да стои безплодна, щом господ я благословил да ражда?
— Как така мори? Що говориш ти? — настръхна старата Глаушица. — Чужди ли деца ще раждаш при чиъяка си, в къщата му!
— Той може и да не знай — отвърна Утката. — Що, като не го бива? Ще ги направи друг, чудо големо, пък ще ги отгледа и пак ще бъдат негови. Да се плоди светът и множи…
— Не може да се живей с такава лъжа — продума Ния тихо.
— Лъжа — приподигна рамене Утката, присви устни. — Тука нема лъжа, щом ще дойдат деца. Момъкът, като я взел такъв, неспособен, и я държи… Нема лъжа тука, най-важното са децата.
— Що говориш ти, Утка — разшири лакти Султана Глаушева, като да беше готова да посегне и с ръце към безсрамната лечителка. — Во секо нещо требва да има ред и закон. Со чест требва да се живей. Ако искаш да знайш, сичките проклетии са най-напред у жената.
Ташка Утката отговори тъкмо на нейните думи, но гледаше пак в Ния:
— Така се връзваме ние, жените, сами. Децата се раждат от нашата утроба, от нашата кръв. Мъжът мине-замине. Ако не тоя, може и друг да бъде. Те са като кучетата. Елините12 некога живеяли по-слободно. Били по-умни люде. С мъж можеш да се срещнеш секогаш, когато сърцето ти поиска. Не е никакъв грех. А ние сами се връзваме и тогава скришом стават още по-лоши работи. Това било от бога, онова било от дявола, а грех ли е да се наситиш, когато си гладен, да пиеш вода, когато си жаден? И то е като глада и жаждата…
Султана скочи:
— Ама що сме седнали да я слушаме тая! Ти не знайш — обърна се тя към Утката, — ти не знайш що е от бога и що е от дявола, а? От бога е да живейш с ред в живота си и с чест между людете, а тебе дяволът ги е в сърцето и, живейш като кучка! Мъжете били кучета, ами затова са создадени мъжът н жената, да
