нея.
— А за нас — ти сам го каза: дедо Иван и топове ще извади.
— Ще дойде време и за нас, то се знай. Ама още не е дошло, не е дошло.
— Ти откъде знайш… Ония горе може да знаят повече и затова са излезли в планината.
— Учителю — посегна отново Глаушев и пак го улови за ръката. — Ние още не знайме що е там, горе, чули; сме, не сме видели. Ти погледни тук, у нас: кой би излезъл в планината? Учителю — разтърси той ръката му: — Да задържим и да затвърдим това, що сме извоювали до сега. Да ни се признай наша народна църква, наш език-и народност. Да просветне еднаж пред очите на народа ни.
Но сега е дошло тъкмо твоето време, учителю. Това ще мога да ти кажа аз. И хайде да си вървим, че аз веке нищо не виждам.
Вардарски нито се помръдна.
— Не можеш ти, Глаушев, да усмириш сърцето ми. От две недели немам мира аз ни денем, ни нощем. И още повече и ти ме смути, не знам що да ти отговоря. Дочувам истина в думите ти, но ето не можеш да усмириш сърцето ми, да го задоволиш.
Вън се чу покашлюването на Начо Дивер, затрептя пред вратата светлина. Лазар Глаушев придърпна Вардарски и го поведе. Вън беше тъмна нощ. Пътят им беше в една посока и двамата мъже тръгнаха заедно. В тъмнината светеха прозорци, тук-там по дворовете се чуваха гласове или ще залае куче, ще се блъсне порта. По тесните улици все още се движеха минувачи и които ги познаваха в тъмнината, поздравяваха ги високо с „добър вечер“. Глаушев и Вардарски продължаваха разговора си тихо и с дълги прекъсвания, щом забележеха минувач — млъкваха и чакаха да отмине. Глаушев рече:
— Аз не казвам, че требва да чакаме наготово, со скръстени ръце. Сами не ще можем, това е. Никой друг не ще ни помогне, а дедо Иван, ще тръгне, когато намери за нужно и сгодно, а не според нашите желания.
— Нека най-напред ние да мислим и работим за себе си.
— И аз това ще река, учителю: да мислим харно и харно да работим. Но сиромашията тежи върху народа колкото и турския ботуш и фенерските тъмнини. Нека се поосвободи народът от сиромашията си.
— А… и ти, значи. И ти от общата болест…
— Каква болест…
— Ами сичко е тръгнало пари да печели.
— Ами, даскале, нема нищо лошо в това.
— Требва да се знае: богу или Мамону. Който служи Мамону, не ще може да служи и богу. Това е сегашната лоша болест.
— Има и друга дума: божието — богу, кесаревото — кесарю. И друга една, народна: гладна мечка хоро не играй. Да събере повеке сила народът ни. Не е болест, че всичко е тръгнало да работи и иска по-сладък залък.
— Може да му се услади и сичко друго да забрави от сладост.
— Не, не… Повеке ще иска. Ще иска което му липсва, което не му стига. Поиска църква, сетне поиска училище, ще поиска и свое господарство. Учителю — спря се Глаушев пред своята порта, — секо нещо иде с времето си.
— Дошло е време и за свобода, защо не? Кой изпратил ония мъже в планината, и Хаджията, и сички други? Секо нещо расте и зрее.
— Ти дали си виждал зрела нива, учителю? Шуми тя, пей, та стопанинът й отдалеко ще я познай. По песента й. — Глаушев го улови за рамото: — Да се отбием у нас, рано е още. Татко ще ти се зарадва, ще пием по една ракия.
Вардарски усети в тъмнината как пропълзя топлина по лицето му. И като че ли отеднаж премаля — нямаше сили да откаже, да си отиде.
— Не… не — промънка колебливо. — Късно е… Глаушев го поведе за ръка и така влязоха те в предната стая у Глаушеви. Тук беше цялото семейство и всички пристъпиха да посрещнат госта, само старата Глаушица не се помръдна, както бе седнала край огнището. Вардарски видя най-напред нея — тя привлече най-напред погледа му с някаква особена сила. Изви глава към него и рече с твърд и някак много висок глас:
— Добре си дошъл, даскале.
А погледът й беше насочен към Лазара. „Той го довел — мислеше си тя с гневно сърце. — Сам го довел при жена си и не забелязва как се пули той в нея. Сам ще си напакости човек най-много — така дяволът ни заслепява…“
— Ами, даскалче, защо не идваш по-често у нас, аз много обичам такива люде, като тебе — развесели се Стоян Глаушев. — Повели, седни отсам, дайте, деца, столче…
Султана погледна и мъжа си: „Гледай го ти стария вещер, ще се намокри от радост. А секи ли е за въвеждане вкъщи бре!…“ Вардарски виждаше само нея и студенината по лицето й, строго и вкаменено, вледеняваше и неговото сърце. Той се боеше от старата жена, тя беше като съдия пред него и нищо не можеше да се скрие от нея. А имаше какво да крие той. В присъствието на старата сякаш и сам надникваше в сърцето си. Сега той чу гласа на Ния, гърлен и неизказано сладък за ухото му:
— Да ви питам и вас, учителю: защо не отворите едно женско училище в Преспа? Не е право само момчетата да учат. На Лазара постоянно му говоря…
Вардарски пипна черната си превръзка и насочи едното си око към Ния. В миг изчезна от сърцето му всякакъв страх и студенина, той сега нищо не виждаше, нищо не чуваше освен нея и нейния глас. Ния бе дигнала лампата да я сложи по-наблизу до госта и червеникавата, златиста светлина заливаше лицето й, пламтеше в двете пухкави венчета тъмни коси над челото й, разделени на две, подаващи се изпод тъмносиньото копринено шкепе, с което бе вързана главата й; разливаше се светлината върху гърдите й, момински изпъкнали и твърди изпод тънката мека дрешка, загърнати леко в белите кожички, с които бе обшита друга, връхна дрешка от също тъмносиньо кадифе, без ръкави. Вардарски виждаше лицето на младата жена с ослепителна яснота и някак много близо до себе си — приведените й очи, скрити в гъсти мигли, устните, предизвикателно издути и тъмночервени в светлината на лампата, правия нос и едва, едва потрепващите нежни ноздри, чистата, възмургава кожа по страните й, по гладкото чело… Колко време продължи всичко туй, откога ли чака тя неговия отговор? Вардарски въздъхна — той се задушаваше от вълнение.
— Трудно се намира учителка… Немаме учителка… Амиии — заекна той и откъде дойде тая смелост в него: — Ами станете вие учителка, нели сте учили…
Най-напред просия усмивка на устните й, раздвижиха се алените устни и блеснаха между тях зъбите й, бели и здрави един до друг, после Ния дигна към него засмени очи и всичко друго потъмня, угасна — остана само блясъкът на тия две тъмни зеници. От дълбоко идеше тоя чист, топъл блясък:
— Не съм аз толкова учена. Не съм учила на гръчки.
— Новели, даскале — побутна го Стоян Глаушев и Вардарски едва сега забеляза, че пред него бе застанала Раца Кочовица с лъснат бакърен поднос и мъничка чашка с ракия. Той посегна машинално и чашката се разплиска в ръката му. Стоян забеляза наивно на по-старата снаха: — Много си ги препълнила, щерко… Ама и нам, чини ми се, много ни се пие. Наздраве, даскале, бог от зло да ни пази и добри мисли да ни дава!
Татко, ти пак цела молитва… — засмя се Кочо.
— Да прогони дявола от ракията — рече и Лазар.
— Ще го прогони той… — промърмори като на себе си старата Глаушица. — Ама дяволът и през вратата ти може да влезе…
Вардарски изпи на един дъх ракията си и скочи:
— Прощавайте…
— Що бързаш, даскале… — протегна ръка да го спре Стоян.
— Късно е вече…
Като излезе Вардарски отново на улицата, в тъмнината пръскаше студен дъжд. Сетне като че ли започна да се развиделява, тук-там по земята се разтвориха широки бели петна и докато стигна учителят до жилището си, всичко наоколо се покри с мек и влажен, ранен сняг. Щом тропна вратникът, Караман бафна
