събраха майсторите от папукчийския еснаф и като каза всеки един по колко обувки повече ще приготви тая година, решиха да си набавят задружно каквото им беше нужно за работа: и кожи, и гьонове, и всички необходими дреболии, като клечки и чириш. След тях се събраха майсторите и на казанджийския еснаф, и на кантарджийския, и на ковашкия. Кантарджиите решиха не само да си набавят задружно желязо и челик, но да отворят на панаира и общи сергии: каквото изработи всеки, да го предава за продажба в общите сергии; всичко ще върви по тефтер и всеки ще получи според това, което е предал за продажба. Сдружаваха се людете, за да си набавят по-евтино каквото им беше нужно, за да спечелят повече от труда си. Трудеха се много те, но не печелеха много. Дано сега с панаира да потръгне повече! Сиромашията и нуждата подучи й калфите. Явиха се те пред първомайсторите на всеки еснаф и като се застъпваха за себе си, застъпиха се и за последното чираче:
— Ще работим сички повеке тая година, помислете и за нас, калфите и чираците. И ние гледаме къщи, бомислете и за нас.
Бориме се со сиромашията… Мнозина от майсторите се противяха — не искаха да делят от бъдещите си печалби за калфите и чираците.
[# Каазалийски меджлис — околийски съвет, събрание.]
Забравили бяха, че и те са били някога като тях. Намеси се общината и се застъпи за калфите и чираците. Реши се по всички еснафи тая година да им се плаща по едно на десет повече: ако калфата получава сто гроша, на края на годината да му се платят сто и десет гроша. Никой никого не можеше да принуди и общината никого не можеше да накара силом за каквото и да е, но людете имаха срам и грях и всичко се оставяше на тяхната дума и чест.
Така всичко се засилваше и развиваше в Преспа, целият живот. Заеха се някои еснафи да си набавят повече материали, заеха се после и да изработят повече стока. Каквото направиха едни от еснафите, започнаха да го правят и другите, всеки според своята работа. Като обещаха майсторите да плащат повече на калфите и чираците, караха ги да идват по-рано сутрин по дюкяните и работилниците, а вечер ги пускаха да си вървят по-късно, караха ги да работят по-усърдно. Раздвижиха се и търговците — да набавят повече стока тая година, пък и нуждите още отсега започнаха да растат. Всеки засилваше работата си, пък и като живееха людете с добри надежди — посягаха за по-сладък залък, за по-хубава дреха. Настана голямо оживление и по махалите: жените бяха във всичко заедно с мъжете си, опитваха се да помогнат в работата им. Имаше жени, които и преди работеха, за да печелят, а сега те ставаха все повече. Купуваха вълна, влачеха я и я предяха, купуваха бои или правеха сами по старовремски начини и плетяха чорапи, фанели, дзиври, тъчаха платна, шаяци, навуща, веленца, ямболци, килими. Но сега не само пълнят сандъците на неомъжените си щерки, а за панаира, за печалба. Никога до сега не са светили толкова много прозорци нощем в Преспа. Мина месец септември и колкото дните ставаха по-къси, а нощите по-дълги — прозорците вечер светеха до по-късно, а сутрин светваха все по-рано, още от тъмни тъмнини.
Учителя Райко Вардарски стоеше настрана от това общо оживление по Преспа. Той наблюдаваше навъсен настаналата залисия и надпревара сред преспанци — не беше тя по неговия вкус. Но неговият хазяин Аце Кутрев бе му казал:
— Такова нещо отдавна не е бивало… Тая есен продадохме всичко, що можахме да извадим от градината, и го дадохме на добра цена.
И медът също мина добре на пазара. Развесели се народът, та и повеке яде.
Митра Кутрева също бе купила няколко оки вълна, пра я, влачи я и сега бе надянала хурката да преде — покрай цялата й работа около децата.
— Ами, даскале — похвали се тя сама, — какво ще правя нощем през зимата… Нощ — година. Ще плета чорапи, фанели, да изкарам и аз некой грош, нищо не ни стига с толкова деца. Ами сички тъй сега…
— Е добре, Кутревице, добре — дигна Вардарски рамена пренебрежително. — Сички сега сте се втурнали за грошове… Нема да седна аз да ви спирам.
Той презираше сребролюбието и всяка алчност, но сам виждаше как работеха двамата Кутревци като мравки и пак не можеха да прогонят сиромашията от своя дом. Вардарски си мислеше: „Зла проклетия има в човешкия живот. Зле е нареден тоя живот, и то иде от самата човешка лошотия, от робството и невежеството сред людете…“ Ала когато забеляза, че неговите мустакатид ученици от неделното училище започнаха явно да пренебрегват заниманията си в училището заради гонитбата на повече грошове, той изпадна в ярост. Тия свои ученицй Вардарски събираше всеки празник след църковния отпуск в новите училищни стаи, в които водеше и двата нови класа на градското училище. Доскоро и двете стай се пълнеха с неграмотни или изостанали в науката младежи, пък и с по-стари преспанци, но сега те не бяха повече от петнайсетина души и пълнеха три-четири чина в едната от класните стаи. Преди да започне обикновените си занимания, той заставаше срещу тях с пламнало лице и възбудено изливаше гневната си мъка:
— Къде са другарите ви? Като започнахме, пълнеха се и двете стаи с народ, немаше де да седнат некои стоеха там, край стените, а сега що? Свърши се бързо жаждата ви за наука и знания, прегоре, изчезна. Сега друга жажда изгаря сърцето ви, за грошове се лакомите, за големи кярове. Ама къде ще вървиш ти, докъде ще стигнеш слеп и глух, без просвета и знания? До никъде нема да стигнеш, в тъмнина ще си останеш и душевна нечистотия ще живееш, пък да спечелиш и два пъти повече от Ицо Баболев…
Учениците му слушаха смирено, някои поклащаха глави други търпеливо чакаха да свърши той словото, си, но един ден се обади Рампо Нердев, — човек на около 28 години, с мустаки до рамената; той беше най- усърдният между другарите си, но и най-несхватливият и той заговори — с очи, пълни с похвална ревност към науката, с добра воля, но умът му, изглежда, не беше много остър:
— Ама така, даскале, не е хубаво, че нашите другари не идват. Като си рекъл да учиш — ще учиш и за сичко има време. Те в работа са далдисали, пък и това е право: като си зарежеш работата, може и без хлеб да останеш. Аз така си казвам: като си писмен и можеш сметка да направиш, работата ще ти върви по- харно и по-големи печалби ще намериш…
— Вие сте поклонници на златния телец! — избухна Вардарски. — Аз ви събрах тук, за да просвещавам ума ви, да разпръсна тъмнината отпред очите ви, да ви изведа на правия път, а вие що? Дошли сте да се учите на сметки! Никога нема да познаете вие сладостта на душевното просветление…
Мустакатите ученици на Вардарски слушаха с наведени очи. Пак само Рампо Нердев се обади, но и той плахо, полугласно:
— Ех, сиромаси люде сме ние, даскале… Те не искаха да се неразбират с учителя си — за тяхно добро бе ги събрал и си цепеше гърдите заради тях, нека той да излее мъката си, че техните неблагодарни Другари бяха го изоставили. Те чувствуваха, макар и смътно, дълбоката правда в неговите думи, но какви ли поклонници на златния телец бяха те — все калфи и занаятчии, които се бореха от тъмно до тъмно за своя залък и пак най-напред заради залъка си бяха дошли Да учат наука? Райко Вардарски ги виждаше каквито бяха, познаваше ги и ги обичаше, жалеше ги и се гневеше заради тях, заради тия прости и бедни люде, които търсеха път към по-хубав живот. Бързо прекипяваше гневът му и тъй, възбуден, но вече с друг пламък в сърцето си и с апостолско въодушевление, им предаваше Уроци и знания. Така беше й когато учеше и другите си ученици — силният му глас ехтеше в същите тия отаи, а в гърдите му напираше воля да прелее в младите умове и сърца всичките си знания и светлината, която сам носеше в себе си, и радостта, че вижда хора с ясни очи, както си мислеше той.
С такова въодушевление Вардарски говореше и на своите чести беседи в читалището, където се събираха люде вече от всички възрасти. Отиваха да го слушат мнозина преспанци. Той говореше на всякакви теми, в които се преплитаха и здрави знания, и легенди, и мечти, и суеверия дори — така, както и сам ги бе поглъщал с неутолима душевна жажда. В тая пъстра бъркотия от знания и легенди обаче имаше няколко здрави постоянни и непоклатими опорни точки: народът, родската земя, вярата в науката, в нейното всемогъщество във всичко и над всичко стоеше народът, който беше й по-реален, беше жива действителност. Ала от известно време и посетителите на читалището започнаха да стават, все по-малко. Тук гневът на Вардарски беше по-голям, тук той нямаше кого да жали, към кого да бъде снизходителен. На последната си беседа държа слушателите си близу три часа и те се чудеха откъде се намериха в него толкова сили да стои прав до масата, да ръкомаха, да втренчва тъй окото си и дори гласът му да не отслабва, откъде се намериха в него толкова знания и такъв порой от думи. Но те се умориха и най-сетне започнаха да се оглеждат, да се въртят на столовете и пейките, очите им започнаха да блуждаят. Вардарски отеднаж им се сопна посред беседата си:
— Знам аз поради що немате търпение сега, за тютюн имате голема мъка, тютюн ви се пуши, а некои от
