вас са гладни. Не ви се слуша повече, виждам аз, дяволът ви дърпа на своя страна, към себе си ви тегли. Така е в целия човешки живот — от едната ни страна стои ангел, а от другата ни страна стои дявол. Д може да са и вътре в нас те, в сърцето ни. И през целия ни живот се борят за нас, борим се и ние в себе си… Говоря ви за, великия славянски род и за народите, които изхождат от него, и за нашия болгарски народ между тех, който има свое писмо и език, аз знам и виждам — другаде е сега вашата мисъл. С едно ухо ме слушате вие и мислите за секидневните си земни дела, за големи печалби мислите и не се сещате, че дяволът ви тегли надолу, в тъмнината, пък аз искам да ви издигна да видите бел свет, да ви покажа от какъв могъщ корен сте издънка, за да прогоните от сърцето си секи страх и трепет…
И той задържа слушателите си още половин час — съди ги за тяхната склонност към дявола, за тяхната слабост да пренебрегват знанието и мъдростта заради една лула тютюн, заради суетни земни блага. Преспанци не му се сърдеха, макар да беше и груб в своята сприхавост и гневливост. То се виждаше, че неговата гневливост идваше от преголямото му усърдие и пристрастие и апостолството му сред народа.
По едно време Вардарски току се укроти, утихна и като че ли вече не забелязваше комерческата суетня сред преспанци. В училището работеше с неизменно усърдие, от сутрин до вечер преподаваше в двата класа цяла дузина науки, но без предишното въодушевление, като че ли го измъчваше някаква скрита болка или грижа, или голяма скръб. Преди той не можеше да понася спокойно другите трима учители в градското училище, които обучаваха по-малките ученици в четири отделения, и ги ругаеше, изобличаваше ги на всяка стъпка за тяхната изостаналост и дребнавост, но сега минаваше тихо край тях и дори не ги забелязваше. Хазаите, Кутревци, се чудеха на тишината в стаята му, когато се прибираше вечер, караха се на децата да не дигат и те шум, щом даскалът пази такава тишина. Митра Кутрева ходеше на пръсти, като минаваше пред вратата му или влизаше да остави в стаята му стомничка с прясна вода. И напразно поглеждаше тя тамбурата на стената — не посягаше вече Вардарски към любимия си инструмент, не се чуваше вече гласът му, толкова сладък и тъжен. Но крачките му се чуваха всяка нощ и често по всяко време, представяше си как Вардарски ходеше из малката си стая дълго и с тежки стъпки, отваряше прозорец, макар есенните нощи да бяха станали студени и влажни.
— Да не е болен? — попита тихо Митра Кутрева. — Аце, да не е болен учителят?
— Не ми се вижда болен. Ще каже, ако е болен, ще се оплаче, ще поиска нещо, вода да му стоплиш или… Но сам Вардарски не изтрая най-сетне.
Сега, когато бе решил да заговори, той наново стана нетърпелив, припрян, гласът му наново загърмя, но изведе докрай всекидневните занимания в училището, подреди, както винаги, учениците си в двора в редици по двама и ги изпрати по домовете им. Сетне се запъти бързо към общината, изкачи се задъхан по високата дървена стълба. Там, пред вратата на общинската стая, подсмърчаше Начо Дивер — общинският прислужник, с подпухнал, зачервен нос, зацапан с емфие.
— Кои са вътре? — посочи Вардарски затворената врата, зад която се дочуваха гласове и разбъркан говор. — Глаушев вътре ли е?
— Сички са вътре. И Глаушев е вътре.
— Отдавна ли?
— Отдавна. Чакам ги да излезат веке. Ами влез и ти, даскале.
— Не съм общинар.
— Ако. Нема да те изпъдят.
— Ще слеза долу, в читалището. Ти кажи на Глаушев, че го чакам долу. Да не забравиш!
— Как ще забравя… нема да забравя. Вратата на читалището беше заключена, но там, на едно пиронче на рамката на самата врата, беше окачен ключът. Вардарски влезе, намръщи се от застоялия, спарен въздух и се спусна да отвори един от прозорците. На масата към горния край на широката стая бяха оставени още неразпечатани последните броеве на цариградските вестници „Македония“, „Неологос“, „Басарет“; пристигнали бяха, види се, с днешната поща. Край стената насреща светлееха стъклата на двата шкафа, в които бяха наредени читалищните книги. И край четирите стени наоколо бяха наслагани един върху друг прости дървени столове и пейки. Вардарски погледна разсеяно вестниците на масата и почна да се разхожда нетърпеливо, с ръце отзад, в празното място между отрупаните наоколо столове. Късно беше вече и в стаята бързо тъмнееше. И когато не след дълго на вратата се показа Лазар Глаушев, той едвам позна учителя при бледия зрак, който все още струеше през редицата прозорци.
— Ти ли си, Вардарски?
— Аз. Влизай.
Глаушев продължаваше да стои на вратата.
— Тъмно е — каза той и се огледа за общинския слуга: — Начо, къде ти е лампата тука? Учителят вътре на тъмно…
Някъде откъм стълбата се чу гласът на слугата:
— Тя е в шкафа, лампата. При книгите. Ама аз още не съм и навикнал, не умея много да се… Вижте вие там, ако можете… аз…
— Страх те е да я пипаш, а? — засмя се Глаушев. — Страх, ами… греховна работа, крефко нещо…
— Влизай, влизай, Глаушев — избуботи в тъмното гласът на Вардарски нетърпеливо, срещу светлеещите прозорци едвам се очертаваше тънката фигура на учителя.
Глаушев се колебаеше, сетне каза:
— Слушай, Вардарски… да излезем вън. Не искаш ли? Досега стоях затворен горе.
— Не, не — прозвуча рязко гласът на Вардарски. — Влез за малко. Се още се вижда.
Глаушев влезе. Вардарски мина край него в сгъстилия се здрач, затвори плътно вратата. После Глаушев усети как го сграбчи той за ръката, поведе го към прозорците.
— Нема да се бавим много — продума Вардарски, приближи към него лице и изшушука: — Ето, вижда се още… тука е по-добре. — Той продължи още по-тихо: — Преди две недели оттука мина един мой стар приятел. Отгоре, от Самоков. Там става нещо. Народът по ония места вече за оръжието се лови. По Стара планина чети ходят. През ден, през два — битки с турците. Нели научихме и ние тука за Хаджи Димитрия, слгвенлията, за Стефан Караджа… С тех имало — така ми каза моят човек, — имало и двайсетина момчета от нашите места: от Куманово, от Велес, от Охрид, от Прилеп, от Воден, от Кукуш…
Лазар Глаушев чуваше близу до лицето си шепота на Вардарски. После учителят млъкна изеднаж и, види се, чакаше отговора му. Настана мълчание. Вардарски пусна ръката на Глаушев и се поотдръпна.
— Не знам що става горе — тихо подзе Глаушев, — но аз не одобрявам тия работи. Рано и прерано е за нас. Ами чакай: още не сме свършили едно, друго ли да започнем? Борихме се за своя църква, за свой език и училище, отделихме се от Фенер, ама още немаме нищо в ръцете си, турците още нищо не са ни дали и признали. Чакаме, надевамесе ден за ден. Ами как да дигнем оръжие сега, та да загубим отеднаж сичко, що сме спечелили? Само ще си навредим и още по-дълбоко ще ни заровят турците.
— Ха! — полъхна топъл дъх в лицето на Глаушев. — та тех ли ще питаме ние, агарянците проклети, кога Да се дигнем срещу им?
— Н их нема да питаме, то се знай — отвърна бързо, но все тъй тихо Глаушев. — Ще питаме разума си. Ние не можем да се борим срещу турците, беден и прост е още нашият народ, с голи ръце и без сили. Като се дигнат некои тук и там, само ще навредят на народа си. Ей го в Битоля още седи гръцкият владика, а ние още немаме наш владика. Прогонихме гръцките учители, но хюкюматът може пак да ги докара, а тебе може пак да те прати в Анадола. Да градиме народното си дело камен по камен — това знам аз. А да ти кажа ли — сега Глаушев на свой ред посегна в сгъстилата се тъмнина улови Вардарски над лакътя и още по-тихо прошепна: — Нас ще ни освободи от турците… Русия, дедо Иван. Сами не ще можем.
— Хм — изръмжа глухо Вардарски и се дръпна от ръката му. — Ти много накъсо я режеш: дедо Иван. Лежи на гърба си и чакай.
— Секо нещо с времето си ще дойде. Времето ще ни научи. Но ние сами не ще можем. Ти сам знайш докъде стига турската държава. А ние що?
— Ами сърбите, горе, ами гърците? Да не са те по-големи народи от нас!
— Не са. Ама са по-далеко. Ние сме досам Цариград. Султанът ще дигне сичко живо да ни прегази: турци, араби, кюрди и какви ли не.
— Познавам аз анадолския народ. Ние сме по-люти от него. И пак ще ти кажа за сърбите и за гърците.
— Зад Сърбия, до гърба й е Австрия. А Гърция — там, далеко в морето, и ингилизкият цар нож вади за
