и безсрамие? Грехота е и срамота да се поругава такъв човек с една беззащитна жена тука пред вас, в нашата община, а всички ние имаме жени, сестри и щерки. Ама виждам, за срам и позор, сички вие сте се повлекли по ума на тоя човек. Вървете, ваша воля, но помислете. Вие немате право да клеветите, да наскърбявате една невинна жена, дошла между нас отдалеко и с най-добри мисли. Пушила тютюн… Това си е нейна работа, а вие не питате какви науки знай, ще учи ли добре нашите деца. Колко ли са градовете на Македония и по цела Болгария, които имат днеска женски училища, а при нас е дошла най-добра учителка: цели пет години се е учила тя чак в Русия. Да не мислите, че такава учителка ще остане без работа, секой град ще се надпреварва за нея, пък ние искаме да я напъдиме. И що друго още? Минала през чаршията. И аз минах с нея. И стига веке! Да се освободиме веке от тоя черен и тъмен дух. Тя, учителката, смело ни дава пример. Затова тръгнах и аз с нея. Защо да не може да минава жена през чаршията? Не сме ли ние там и с какви очи требва да гледаме, когато пред нашия дюкян мине по работата си некоя наша жена, сестра или майка? Не сме ние турци, да криеме жените си. Или пък сички сме развулени люде. Който таи в себе си неблагочестиви мисли, той ще каже, че и сички други люде са развалени. Сички знайте как си криви Таки Брашнаров врата подир сека срещната млада жена, по какви тъмни сокаци ходи и нема той да ме учи тука кой е почтен и кой не е почтен…
— Не позволявам… — приподигна се Таки Брашнаров и като че ли това беше знак за сички — зачуха се гласове от разни страни.
— Не искаме училище с такава учителка! — викна пръв, Яким Ортомар.
— И що… можем ние и без женско училище!
— Може да си е харна за себе си учителката, ама за нас не чини такава.
— Е, стига, Лазаре…
Обади се дори и дядо Димо Пърлев, макар изтихо и колебливо:
— Не им требва на жените наука и книга… Ти седни си, седни си, Лазе — подръпна той Лазара приятелски за дрехата.
Сега Таки Брашнаров се изправи с целия си ръст и размаха накъм Лазара дългата си ръка:
— Не позволявам да говориш така за мене ти, Лазар Глаушев. Къде ходя ли? То си е моя работа. А където ходя, срещам и други люде — подхвърли той.
— Кого срещаш?
— Кого ли… Жена ти.
Като че ли изтрещя гръм и разцепи тавана над главите на събраните тук люде. Лицето на Лазар Глаушев побеля, студена влага изби по челото му, но той нито се помръдна. Не се решаваше никой да го погледне. Дочули бяха всички тук разни думи за неговата невеста и се срамуваха за него сега, жалеха го някои. И всички го погледнаха изненадани, като чуха гласа му спокоен, само едва-едва притихнал:
— Къде си срещал жена ми?
— У Ташка Утката.
Наведоха пак всички глави — кой ли не познаваше в Преспа старата вещица и сводница Ташка Утката! Само Таки Бращнаров гледаше отвисоко Лазара и дори изви ръце отзад предизвикателно. А още в същия миг Лазар се дръпна от мястото си, всички чуха бързите му стъпки по пода, той се спря пред Брашнаров и го удари по лицето с опакото на ръката си:
— Лъжеш!
Разтърваха ги, отдалечиха ги един от друг. Но никой не отвори уста да каже две успокоителни, съчувствени думи на Лазара Глаушев. Знаеха всички, че Таки беше женкар, но как ще се реши той да лъже пред толкова люде за жената на Лазара Глаушев? Жалко за Лазара. Няма да посмее той вече да дигне очи от срам и унижение. Поруга го щерката на Аврам Немтур… Ала през глухата врява, която пълнеше стаята, пак се чу гласът на Глаушев и сега по-силен, макар да трепереха побелелите му устни:
— Слушай ти, нечестивецо, чуйте и вие, добри люде: утре пак ще се съберем сички тука, во същия този час и ако ти, клеветнико, повториш думите си за моята жена, ще ти дам и аз своя отговор.
Той се обърна и излезе. Никой не го спря.
Беше доста късно, наближаваше време да затворят чаршията, но Лазар Глаушев се върна в дюкяна си. Колената му трепереха. Сърцето му се късаше от неутолен гняв и от някакъв непреодолим страх за Ния.
— Защо се връщаш? — попита го Андрея Бенков, уплашен от лицето му, от погледа му.
— Утре ще научиш.
Сега Андрея се учуди на спокойния му глас, но не се реши да го попита нищо повече. Затвориха дюкяна като всеки ден и Лазар се прибра направо вкъщи. Като го видяха домашните с такава тъмна сянка по лицето му — никой не се изненада: малко ли грижи и ядове носеше той в сърцето си около народните работи! Само майка му не се сдържа през време на вечерята:
— Ти що… Не се храниш…
— Не съм много гладен.
После те останаха сами с Ния в малката стая. Ния се връткаше из стаята, не бързаше да подреди леглото. Предчувствуваше нещо и чакаше. То се виждаше — Лазар беше в голяма тревога и смущение. И като че ли се боеше от нея, избягваше погледа й, не й говореше. Най-сетне той й прегради пътя и чу тя дъха му. Едва сега се уплаши тя — той се задъхваше:
— Била ли си ти при Ташка Утката?
— Това ли било! Очите й се усмихваха виновно, лека руменина заигра по лицето й. Тя отвърна с ясен глас:
— Да.
Ноздрите му потрепераха и се разшириха да поемат по-широка струя въздух — отеднаж се отпуши гърлото му, отвориха се и гърдите му. Е, може би не е толкова страшно — така просто и ясно отговори тя и очите й са чисти както винаги. Но… И той попита бързо, нетърпеливо:
— Що си търсила при тая стара вещица? Сега Ния наведе очи и червенината по лицето й бързо се сгъсти. Лазар я улови за ръката, като че ли искаше да я окуражи или се боеше да не би да избяга.
— С майка бехме — отговори Ния.
— С майка ли? — И той улови и другата й ръка. — Но що сте търсили там, кажи!
— Лек.
— Какъв лек? Ния наведе глава:
— Не ме питай. То е… женска работа.
— Срещнахте ли некого там? Ния подигна учудени очи:
— Дали срещнахме некого… Никого.
— Никого?
— Никого. Там беше и една млада невеста. Не я познавам.
Лазар пусна ръцете й и тръгна из тясната стая с леки стъпки. Сега пък Ния започна да пита:
— Ти… що? Чул ли си нещо?
— Чух.
— И аз съм чувала. Говорят людете без милост за вдовици, за стари моми, за жени като мене…
— Каква жена си ти?
— Ами… — потрепера гласът на Ния. — Немам деца. Накаже господ некого, а людете немат жал. Да беше дошъл да ме попиташ, преди да… преди да се ядосаш толкова много.
Лазар се спря и рече, без да я погледне:
— Днеска Таки Брашнаров ми каза пред целата община, че те срещал при Ташка Утката. Искаше да каже…
— Той лъже. Не съм го виждала аз него кой знае от кое време. Видех го еднаж в църковния двор, като излизахме от църквата, празник беше некакъв.
Те не споменаха вече нищо за Таки Брашнаров. Легнаха си и дълго лежаха в тъмното мълчаливи, един до друг в общото легло. Ния чуваше дишането на мъжа си, усети, че ръцете и нозете му бяха студени — още не беше се успокоил той. Попипа тя в тъмнината челото му — студено беше и то, а Ния обичаше много това широко, изпъкнало чело. Усетил милувката, той каза:
— Ти не отивай веке при тая вещица и не се мъчи повеке, каквото е рекъл бог, това ще бъде. Аз досега в нищо не съм те укорил.
Ния прекара леко и нежно ръката си по цялото му лице и я мушна, задържа я негли на топло под гушата
