къща — преспанци бяха свикнали да я гледат пуста и тъмна. За втория понеделник беше всичко готово. Разшета се още рано сутринта Траяна Костадиница, прислужницата, а самият Костадин, наметнат със селския си кожух и покашлювайки, отиде и отвори пак двете поли на портата, подпря ги с камъни. Предния ден, неделя, дяконите и в двете църкви по поръка на Лазара Глаушев обявиха, че в къщата на Аврам Немтур се отваря женско училище. Още при изгрев слънце тая сутрин Иванка Руменова излезе на чардака, на горния кат, пременена, като за празник, разхождаше се там с ръце скръстени на гърдите и чакаше да дойдат ученички. Беше в началото на ноември: след първите есенни дъждове времето се задържа тихо, ведро. Щом се разбули слънцето от утринната мъглица, издигна се право срещу чардака. Време беше да се покажат в двора първите ученички, с майките или с бащите си, както беше редно в първия ден, но още никой не прекрачваше високия праг на портата. Отдолу се обадй Траяна Костадиница:
— Сварих ти млекото, учителко… Да ти го донеса ли?
— Не, не… Не съм гладна.
Траяна се показа изпод чардака в селската си носия, погледна младата учителка и като да усети тревогата и опита се да се пошегува:
— Ето ти ги, тука са моите даскалици… Чакат. Наскачаха още в темно.
— Да, да… — отвърна разсеяно Руменова. — Има време…
Долу, в трема под чардака, се спотайваха уплашени, но и любопитни двете по-големи момичета на Траяна. Още предния ден бе ги записала Руменова в книгата си. И Траяна с това бе започнала:
— Ами, учителке, женска челяд, защо им е наука на пих… Сиромаси люде сме ние…
— На сиромасите повече им трябва наука, Траяно.
Сега двете момичета чакаха долу, те също бяха още в селските си вече износени дрехи, но бяха се измили и сресали чисто. Учителката не бързаше да ги повика горе, в училището. В стаята, дето се бе настанило семейството, се чуваше глъчката на други три, по-малки деца, но Костадин не ги пускаше вън, да не ходят по училищния двор и да сърдят учителката.
Руменова ходеше по чардака, тихо и равномерно потропваха стъпките й. От време на време тя неволно поглеждаше към разтворената порта, но никой не влизаше в двора. По улицата минаваха час по час жени, деца и всички се заглеждаха в отворената порта, някои и се поспираха, но никой не прекрачи прага й. Младата жена влезе в класните стаи, не за пръв път тая сутрин, обиколи между чиновете, седна край ниската масичка в един ъгъл. Всичко беше в ред. Миришеше на вар и влажно дърво от измитите подове, от новите чинове, но през тая смесена миризма се долавяше и упоритата миризма на дом, макар изоставен от години. Малката масичка беше покрита с бяла покривчица, имаше там мастилница и перо, разтворена беше и класната книга, личаха там, на първата страница, две имена: Ягна Костадинова и Звезда Костадинова. Други имена нямаше върху жълтеникавия лист. Самотно и празно беше в широките, разтворени стаи, някъде отдолу се чуваше сподавена детска глъчка и глухият глас на Костадина, пресипналото му покашлюване.
Целият ден мина в напразно очакване. Късно следобед Костадин пусна децата, разшаваха се и петте по двора или висяха по портата, надзъртаха оттам нагоре-надолу по улицата, все още плахи, несвикнали с новия си живот в града. На мръкване дойдоха Ния и Лазар Глаушеви. Учителката ги посрещна бодра, макар усмивката й да не беше много весела:
— Нищо. Трудно ще бъде в началото, изглежда. Реших сама да отида при планината, щом планината не идва при мене. Кажете ми някои семейства, които имат момичета.
Казаха й. Глаушев додаде:
— Упорит народ.
— Нали и ние сме от него?… — усмихна се вече по-весело Руменова.
На другия ден тя сама си доведе четири ученички. Майките им се тегавеха, мърмореха все едни и същи думи за женската челяд, която нямала нужда от книга и наука, но и се разтичваха да подокарат щерките си за училище. Руменова прибра горе и двете селянчета и веднага започна работа с първите свои шест ученички. Привечер, малко преди залез, тя изведе ученичките си на двора, нареди ги по две.
— Утре — каза им тя — ще дойдете веднага щом изгрее слънцето. А сега ще си идете право у дома. Вие, Ягно и Звездо, ще се отделите още оттук. Другите ще вървят тъй, две по две, и всяка ще се отдели пред къщата си. Ще вървите мирно по улиците и щом срещнете по-възрастен човек, ще го поздравите с добър вечер. Като влезете вкъщи, ще кажете на майка си: „Добър вечер, мила мамо“. Я да чуя как ще поздравите!
— Добър вечер, мила мамо! — отвърнаха едно през друго шестте момичета.
— Хайде сега, деца, сбогом.
— Сбогом, учителке… сбогом…
Маца Чучурска миеше паници на кладенеца, когато влезе в двора малката й щерка. Отеднаж се чу зад широкия й гръб звънко гласче:
— Добър вечер, мила мамо!
Маца спря за миг да мие и се ослуша, сякаш не дочула добре. После, каквато беше шишкава и едра, цяла се обърна към детето си, отворила широко очи, и черните й, дебели вежди личаха отдалеко, като да бяха лепнати на зачервеното й чело. Но тя не вярваше и на ушите си и дълго гледа момичето си мълчаливо, с мокра кърпа в разголените си, могъщи ръце. Ами — да, това беше нейното Ленче, мъничко, слабичко, и се кипреше насреща й със светнали очички. То никога досега не беше я поздравявало, никога не беше я наричало така нежно мила мамо, никой в Преспа не учеше децата на по-деликатни обноски. И Маца Чучурска, изненадана, зарадвана, развълнувана, нададе неочаквано тънък, писклив глас от широката си гуша:
— Ох, на майка милото! Да си ми живо и здраво! Добър вечер, мило! Кой те научи, сладко дете, да ми казваш така „мила мамо“?
— Учителката — рече важно малкото девойче.
— Учителката! — извиха се още по-високо черните вежди на Маца.
— Учителката ами! — повтори девойчето и клатеше глава на всяка дума: — И ни каза да поздравяваме по-големите, и ни каза утре пак да идем, щом изгрей слънцето…
Ох, милата майкина щерка! Ще идеш, чедо, и утре. Да е жива и здрава учителката, щом ви учи така… Виж ти, проклетници, не знаеха какво да продумат за нея. Виж каква била тя, милата…
Тя прибра паниците, спусна запретнатите си ръкави, превърза наново кърпата на главата си и преди още да започнат мъжете да се връщат от чаршията, обиколи едва ли не цялата махала от порта на порта:
— Ами да видите, сестри, учителката, ами тя била човек на место!… Връща се моето Ленче, аз пък на бунара, мия паници… „Добър вечер, мила мамо!“ Кой те научи така, Ленче? — Учителката. Е, на сърцето ми пална, сестри. Къде ще се сетиме ние да научим децата си на такива хубави думи! Учителката сама дойде да ми поиска Ленчето за училище и що, вели, ние жените не сме ли люде… За добро е дошла тя между нас. Аз веке моето Ленче нема да го спирам…
Тая вечер по много къщи в Преспа се говореше за учителката и за нейните първи ученички. На другия ден жените се обърнаха на нейна страна:
— Тя ще пракса децата ни…
Какво като са ни женски децата, не са ли и те от нас раждани?
— Още не дошла учителката, преспанци й намериха триста кусури. Проклетия!
— Тя и нас, учителката де, и нас ще ни поучава Науката, вели, е за сички; науката, вели, требва да оттвори и нашите очи, макар да сме жени…
Раздвижиха се жените, зашумяха по целия гради Мъжете едва надаваха ухо към женската врява и се подсмиваха под мустак. Д някои и се караха:
— Що сте пощръклели мори! Но много жени започнаха сами да водят девойчетата си в новото училище:
— Ето, учителке, на твоите ръце оставям детето си учи го на ум и разум…
За няколко дни около Руменова се събраха над стотина девойчета и стана нужда да се отвори и трета стая за новото училище.
Няколко дни преди Божик, докато децата още не бяха разпуснати за празника, в двора на новото училище неочаквано влязоха четиримата учители от мъжкото училище: Райко Вардарски, Тодор Божинов, Никола Димкаров и Сотир Гушлев. Водеше ги класният учител — Вардарски. Учителката ги видя отгоре,
