му. После рече:
— Не си ме укорил, Лазе… Ама е много тежко да се чувствуваш наказан, без да знайш вината си. Ти не искаш ли да имаме деца?
— Искам. Ама щом не ни е благословил бог…
— Искаш, то се знай… Ами аз?… Нели съм жена и защо е жената на тоя свет? Горя отвътре, чини ми се, че утробата ми съхне. Сърцето ми е рана, боли. И не знайш защо е така, никому зло не си сторил.
— Млада си още, Нийо… — рече той колебливо. — То и майка ти. Може още да не ти е дошло времето. — Може. В това ми е надеждата. — После тя отеднаж се сепна: — Аз не исках да ти говоря, това са женски работи, Други са твоите грижи, по-големи…
Като оздравя от раната си преди години, Лазар Глаушев купи един пищов и някое време все го носеше в пазвата си под горната дреха — боеше се да не би пак да посегнат върху живота му. Но фанариотите бяха изгонени от Преспа, умириха се и неколцината им приятели в града и нямаше кой да спотайва зла мисъл спрямо Лазара. Той скри пищова в стаята си и вече не помисли за него.
Тая сутрин Глаушев издебна една минута, докато беше сам в стаята, извади пищова от скривалището му, прегледа го и го мушна в пазвата си, на старото му място. Носи го през целия ден. Той забеляза, че мнозина в чаршията го попоглеждаха, дори някои може и нарочно, минаваха пред дюкяна му, за да го видят, но никой не се реши да му продума нещо за вчерашната случка с Таки Брашнаров. А се виждаше — целият град знаеше за тая случка. Ех, нека… И той срещаше със сдържана досада чуждите погледи, толкова любопитни, злоради и нахални.
Щом дойде време, тръгнаха те заедно с Андрея Бенков за общината. Не му каза нищо Андрея, нищо не го попита за случката, но беше нетърпелив, възбуден, та Лазар лесно позна, че и той бе научил за Брашнаров. Те завариха в общинската стая почти всички общинари, там беше и Брашнаров, а последните неколцина влязоха веднага след тях. Побързали бяха да дойдат всички навреме, да не би да пропуснат нещо, и сега се преструваха, че са много заети с цигарите си, с броениците си, с носната си кърпа или със съседа си, а всички чакаха да почне най-сетне Лазар Глаушев, да видят те какъв отговор ще даде, — както бе обещал вчера. Не чакаха дълго.
Лазар стана от мястото си и пристъпи две крачки към председателя поп Костадин, а там беше и Таки Брашнаров. Утихна цялата стая — всеки се спря и се спотаи, както се намери.
— Ти, Таки Брашнаров — рече Лазар и сочеше врага си с ръка, която тръсваше ядно при всяка дума, — ти каза вчера пред сичките тия люде, че си се срещал с жена ми в къщата на Ташка Утката.
— Чакай, човече… — опита се да се усмихне Брашнаров примирително и негли да обърне всичко на шега, но Лазар го прекъсна:
— Ти ще чакаш сега и ще слушаш! Питам те аз: верно ли е това, което каза вчера за жена ми, повтори го и кажи кога си се срещал и с каква цел. Ако пък си излъгал, поискай прошка от тия люде тука-не от мене; аз никога нема да ти простя.
Брашнаров се попридръпна на миндера и се подпря назад с двете си ръце.
— Ти вчера ми каза — започна той и езикът му се преплиташе, — ти ми каза, че ходя там и там, а пък аз ти казах, че там ходи и жена ти…
— Не, не! Не извъртай. Повтори, което каза вчера, или признай, че излъга! — стисна зъби Глаушев и пристъпи още две крачки.
— Излъгах… — предаде се изеднаж Брашнаров.
— Да! — тръсна глава Глаушев. — Излъга ти вчера, долни човече, наклевети моята жена пред толкова люде, пред целия град, днес целият град е говорил за това, безсрамнико! Не си се срещал ти с жена ми у Ташка Утката и аз ще кажа тук как е било: моята жена наистина е ходила един път при Ташка, ходила е посред бял ден да търси там некакви билки и е била там заедно с майка ми.
— Да… мене Ташка ми каза, че ходила там жена ти с майка ти…
— А ти — що… Излъга!
— Излъгах!
Сега Лазар Глаушев се обърна към насядалите по миндерите люде — на едната страна, сетне на другата:
— Ето вижте какъв човек е седнал между вас. Решете вие сега: с него ли ще седите и занапред или с мене.
Рипна неочаквано от мястото си не друг, а Андрея Бенков. Свенлив човек беше той, сдържан и рядко се случваше да избухне, но гневът му беше страшен. Втурна се той към Брашнаров, дръпна го за дрехата:
— Излизай!
Изправи се срещу него Брашнаров — цял аршин по-висок — и го блъсна с лакът:
— Не ме пипай ти…
В същото време между тях мълчаливо застана Миле рибар, сграбчи с ръчищата си Таки и го тласна към вратата.
— Ти… пък… — опита се да се съпротивява Брашнаров, но се чуха гласове от всички страни:
— Излизай! Излизай!
— Излизай! — викна дядо Димо Пърлев.
— Излизай! — викна и Алекса Кочов. Миле Рибар беше силен човек и колкото да беше едър Брашнаров, той не го остави и да се задържи на нозете си: като го тласна още еднаж, Брашнаров се блъсна във вратата. После Рибар отвори и вратата, изблъска го бързо навън и шумно я затвори след него. Никой не подигна глас да защити Брашнарова — ни председателят поп Костадин, нито пък Яким Ортомар, който винаги държеше страната на Брашнаров.
И като че ли нищо не е било, пак се обади от мястото си Лазар Глаушев. Той бе се успокоил по-бързо, отколкото всички други в стаята, а Миле Рибар още пухтеше като ковашки мях с широките си гърди.
— Да видиме сега за женското училище — рече Лазар. Пръв пое думата му Яким Ортомар, та мнозина погледнаха учудени стария чорбаджия. Той каза:
— Да отвориме и женско училище, защо не. Щом и учителка дошла, макар учителката…
— Гледай ти чудо, дедо Якиме — не се сдържа Миле Рибар. — Вчера едно, днеска — друго. Като види човек зор… Чорбаджийска работа!
— Аз вчера нищо не рекох! — дигна вежди като къдели Яким Ортомар.
— Не рече, а?… Ти… каквото каже Таки. Пък аз — ето: каквото рекох вчера, ще река и днеска: не искам женско училище. Две девойчета имам вкъщи — не им требва на них книга, друга наука им требва, домашна.
— Трай ти, Миле… — сбута го съседът му Алекса Кочов.
Никой друг не се обади, не се реши да се изкаже и повече от страх да не засегне Лазара Глаушев с отказа си, а се виждаше, че заради учителката сега общинарите не искаха да се отваря в Преспа женско училище. Заговори пак Лазар Глаушев и се долавяше в гласа му, в думите му скръбна нотка:
— Не ме дарувал мене господ с деца, ама и аз съм порасъл во фамилия християнска. Растехме заедно мъжки и женски деца и мисля, се сме били еднакво мили на татко си и майка си. И женската челяд е мила челяд, а понекогаш от нея има повеке полза, нежели от мъжка… Питайте майката, от нейното сърце се откъсва детето, кое й е по-мило. Еднакво й са мили сички рожби, мъжки или женски. Така требва да бъде. Ти, Миле Рибар, не се ли грижиш да нахраниш, да облечеш и двете си девойчета, както и другите си деца? Така прави секи добър родител. Ние се грижиме за просветата на мъжките деца в Преспа и не е право да държиме в тъмнина и невежество женските деца. Какви са тия тъмни мисли в нас за мъжко, за женско, и се казаха тука недомислени думи. Какъв е тоя робски, нечестив дух в нас да мислиме, че само мъжът е човек, а жената не е човек и не й требва на нея книга и наука. Не е ли човек майката, що ни е родила? Щастлив е секи народ, който има просветени мъже и жени, просветени бащи и майки, просветени синове и щерки. Ние накъде така…
Лазар Глаушев млъкна. Не последва никакъв отговор. Преспанските общинари мълчаха до един. Хубави, справедливи думи каза той и тоя път, но не стигнаха те до сърцата на общинарите. Смутени бяха те поради учителката, разколебани и уплашени, но и никой не се решаваше да дигне глас срещу Лазара. Обади се най-сетне дядо Димо Пърлев, но и той като без сърце:
— Да видиме… да помислиме… Да поразпитаме за учителката…
Раздвижи се на мястото си поп Костадин, напрегна глухия си глас, но и той повече срама ради:
