потисне бликналия гняв в сърцето й. Тя ще му отговори, тя ще се защити, но не със зло, с гневно сърце. И не можеше да мълчи повече, сълзи напираха в очите й, пък не искаше да заплаче като ударено дете. Само гласа си не можеше да спре да не потреперва — тъй, като от студ:
— Жално ми е, Лазе… бащина къща. Ще влезат вътре стотина, може и повеке деца, и секакви други люде ще влизат, ще тропат, ще чупят и къртят… ами ам съм се родила, там умря майка ми и… сега толкова люде ще ходят по стаите. Ще изпотъпкат и градината и секакви пакости ще стават.
— Ще кажа да се пази. Общината ще бъде насреща. Наем нема да искаме, да се знай, че я даваме за народно добро, но да се пази.
— А ние тука… Се така ли ще живейме, Лазе, в тая стаичка…
Той се обърна към нея и тя виждаше сега ясно цялото му лице срещу светналите прозорци нататък, и очите му я гледаха със същата сладка власт, която караше винаги сърцето й да премалява. Той рече:
— Ти нели искаш много да имаме и женско училище в Преспа.
— Много искам…
— Тогава… не жали толкова за бащината си къща: ще я отвориш за добро. Нека тропат децата по чардака й. М как иначе… нема да намерим друга такава, сгодна сграда и ето празна стои.
— Ами да си идем ние там, Лазе, това ти…
— Нели знайш — прекъсна я той. — Аз там нема да отида.
Замълчаха и двамата. Ния едвам задържаше сълзите си. Да я отвори за добро, за женско училище, колко деца ще се съберат там да учат — е, харно… Ала не можеше тя все пак да надвие мъката си. И отеднаж дойдоха в ума й снощните думи на учителката: „… Няма да прося от никого нищо…“ А тя, Ния, ето просеше от мъжа си да я съжали, да не й отнема бащината къща. Видя се унизена. Приподигна се бързо на лакът, но пак задържа гнева си и рече спокойно:
— Лазе… ти мразиш тая къща. Това е повеке от сичко друго. Откога още кроите в общината за женско училище, писахте и за учителката, а не сте и помислили за сграда.
— В общината, Ния, не става сичко, както би искал човек да става. Там се събират секакви люде и секи со своя си ум. И пари немаме много. А сега, за новото училище, какво ли нема да требва. И отделна сграда, и какво ли не. Нещо ще вземем от мъжкото училище, а и нещо ще по требва да се направи. Колко чинове требват само, децата не седат на земята като некога.
Пак млъкнаха и двамата. Лазар чу как тя на два пъти, преглътна сълзите си. Сетне Ния се изправи в леглото посегна да отхвърли покривката, за да стане, но се спря за минутка и рече с глас, прочистен и от сълзи, и от гняв, и от всякаква болка:
— Добре, Лазе. Направи, както си намислил. Дай къщата за женско училище.
Лазар нищо не отговори, а следеше с очи движенията й. Тя поприбра косите си и стана от леглото. Ръцете му потрепнаха — негли да я задържи, да я стисне в прегръдките си, но тя се отдалечи към вратата и взе да се облича, във всекидневните си дрехи с бързи, привични движения.
— Ния — подвикна той и скочи на свой ред от леглото: — Да знайш, ще направя аз, ще направя нова къща… голема, широка!!
Тя го погледа-погледа и едва сега рукнаха сълзите й, но тъмните й очи се смееха през гъстите, мокри мигли.
Събраха се всички общинари заедно с училищни настоятели и епитропите църковни. Не дойде само Андрея Бенков — не можеха те тоя ден да напуснат дюкяна си и двамата с Лазара Глаушев. А Лазар Глаушев влезе в общинската стая с леко сърце — радваше се, че носеше добри вести за женското училище. Ала още щом влезе в стаята, усети, че бе станало нещо недобро, полъхна го студенина и враждебност. Стаята беше пълна с люде, бяха насядали по всички миндери, край стените, там беше и Ордан Чингелов — секретарят, — на мястото си край ниската масичка. Сега и Таки Брашнаров бе дошъл по-рано, а не както почти винаги досега — ще влезе последен, ще мине през цялата стая, за да седне на постоянното си място близу до председателя. През последните няколко години не бяха ставали никакви промени в общината, същият беше и председателят поп Костадин. През последната година се заговори из града да влезе в общината Ицо Баболев и като дойде време за избор, някои граждани отидоха да го канят, но той отказа: нямал време за губене по църковни и училищни работи, по людски разправии.
Тоя път Лазар Глаушев срещна в общинската стая затворени лица; само някои от по-добрите му приятели го погледнаха плахо и бързо, а Таки Брашнаров и старият Яким Ортомар дори не отговориха на поздрава му. Лазар не се уплаши — през много огради и прегради бе минавал в тази стая, много пречки и спънки бе прегазвал. И се досети — нали познаваше преспанци, — заради учителката ще е тая работа, че бе минала предния ден през чаршията, а и той с нея…
Той отиде и седна между дядо Димо Пърлев и Миле Рибар — от тях да научи най-напред какво бе станало, тях да прибере най-напред около себе си, те никога няма да го изоставят, да го оставят сам. Приведе се към дядо Димо и му прошепна:
— Що, дедо Димо… дали не съм сгрешил нещо?…
— Сгрешил си много — отговори му веднага старецът, но също тихо, да не чуят другите. — Сега ще ти кажат.
Глаушев се загледа за минутка в очите му, скрити под присвитите рунтави вежди, и колкото да искаха да бъдат строги тия очи, в тях той и сега прочете неизменна вярност и обич. И не каза нищо повече, а се обърна на другата си страна, към Милета Рибар, и също му прошепна:
— Що, Миле… чорбаджиите пак скърцат нещо зъби срещу мене…
Миле се раздвижи на мястото си смутен, въртеше очи и не се реши да го погледне. Но Глаушев продължаваше да го гледа, чакаше отговор, искаше да види и неговите очи. Най-сетне Рибар промърмори и не дотам тихо:
— Жените са от дявола… Дето влезе жена…
— Де, де… — побутна го Глаушев с лакът. — Да не би аз да съм тръгнал с дявола!
Тоя път Таки Брашнаров поведе заседанието. Той и с това искаше да покаже пренебрежението си към Лазара Глаушев — едвам го дочака да седне, а досега председателят поп Костадин все Лазара питаше дали да почнат заседанието и с какво да почнат. Таки изкриви хубавото си лице като че ли от голямо огорчение и завъртя очи из цялата стая, но нарочно избягна погледа на Глаушев и рече горделиво:
— Ние ли се намерихме тука, в Преспа, да събираме от целото турско царство най-недостойните люде за Учители на нашите деца? Така по-рано с тоя Вардарски, всички го виждат как ходи из града като занесен, а сега некои са довели кой знай откъде некаква си учителка, сички видеха вчера що направи тя пред целия град. Кажете ми вие, почтени преспанци, коя честна и праксанд жена ще тръгне посред бел ден из чаршията и да я задирят пияните турци! Никой от нас не пуска в чаршията ни жена си, ни майка си, ни сестра си, та сички мъже там, да си чешат… хм… с нея. А тая жена, кой знай откъде дошла, вчера мина през целата чаршия безсрамно и наши некои граждани вървеха с нея. Не се намери никой от никъде да й каже, че това могат да правят само развалени жени, Ама не е само това. Вчера същата тая жена пушила тютюн в хана (така се бе разчуло из града) заедно с тоя наш; даскал Райко Вардарски. Намерили са се те двамата лика и прилика. И ханджията Ристо Белоперче, който е виждал секакви люде в хана си, чудил се и маел, като гледал тая жена с цигара. А снощи събрали са се там некои со същата жена, яли и пили до полунощ и песни пеяли. Що да ви кажа друго: не я знайме ни откъде иде, ни що е и как е и по това ще съдиме за нея, което виждаме с очите си. В ръцете на такава безсрамна жена преспанци нема да предадат своята женска челяд, та да учи децата ни да пушат тютюн и да се задеват со секи срещнат турчин. Не и не! — дигна той като заклинател дългия си показалец и повтори: — Не! Да си върви тя, откъдето е дошла. Стига ни нам Райко Вардарски.
Той седна с чувство на безспорен победител. В стаята беше тихо. Само Яким Ортомар въртеше глава и мърмореше нещо одобрително. Огледа стаята Лазар Глаушев и навсякъде срещна навъсени лица и сърдити погледи — явно беше: всички тия люде споделяха сега дръзките клевети на Брашнаров за учителката, за Вардарски, пък и за него. Никой, дори и Брашнаров, не се реши да дигне обвинение направо срещу него, но то личеше по всички тия лица и погледи. В сърцето на Глаушев кипеше гняв и като се изправи да заговори, той нито помисли да подхване по-изкусно приказката си, както други път, когато е ставало нужда да разбива пречки и прегради, а започна с първите думи, които дойдоха на езика му:
— Ти ли, Таки Брашнаров, ще обвиняваш в безсрамие и безчестие една невинна жена! И вие сички тука слушате и мълчите, а не знайте ли и по-харно от мене кой е и какъв е Таки Брашнаров, като е дума за жени
