вратата и не я усети, а продължаваше да говори с широки, припрени ръкомахания, разкрачен сред стаята и приведен напред, като да водеше борба с невидим враг.
— Да не беше учителката — викаше той, — да можеше некак да я отстрани некой, веднага щех да измъкна пищова от пояса му и да му разбия главата… Ето какъв живот живеем ние: и последният турски келеш ще обиди!
Той изви нервно ръце отзад и понечи да тръгне из стаята, но забеляза учителката и се спря; скочил бе да я посрещне и Бенков. Хитро светнаха очите на Руменова, присви тя тъмните си вежди, но не можеше да се познае дали се шегува, или говори сериозно; тя поклати бързо глава и рече също тъй бързо:
— Аз нямаше да ви попреча, господин Вардарски. Той отпусна ръце и се придръпна стъпка назад:
— Що… вие мислите, че аз съм некой… Но веднага млъкна, пристъпи бързо към миндера край стената и седна. Приближи се там и Руменова, и преди да седне, рече:
— Не, не… Не мисля нищо лошо. Но аз не бих желала да ознаменувам пристигането си в Преспа с някакъв скандал и още по-малко със сбиване или даже с убийство.
Те мълчаха и тримата някое време, после Вардарски, скочи и тръгна из стаята, той беше много възбуден. Руменова го попоглеждаше учудена, макар да бе доловила, че е неспокоен човек. Вардарски мина един-два пъти из стаята и заговори, без да се спира, думите му бяха отправени към учителката, макар и да не я поглеждаше:
— Забелезахте ли как беха се опулили во вас преспанци? Чудо големо: жена минава през чаршията! — Той се спря пред Бенков и впери в него окото си: — Такива сте сички: староверци. Живеете, както сте живели от памти века, по некакви старовремски закони. Това може, онова не може! Нищо да не се променя, сакън — да не се изкриви нещо, че смърт имало!
— Не сме пък съвсем сички… — започна изтихо Бенков, но Вардарски го прекъсна:
— Сички! Даже и Глаушев, и ти също, макар че днес… Може би вие схващате, че не може да се живее в черупка, но и вие се боите да…
В тоя момент вън се чуха гласове и той веднага долови гласа на Ния Глаушева. Млъкна, седна бързо на миндера и се спотаи. Дочул бе и той — напоследък прошумоля из града някаква нелепа мълва около името на Ния. Не се казваше нищо определено и людското злорадство не беше толкова в това, което се говореше за Ния, колкото в това, което се скриваше зад обикновените думи, в гласа, с който се казваха, в погледа, в израза на лицето. Казваше се, че Ния била бездетна, че тръгнала по врачки и магесници и още (но това вече се предаваше от ухо на ухо и съвсем тихо) — че се заглежда в млади мъже. Бездетна — това е, най- сетне, от бога, но бездетната жена е винаги близу до греха, винаги може да стори грях, за да роди. Хазайката на Вардарски бе му казала, че Ния Глаушева влизала в къщата на старата вещица Ташка Утката, че в къщата на сводницата влизал и Таки Брашнаров. Но що от това? Ния влязла у сводницата заедно със свекърва си, а Брашнаров дошъл късно вечерта. Най-сетне влизаше ли в работата на Вардарски всичко това? Нека Ния Глаушева отива, където си иска, нека Брашнаров влиза, където си иска! Но дълбоко в сърцето на Вардарски се надигаше като мътна вълна силен гняв спрямо Ния Глаушева и той не можеше да го потисне, да се освободи от него. Много пъти тоя гняв се превръщаше в мъчителна тъга, а Вардарски се боеше да попита сам себе си откъде идеше тая тъга. Сега, като чу гласа на Ния, същият гняв, същата тъга пак облада сърцето му и той утихна, угасна изеднаж, а преди това беше толкова зъзбуден, толкова тревожен и пак заради нея, докато очакваше да дойде, докато очакваше да чуе гласа й, да я види.
Като влязоха в стаята Ния и Лазар, той дигна поглед сякаш против волята си и видя младата жена близо пред себе си, застанала бе, за да се поздрави с учителката. Той машинално опипа тънката черна превръзка на сляпото си око, а през здравото му око сякаш нахлу широк слънчев лъч и проникна дълбоко в него, обля със светлина душата му. Ния стоеше срещу младата учителка със спокойна усмивка, но колкото и да беше хубава учителката с нейните светли очи, с чистата, нежна кожа на лицето си, с набъбналите детски устни, тя като че ли отеднаж бе потъмняла, като че ли беше някаква сянка редом с Глаушева. Така виждаше двете млади жени Вардарски и от сърцето му изчезна всяка мъга и гняв, леко и свободно туптеше сега блаженото му сърце. В следващия миг Ния се спря пред него. Той отдавна не беше я виждал и се изправи срещу нея с премалели нозе, а в окото му сияеше цялата блажена радост на душата му.
— Д ти, учителю… нас съвсем ни забрави — каза у тя приветливо, но после пак се обърна към Руменова, весело усмихната: — Що ми разправя Лазар: минали сте през чаршията. Сега цела Преспа ще се разбуни като подплашена — такива сме си ние преспанци, като видим нещо, което не сме виждали. Ама вие не бойте се, не сме лоши люде, само езиците ни работят повеке, от колкото требва. Ще ви се радват сички, като сте дошли; да ни отворите училище и за девойчетата…
Вардарски си мислеше: „Тя знае, че преспанци говорят и за нея, но не се бои… Праведна душа е тя, от какво ще се бои?…“
В стаята започна бързо да тъмнее, но Бенковица покани гостите си в съседната стая, дето бе наредила вече трапезата и светеха там две ламби. Насядаха всички за вечеря, остана да прислужва само Бенковица, но също и Ния отказа да седне, макар да й посочиха място между Руменова и Вардарски.
— Ще ти помогна — рече тя на старата жена, — та да можеш и ти да седнеш с нас.
Малко по-късно тя се пресегна през рамото на Вардарски да сложи пред него сахан с ядене:
— Това за вас. Така рече баба Бенковица. Вие с учителката сте й най-драги гости.
Тя каза това близу до ухото му и се засмя, та усети той върху лицето си нейния дъх и сърцето му потрепера. Сега Вардарски често дигаше поглед към нея и като се улови тъй, сподирил я с погледа си — гласно се засмя, та се обърнаха да го погледнат и Лазар, и Бенков: той се смееше рядко. Глаушев попита:
— Що има, даскале?
Вардарски нищо не отговори, но усмивката стоеше още на лицето му. Той си бе помислил: „Гледай, гледай Ния… Нема я сега старата Глаушица, та да не смееш да погледнеш снаха й…“ Вардарски отеднаж погледна Лазара Глаушев срещу себе си и усмивката му в миг изчезна.
Седнаха на трапезата Ния Глаушева и Бенковица, която се прекръсти три пъти и наново поздрави гостите, макар те да почваха вече второто ядене:
— Хайде добре сте ми дошли, деца… Господ от лошо да ни пази. — Сетне, преди да сложи и тя залък в устата си, обърна се към Руменова: — Пък гледай Да ми харесаш яденето, щерко. Аз може и да не умея както во вашето место…
— Тъкмо това си мислех… — обхвана всички с погледа си Руменова и продължи, като държеше в ръката си мъничко парченце хляб: — Вие готвите също като у нас. Гледам и тия калайдисани сахани, и цялата наредба на трапезата… А и шуменци са такива бърборковци като преспанци, както казахте вие — обърна се тя към Ния. — Такива са, изглежда, хората по всички наши градове: не дават да се променя старият ред в живота им, пазят строго във всяко нещо приличие, което понякога е прекалено и лицемерно.
Вардарски чувствуваше близостта на Ния — тя седеше от лявата му страна; той никога не бе седял толкова близо до нея и толкова дълго. Това предизвикваше У него нарастваща възбуда и тревога, кръвта шумеше в ушите му, той искаше да направи нещо, та да смае всички, да каже нещо неказано досега, в което би блеснал умът му с всичката си сила. В същото време това желание му се виждаше детинско и той през цялото време се бореше със себе си да скрие вълнението си, да се държи спокойно на трапезата, да се храни чисто и тихо. Но Вардарски беше винаги склонен да подхване спор, да се втурне в спор за „истина и правда“, та и сега се улови за думите на Руменова.
— Така е, изглежда, с целия наш народ — започна той спокойно, както подобава на всеки разумен човек, но бързо се увлече и гласът му започна да гърми под почернелия таван на стаята. — Доскоро целият български народ живееше, както бе живял от векове под чуждо иго, живееше вкостенел живот, прост, еднообразен живот и некак по чужда воля. Но от неколко десетилетия насам, откакто влезе народът в борба, животът му бързо се променя, кипи и това плаши спокойните, тревожи ги, надават те викове и писъци, а животът тече, ври, клокочи, тежко му, който задреме, потокът ще го отнесе като тресчица…
Той млъкна и спря за миг погледа си върху Лазара — от него очакваше отговор или някакво противоречие. Глаушев беше също склонен към словесни двубои, за „чиста истина“. Не закъсня да се обади и той:
— Да, да… Промени се много нашият живот, ето пред очите ни. Аз не ще река, че е поток или порой, който сичко отнася, но право е, както четохме некога на гръчки: „Панта рей.“ Ама човек требва да бъде господар на живота, да не се оставя да го отнесе като порой. Затова е разумът му и просвещението му.
