— Като се опитваш да го спреш — оживи се Вардарски, — да го заприщиш, ще те отнесе и още как. А се променя животът, променя се и секо нещо. Ето и ти си жив пример: некога ти тук, в Преспа, си бил като нубийския лъв, а сега си чудесен търговец. Казват, че на панаира тая година вие с Андрея Беиков сте спечелили цела капа алтъни.
Едвам доловимо смущение премина между сътрапезниците, но Лазар весело се засмя:
— Да беше пълна капа, ние с Андрея не бихме се отказали… И защо не? Време е нашият народ да се пребори и со сиромашията.
— Народната ни борба още не е свършена и не бива да спира. Опасно е народа да се отклонява по други, странични пътища.
— В нашите църкви се пее на славянски. В училищата ни се учи на майчин и на бащин език.
Аз не казвам да се отклоняваме: Ето ние в Преспа отваряме и женско училище.
— Ами тая обща лакомия, тая лудост за пари и печалби?
— Що искаш ти, учителю? — попита все още спокойно Глаушев, но гледаше строго, с присвити вежди. Вардарски забеляза, че Ния Глаушева погледна мъжа си загрижена, готова беше някак да му се притече на помощ, и това го бодна в сърцето.
— Искам животът да не спира — подскочи той на мястото си, — борбата да не спира! Искам ние, учителите народни, ние, водачите народни, аз, ти, Лазар Глаушев, да бъдем винаги на местото си. Казах: борбата не е свършена.
Глаушев дигна чашата си:
— Е, хайде… Стига. Друг път ще поспорим повеке. Дотегнахме на жените. Дай да си чукнем чашите и кажи нещо по-весел о.
Но сега отеднаж се обади Иванка Руменова:
— Господин Глаушев… вие може би мислите, че разговорът ви не е важен. Съжалявам, ако е така. Мене много ме интересува вашият разговор. Ние жените трябва във всичко да ви догоним. И ние имаме ум, имаме сърце, обичаме народа, обичаме свободата, можем и ние да се борим…
— Да, съгласен съм — отвърна Глаушев. — Ама секи на местото си: мъжът на своето, жената на своето си место. И моята жена ми е най-добър другар, ама се пак моят товар не е за нейните плещи.
Мислите ли, че женският товар е по-лек?
— Не е по-лек, как да е по-лек!
— Това е най-важното да се знае…
— Но секи си носи своя си товар…
— А има хора, които мислят, че жената е неспособна за работа, тя е само да ражда деца, да готви яхнии и да бъде играчка в ръцете на мъжа. Мина това време!
Скоро ще дойде денят, в който и българката ще стане свободен човек, свободен от всякакви вериги и предразсъдъци.
— Ами да: нели ние днеска минахме заедно през чаршията! Това не е малко нещо за Преспа.
— Но ти, Глаушев, доста се поколеба, преди да тръгнеш — подхвърли Вардарски заядливо.
— Поколебах се, верно е. Знам аз по-добре от вас двамата с учителката що значи да тръгнеш тъй през целата чаршия. И ще видите: това нема да спре дотука. Но, вервайте ми, не се разкайвам, че го направихме, радвам се, че го направихме. Сега — продължи Глаушев — най-важната обществена работа в Преспа е отварянето на женско училище. Вие, учителко, бъдете знаменосецът, а ние ще сме храбра войска след вас. Е хайде — дигна той пак чашата си, — за ваше здраве!
Всички отпиха от чашите си, а Вардарски изпи своята до дъно и не беше това ни първата, ни втората му чаша.
— Да беше жив сега Климе, да ви послуша… — въздъхна Бенковица.
— Да, стара майко — обхвана я през присвитите й тесни рамена Лазар, който седеше до нея. — Да беше жив сега Климент Бенков… Помня го. Тогава народът беше още като упоен, уплашен беше още, а Климент Бенков носеше голем огън в сърцето си, голема сила. Такива като него поведоха целия народ.
Старата жена поклащаше тъжно глава, а очите на Андрея Бенков се напълниха със сълзи от синовна гордост, но той бе навел глава да скрие сълзите си, голямото си смущение. И в неговото сърце гореше бащиният му огън, но такъв човек се бе родил Бенковият син — непреодолимо стеснение и свенливост сковаваше езика му, ръката му, волята му, особено пред чужди люде — едвам ще пророни няколко, често пъти забъркани думи, не смее да замахне с ръка, да повиши глас и по-често сълзите му показваха неговите душевни вълнения. Във всяко нещо Андрея Бенков вървеше подир Лазар Глаушев и беше като негово вярно отражение. Така беше от най-ранната иМ възраст, когато Климент Бенков отведе и своето, и чуждото дете да се учат в Охрид.
Като мислеше старата Бенковица за умрелия си мъж и го виждаше сега сякаш жив пред очите си, поприведе се към Лазар Глаушев и тихо продума:
— Учителката била в Русия… Нели моят Климе се за Русия говореше…
Глаушев изеднаж се обърна към учителката и всички насочиха към нея погледи, пълни с учудване и любопитство, като че ли тя внезапно се преобрази, като че ли около нея изгря някакво сияние и всичко в нея сега изглеждаше по-светло, по-хубаво и толкова чудно. Глаушев повтори замечтано:
— В Русия… Но — додаде той живо, — но разкажете ни нещо за Русия!
Руменова се усмихваше с наведени очи, личеше по лицето й сдържана, хубава гордост. Сетне тя обърна глава встрани, загледа се далеко някъде и като въздъхна издълбоко, започна:
— Прекарах аз там пет години. В Одеса, после в Киев. Случи ми се да отида и по други някои места, а преди да си тръгна за насам, бях в Москва и в Петербург… Какво да ви кажа… за кое по-скоро? За хората ли, за земята ли? Разбира се, аз не зная всичко за Русия. Първите три години живяхме в пансион и като затворнички. Бяхме шест момичета от разни места в България — от Шумен, Стара Загора, Охрид… Рядко ни извеждаха от пансиона за разходка, а още по-рядко ни пускаха сами да отидем някъде. Но пансионът беше пълен с момичета от цяла Русия и най-много от Южна Русия. Между преподавателите ни имаше интересни хора. Затворени бяхме, но все пак бяхме в Русия. Учехме се, четяхме книги… После и сами влязохме в живота, но и в това отношение Русия е необятна — никой не може да я изучи напълно, да я познава изцяло. Това е най-важният белег за Русия: всичко в нея е голямо, широко. Но, разбира се, най-интересни са хората.
Тя пак въздъхна и млъкна, все тъй загледана далеко някъде, като да виждаше и сега необятните руски равнини и лесове. А слушателите й сякаш и не дишаха, вперили в нея ненаситни очи — да не пропуснат и половин дума, да видят негли с очи тия чудеса, за които им говореше. Тя продължи:
— Аз не зная дали има и другаде такива добри хора, както в Русия. Не зная, може да има, светът е широк но… Имах аз другарки руски момичета, хубави и Добри като ангели. Как иначе да ги нарека? А каква бе нашата учителка по руски език през последните две години!… Казваше се Аглая Осиповна, Всички бяхме влюбени в нея — и ние, и руските ни другарки. Не можехме да й се нагледаме, не можехме да й се наслушаме. Колкото беше умна, толкова беше и хубава. Ще ви разкажа и за една бедна продавачка в едно малко дюкянче в Киев, която си остави дюкянчето, за да ме спаси от замръзване. Бях се загубила по улиците, а беше страшно студено. Отдалеч още ме забелязала, тя се спусна да ми помогне и още повече се загрижи, като видя, че съм чужденка. Прибра ме в една стаичка, раз търка ме, стопли ме, даде ми да пия чай. Тя се зае с ме не като истинска майка и който знае какво значи руски студ, ще разбере какво добро ми направи, а дюкянчето й стоя така цели два часа. Продаваше тя закуски и нищо не бяха й откраднали, но тоя ден нищо не можа да спечели бедната жена. Какво да ви кажа за дядо Прокоп — портиера на нашия пансион, — за господин Алексей Миронович — баща на една от моите другарки, — и само за двамата ли? На нас ни се случваше там и да се разболеем и да останем без пари, и какво ли няма да ти се случи особено на чуждо място. Колко много тъгувахме ние там за родния си край, за близките си… Но не ни оставяха добри хора да страдаме, да търпим нужди, все се намира ще някой да ни помогне, да ни утеши. Добри, добри руски хора. И прости и учени, и мъже и жени…
Руменова погледна един след друг слушателите си и пак млъкна замислена, но веднага продължи: — Да, но… Там стават и някои неща, които. Моята учителка по руски език Аглая Осиповна умря в затвора. Взеха я от училището полицаи, заедно с две наши съученички рускини. Беше към края на последната ни учебна година. Няма да забравя никога Аглая Осиповна и особено как мина през двора на училището, колко хубава беше тогава и горда… Затвориха я, разболяла се в затвора, говореше се, че са я мъчили. После чухме че
