песента, всеки се бе заслушал в тревожния туптеж на сърцето си. Такава беше песента — тревожеше сърцето и разливаше по кръвта горчива сладост, будеше смелй и неутолими копнежи, безмерна, дълбока и не винаги ясна скръб. Караше човека и да размисля за нещо, което е било или което трябва да бъде, нещо голямо и важно, за човека, което унася, увлича душата и мисълта и далеко от думите на песента. Най-сетне песента се свърши и Вардарски млъкна, но и той, и другите в стаята, дори и старата Бенковица, останаха още някое време мълчаливи, заслушани сякаш още в тъжната песен, в ударите на сърцето си. Иванка Руменова въздъхна шумно, със стиснато гърло, огледа всички около трапезата с поглед, който търсеше съчувствие, и промълви:
— Хубаво… — Но после като че ли отеднаж й дойдоха думите, които тъкмо искаше да каже, и тя продължи със закрепнал глас: — Щастлива съм, че съм между вас, че дойдох между вас.
Вардарски дигна чашата си:
— Налей, Андрея, още по една от негушкото, па… да удавим в нея, в последната, скърби и ядове… край нямат те, пусти да останат!
— А ти ще ни изпейш още една… да разсейме скърбя и ядове — и Андрея Бенков усърдно напълни чашата му, посегна и за другите чаши.
Вардарски поднесе чашата си към устните и се ослуша: Ния Глаушева седеше тихо до него, не каза тя нищо за нова песен.
— Не, не… — изръмжа той мрачно и стръвно изгълта виното си, тракна с празната чаша на трапезата; недопити капки от гъстото вино бавно се стекоха на дъното й.
Станаха всички от трапезата. Лазар Глаушев пристъпи към Руменова, приближи се към тях и Ния Глаушева, да се сбогува и тя с учителката. Глаушев рече:
— Още утре ще се събере общината за женското училище. Имате ли да ми кажете нещо? Или може да искате сама да дойдете там…
— Нужно ли е?
— Не. Ще гледаме да реши общината каквото е най-добро, ето и Андрея е там.
— Ще видя какво ще реши. Дано да реши, както е най-добре, но аз няма да прося от никого нищо. Ако стане нужда, мога и да се върна, откъдето съм дошла.
— Нема да ви пуснем, учителке.
— И аз не искам да се връщам. Искам да кажа само, че държа твърде много на своето достойнство именно като учителка. Не бих желала да стават някакви унизителни пазарлъци около моята плата. Няма да допусна имайте предвид.
— Нема да допуснем и ние.
— Извинете, но аз вече съм преживяла някои огорчения именно защото съм жена…
Ния слушаше учителката внимателно, едва-едва учудена, но и възхитена от енергичния й тон: каква жена. После тя със същия учуден, възхитен поглед се загледа в косите и, които бяха дигнати и свити на кок, а не спуснати на гърба й на две плитки, като нейните. Руменова забеляза погледа й, бързо, смутено опипа косите си, види се, помисли, че не са в ред. Сега Ния се усмихна и каза:
— По-хубаво е така, с навита коса. Не знам дали мога аз сама…
— Елате утре тук. Ще ви покажа. Вече като си тръгваха, Глаушев каза:
— По-трудно ще бъде со сградата за женско училище, Още не сме намерили сграда.
Тъкмо с тая мисъл тръгна Глаушев към дома си, Като прекосяваха с Ния улицата, за да си влязат в къщи тя рече:
— Да бехме поканили и ние учителката на един обяд или вечеря… Ама с тая наша теснотия… нема къде да се завъртим толкова люде…
— Ти пак с теснотията вкъщи…
— Ами да, Лазе…
XII
Сутрин Глаушевата къща се събуждаше рано. Най-напред ставаше пак старата Глаушица, а тя и сега ош дигаше от леглото Стояна Глаушев и все със същите думи, както всяка сутрин от близу четиридесет години.
— Да те остави човек, до обед ще спиш…
След нея ставаше и Кочовица, да изпрати и тя мъжа си на работа. Преди още да излязат Стоян и по- стария син, измъкваха се от постелките и децата — сънливи оЩ или пък вече огладнели, и викаха едно през друго с пискливи гласове по майка си и баба си. Дигаше се врява и в двете стаи една срещу друга, и в общата стая между тях отваряха се и затваряха шумно врати, звънтяха бакърени съдове. Не можеха да спят до по-късно сутрин и Ния и Лазар, в своята стаичка, но те не бързаха да влязат — Лазар отиваше по-късно в чаршията.
Разбудиха се те двамата и тая сутрин още по тъмно от врявата из къщи. Ния веднага усети, че тоя път ръката на мъжа й не беше мушната както винаги под врата й до възглавницата, тя не усещаше тоя път топлината на твърдите мъжки мускули край рамената си, секнало бе и в сърцето й едно познато чувство на удобство и сигурност. Защо се бе отдръпнал Лазар от нея, бързо мислеше тя. През ума й мина досадна върволица от нелепи мисли — тя също бе дочула злобните приказки, които се разнасяха из града за нея, намерили се бяха тетки и стринки да й ги кажат направо — дали не бе дочул нещо и Лазар? Затова ли се сърди той? Кой може да спре людските уста? Тя едвам бе надала ухо с пренебрежение към людската злина и завист, забравила бе вече и няма тъкмо с мъжа си сега да отваря дума за това, да го пита, пък и сама да отговаря. Не, не ще да е това — Лазар няма да спотайва злоба спрямо нея поради людски празни думи и клевети. Те дълго лежаха тъй, а и двамата знаеха, че са будни. Ния чакаше — нека той да й се обади пръв, нека каже защо бе издърпал ръката си изпод главата й, в сърцето й бе пропълзяла някаква хладина, някаква боязън, но то беше само от преголяма ревност към неговата обич. Тя чакаше да й върне той и сега своята обич пълна, цяла и още по-голяма, още по-голяма, да й върне най-напред ръката си…
А Лазар се готвеше да й нанесе тежък удар, да застане срещу нея както никога досега. Той се готвеше да й каже да дадат бащината й къща за женско училище. С тая мисъл бе заспал снощи той, с тая мисъл и се събуди. Тоя, Лазар Глаушев, никога няма да отиде да живее в къщата на чорбаджи Аврам Немтур и защо да пустее и да се разрушава празна голямата чорбаджийска къща? Ще направят едно добро за народа, като я дадат за женско училище, и няма да искат ни наеми, ни каквито и да е облаги за себе си, а ще поискат от общината само Да се пази добре къщата, да се поправя навреме каквото е нужно. Нали и Ния иска да се отвори женско училище в преспа. Къде ще търси общината сега друга сграда, докато се направи ново училище, а ето учителката беше дошла и времето бе напреднало. Той ще каже всичко на Ния, решил бе да го каже, но все още се бореше със своята преголяма милост към нея, със своята обич към нея. За бащината й къща беше, ще я заболи… Не беше й сгодно в тая къща, в неговата, виж каква врява се чуваше вън тая сутрин, но той… той не искаше нищо повече за себе си, още навремето бе й казал, че ще живеят тук… Е харно: като спечели пари, ще направи нова, голяма къща… И той продума прегракнало:
— Ния… Тя веднага обърна лице към него, а той лежеше на гръб и неподвижен — виждаше се в утринния здрач как трепваха клепачите му, виждаше се и твърдо изрязаният профил на лицето му — широкото, изпъкнало чело, гърбицата на носа, сгъстилите се мустаки, плътно сложените устни под тях, тъмнееше се брадата му, небръсната от няколко дни, широка и твърда. Възмъжал бе вече Лазар — какво строго беше лицето му и винаги тежеше по него, в погледа му, в стиснатите устни някаква мисъл. Само като се усмихне, като се засмее с цялото си лице, виждаше се колко ведър човек беше той — през очите му ще стигнеш до самата му душа. Но сега, като го гледаше в здрача, лицето му изглеждаше още по-строго и тя усети как оживя в сърцето й все същата стара вече болка: не можеше тя, още не можеше да му роди: дете…
— Ния — повтори той пак, без да я погледне, без да се помръдне: — Трудно ще намерим сега набързо сграда за новото училище. Ето и учителката дойде, а времето е напреднало. Да дадем вашата… твоята къща за женско училище. Така мисля аз.
Ния усети как изстина най-напред сърцето й, после бързо-бързо и цялото й тяло. Тя се присви под общата покривка и неусетно се отдръпна едва-едва от мъжа си. Няма да му откаже, не може да му откаже, не иска да се кара с него — и тя побърза да спре първите думи, които дойдоха на устните й, да заглуши, да
