умряла. Плака целият наш клас, бяхме вече възрасти моми… същото беше и по другите класове. Тогава една от моите съученички рускини ми каза: „Вие — турски робини… А у нас? Ето, погубиха нашата Аглая Осиповна.“
Руменова пак млъкна, но тогава Ния Глаушева попита:
— Ама защо са затворили вашата учителка.
Руменова я погледна, но сякаш не я виждаше:
Защо ли? Аглая Осиповна била членка на някакво тайно дружество, което се борило за свобода и правди ни, за просвещение, за напредък, за народа, за простия народ в Русия. — Руменова веднага забеляза голямата изненада сред слушателите си и погледът й заблестя остър и строг: — Има и друга Русия. Има две Русии и едната се бори против другата. Бедният народ там, простият народ страда, живее в тъмнина и немотия. Допреди седем-осем години руските селяни били същински роби на собствениците на земята. Както работят и робуват нашите селяни на разни бейове, аги. В тъмнина и бедност живее простият руски народ и по градовете. И с него, с простия руски народ по села и градове, са всички просветени, умни и благородни хора. Ето и нашата учителка Аглая Осиповна. Те искат свобода за народа, правда и просвета. Те и народът в Русия са на едната страна. На другата страна са богатите собственици на земята, също богатите търговци, големците…
— Ами царят? — попита отеднаж Вардарски.
— Царят… — повтори Руменова и продължи колебливо: — Аз… не зная… той е много високо… Предишният цар бил много строг.
— Ами аскерът… аскерът? — неочаквано се обади Андрея Бенков и цял почервеня, но не сваляше очи от учителката и чакаше отговор.
Руският аскер е много силен — отговори веднага Руменова. — Като мине по улиците някой полк, земята трепери. Лицата на слушателите и изведнъж се проясниха, бяха потъмнели от смущение и почуда: Как тъй в Русия робство и неправди, взаимни борби! Сетне Лазар Глаушев се опита сам да си разясни смущаващите думи на учителката, недоумението си, съмненията си и заговори гласно, като чувствуваше че всички тук, дори и старата Бенковица, бяха еднакво изненадани и смутени. Той попипваше брадата си загледан пред себе си, и думите му не идваха сега свободно, плавно, както друг път:
— Чудни работи учителке…Ами то като у нас: аги и бейове. Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава, държавата не е наша и народът е под чуждо насилие. Агата е турчин, пашата е турчин, султанът е турчин, не е наш. И в църквата ни до вчера се пейше на чужд език, и в училището също. Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го. Ние пък друго знайме за Русия. Сила голема и светлина. Вие ме плашите, учителке. Добро ли да чакаме или още по-големо зло? Ще бъде по-големо, като е свое, от свои…
Вардарски бързо обърна към него глава, да го види по-добре:
— Що се чудиш? Нашите чорбаджии по-харна стока ли са?
Глаушев погледна за миг жена си, която наведе очи засрамена от думите на учителя, по страните й пропълзя едвам доловима руменина и може би само мъжът й забеляза смущението на щерката на някогашния чорбаджия Аврам Немтур. Не пощади жена си и Лазар Глаушев. Той поглади с цяла шепа широкото си чело и рече:
— Нашите чорбаджии — да, макар нихната сила да не е толкова голема. Чудя се, ама и не се чудя много, че има такива люде и в Русия. Управниците свои — от царя до последния кятипин, и все християни, ами да турят ред и правда за народа! Ех, нихна работа. Друго ме яде сега мене. Като е народът там, както рекохте вие, учителке, потиснат и в неволя, как ще се дигне за нас…:
— То е друго нещо — отвърна Руменова. — Тъкмо руският народ ще тръгне да се бори за нас. Войската: нали е от народа… Царят ще даде команда и народът ще тръгне, а такъв народ е той, няма да се жали.
— Ами ние с него, с народа ще вървим! — дигна глава Вардарски и шумно се плесна по коляното. — Ние народа ще гледаме и учените люде.
Настана мълчание. После Ния Глаушева попита:
— Кое ли време е веке?
Вардарски завъртя бързо глава на една, на друга страна, като да се уплаши, погледна Пазара и после Андрея Бенков:
— Е, домакине, дотегнахме ли ти вече?
— Как… — раздвижи се Андрея и скочи: — Аз още, не съм ви почерпил от най-хубавото вино… И той бързо излезе от стаята.
— Нема да ви пуснем така скоро — продължи след него Бенковица. — Дълга е сега нощта…
Вардарски се обърна цял, с окото си към Глаушев и като че ли бързаше да приключи досегашния разговор, тръсна юмрук във въздуха:
— Ето затова ме гневи мене тая сегашна лакомия за пари! Секи иска да стане чорбаджия. Парата, богатството увълчва човека. Ще станеш вълк и звер кръвожаден и за собствения си народ.
— Тука ние с тебе… — поклати Лазар глава пренебрежително — нема да се разберем ние с тебе, даскале. Ти от въздух живейш и со сладки приказки храниш душата си. Не съм мислил аз никога за чорбаджийство — сви вежди той — и мисля за народа: работа да има народът по-сладък залък да има, да му светне повеке пред очите.
Влезе Андрея Бенков с една голяма, шарена бъклица:
— Майко, дай други чаши.
Подпря се на ръце старата Бенковица и стана. Малко след това голямата бъклица започна да хълца весело, игриво в ръцете на Андрея, който обикаляше около гостите си, и в новите, чисти чаши се изливаше гъста струя тъмночервено вино. Вардарски едвам дочака да се напълнят всички чаши и взе своята с цяла шепа. Лазар се усмихна срещу нещо и сам дигна чашата си:
— Това нещо, учителю, влиза като огън в сърцето…
— Негушко е — рече Андрея. — Изпратиха ми го от Битоля.
— Пийнете, учителке — подкани Глаушев, като видя, че Руменова не посягаше към чашата си. — Да видите що ражда Македония.
— А не каниш невестата си — усмихна се пред себе си Ния и дигна своята чаша.
— Наздраве! — избуботи нетърпеливо Вардарски и като че ли отеднаж се сети: — Руменова, за здравето на Руския народ ц за неговите учители!
— За руския — обади се и Глаушев — и за българския народ и за неговите учители!
Вардарски понечи да изпие цялата чаша отеднаж, но изпи само две глътки и свали чашата от устата си:
Какво е това чудо! Тая сладост и топлина… ми ухание на стафиди… — Той пак дигна чашата си и дълго пи глътка по глътка.
— Наистина… — продума тихо и Руменова. — го вино…
— Ето такава е нашата земя, учителке — каза пак Глаушев. — Каквото ражда, сичко е хубаво. Чак от Цариград идват, и чужди люде идват чак от Европа за това вино в Негуш. Царско вино, не ни го оставят ние да си го пиеме…
Трак! — тропна с чашката си Вардарски върху трапезата и бавно дигна глава, притвори окото си, запя из тихо:
— На гости ти дойдоф, Кито моме, тебе не те найдох, Кито моме, китка накитела, Кито моме, китка е от градина!
Гласът му изпълни плътно стаята и такъв глас беше — немного висок и силен, но дълбок и мек, беше пълен с тъга или пък песента беше много тъжна и по думи и по глас.
Разбойот ти найдоф, Кито моме, тебе не те найдоф, Кито моме, китка накитена, Кито моме, китка во градина!
Во разбойот влегоф, Кито моме, нишките се кинат, Кито моме, китка накиюна, Кито моме, китка во градина!
Седнаф да вечерям, Кито моме, без тебе не одит,
Кито моме, китка накитена,
Кито моме, с рака не фатена…
Всички слушаха умълчани, с разсеяни погледи, всеки се бе унесъл по ьякоя своя мисъл, предизвикана от
