Отседнала бе в един от преспанските ханища, като мъж, който пътува по своя воля и без страх. Там я намери Вардарски, седнала на едно триножно столче, а край нея — багажът й: един голям вързоп и един сандък, тежък като олово, пълен с дрехи и книги. Ханджията и слугите му стоят далеко от нея, не смеят да й продумат. Не са виждали и те дори — ханджии — да пътува сама жена и толкова млада. Вардарски се приближи и попипа черната превръзка на сляпото си око, както винаги, когато се смущаваше. Учителката каза името си: Иванка Руменова.
— Вие нема да останете тука, в хана — каза Вардарски. — Те ще се погрижат…
— Седнете, седнете — прекъсна го учителката. — Искам да си поговорим с вас, и двамата сме учители. Той придръпна друго едно столче, седна срещу нея.
— Пушите ли? — попита тя изеднаж. И добави: — Дайте ми една цигара!
Вардарски се учуди на желанието й, но не издаде учудването си. Той извади тютюневата си кесия, премести я мълчаливо от едната си ръка в другата — не се решаваше да я подаде тъй на учителката. Тя каза някаК предизвикателно:
— Направете ми една цигара.
Вардарски веднага се залови, сви бързо и ловко цитарата, но не я залепи, а я подаде с хубав жест на учителката — сама да си я залепи, както ставаше това, на езика. Ханджията и слугите огтатък гледаха с облещени очи — в Преспа пушеха само туркините. Сви си цигара и Вардарски, после извади огниво, запали го и го поднесе, към учителката. Тя попримига смутено с очи и мълчаливо, окказа да запали цигарата си. И току попита:
— Вие тукашен ли сте?
— Не.
— Има ли други учители в Преспа?
— Още трима. Тукашни люде. Стари учители.
— Как сте си разпределили работата?
— Те водят четири отделения. Аз — два горни класа.
— Прощавайте, че ви разпитвам така… аз за себе си… Сега аз трябва съвсем отначало с момичетата, нали? И сама, нали?
— Да.
Тя млъкна, загледа се някъде пред себе си. Вардарски я поглеждаше изпод вежди. Както бе седнала на ниското столче, учителката изглеждаше дребна на ръст, но в движенията й се долавяше сила и ловкост. Тя погледна някак учудено незапалената цигара, позавъртя я между пръстите си, после бързо я пусна на пръстения под и я затисна с мъничката си обувка, сякаш искаше да я скрие. Вардарски проследи всичките й движения с присвити устни: „Хм! Твоя воля…“ Учителката пак попита и като че ли искаше да го изпревари:
— Знаете ли защо дойдох тук чак от Шумен?
— Нищо чудно — отвърна Вардарски небрежно. — Даскалска участ. Човек може да ни срещне по сички краища, накъдето ветърът ни отвее.
Тя обърна към него очи и Вардарски видя, че бяха сиви, та погледът й изпод тъмните, доста дебели вежди изглеждаше светъл, ясен и дори остър, но тая острота се смекчаваше от естествената червенина на бузите й, която и сега не беше изчезнала съвсем, макар че лицето и бе побледняло от умора. Смекчаваше се остротата на погледа й от общия израз на лицето й — с бузи, закръглено детски, с нежно и правилно извита брадичка, а Устните й бяха алени и също по детски издути.
— Не само това — каза тя. — Не е само поради нашата даскалска участ, а нещо ме теглеше насам и веднага тръгнах, като научих от вашето писмо, че в Преспа се търси учителка. Македония… звучи ми някак особено това име… Може би защото го чуваме още от детската си люлка: Мизия, Тракия, Македония — три сестри рождени… Не знам как да ви обясня… после в училището… Александър Македонски, свети Кирил и Методий, свети Климент… А има и нещо друго: моят дядо по майка бил някъде оттука, от Костурско, заселил се в Шумен преди години. Той, докато беше жив, постоянно ми говореше за своя роден край и с голяма любов към тая земя.
— Нема да се разкайвате, че сте дошли тук — отвърна Вардарски. — Аз съм роден тук, в Македония, и не знам… винаги, когато ми се е налагало да я напусна, просто се разболевам от тъга по нея. Не знам как да си обясня и аз тая сила… може би защото е много хубава тая земя и людете са некакви… по-особени… Вие сама ще видите, като поживеете тука. Малко ли е хубав Балканът към Габрово — ходил съм аз там, и какво ли не се ражда по равна Тракия, виждал съм и Цариград, людете другаде са по-спокойни, по-тихи, ние, тукашните, сме по-люти, по-упорити… но ето тук има дух и по-сложен живот. Ами като говорят людете тук — пеят, песни нареждат, пък и самите им песни какви са — от самото сърце извират. И вижте как са облечени селските жени, какво художество… ами… това е — жив дух има в тая земя, не можеш да го изкажеш с две думи, но ще го видиш насекъде, во сичко…
Иванка Руменова го слушаше мълчаливо, с любопитство, но и го разглеждаше, виждаше й се любопитен и той самият, като се мъчеше сега да търси думи с оживено лице и припрени, неспокойни движения, а окото му пламтеше. Той също млъкна и се унесе подир мислите си над чудната загадка, каквато беше и за него родната му Македония, нейните люде. После Вардарски гласно продължи и колкото говореше с устата си, толкова и с ръцете си, с лицето си, със светлините в окото си:
— Може би защото ние сме по-близу до стария свет… Атина, Спарта, Рим и по време, и по место… Може би защото сме в непрекъсната борба за живота си и со земята, и с небето, и со чуждите народи около нас, между нас, борим се с тех и се надпреварваме… Вие и сама ще видите — заключи той изеднаж и прибра ръцете си в скута, но така изглеждаха тия ръце, като че ли всеки миг ще нарушат своя покой.
Руменова слушаше мълчаливо и току се усмихна, та просия лицето й, показаха се между алените й устни доста едри, бели зъби, в очите й се отвориха светли, сияещи дълбини:
— Значи, аз добре съм сторила, като съм послушала сърцето си. Тук аз… така тръгнах по сърце, нещо ^е теглеше насам. И добре се работи, нали?
— Добре се работи. Децата са много схватливи, а това е най-важното за учителя: да вижда, че хвърля семе на в хубава почва. Да вижда как расте и зрее плодът на труда му. Това за децата тук. А по-старите… хм! Те са по-други понекога. Ето сега те сички от една обща болест боледуват: за пари, лакомия за пари, пари да печелят. Сички. Пък сиромасите се не се свършват — стисна устни Вардарски презрително.
Те и двамата млъкнаха. Вардарски посегна за тютюневата си кесия, но в същия момент в хана влязоха Лазар Глаушев и Андрея Бенков. Вардарски се извърна цял нататък, да погледне, и рече:
— Двама от общинарите. С тех най-добре ще се разберете…
— Прощавайте, учителко — приближи се Глаушев. — Аз ей сега научих… Добре дошли! Сигурно сте много уморена…
Иванка Руменова му подаде ръка за поздрав и той я пое доста изненадан, а Бенков дори се изчерви от стеснение, като се ръкува с младата учителка. Още не беше прието в Преспа да се ръкуват мъже с толкова млада жена. Глаушев продължи:
— Тука не е за вас. Пътниците тука спят на рогозки. Сега, на първо време, ще сте у Бенкови — посочи той Андрея Бенков. — Докато ви намерим постоянно жилище — Е, хайде, там ще ви заведем, с ваше позволение…
Учителката се изправи бързо, леко и тръгна също тъй с бързи, леки стъпки напред. Сега тя изглеждаше по-височка, беше стройна и във всяко нейно движение личеше силата и гъвкавостта на младото й тяло. Глаушев, се разпореди за багажа й, сетне те и четиримата излязоха пред хана. Отпред се простираше широкият пазар — в пазарни дни тук се купуваше и продаваше добитък и по целия площад се виждаха купчини тор и разпиляна слама; само през средата му се кръстосваха не много широки пътеки, постлани с едър калдъръм, там, дето се кръстосваха те, се издигаше зидана чешма с два чучура и дълго каменно корито. Над чучурите бе вградена мраморна, потъмняла вече плоча с турски надпис за великата милост на аллаха и за големите добродетели на Кязим Мехмед, който бе построил чешмата със свои средства за общо ползуване. Иванка Руменова огледа площада — целият бе обграден с ниски дървени дюкяни, на няколко места едва се белееха отдавна неваросани стените на други няколко хана с механи и широки порти за колите. Но тая неприветлива гледка не смути ни най-малко младата жена: навред, където бе ходила по Българско, та и в родния й град Шумен, бе виждала също такива дървени дюкяни, ханища, калдъръми, дори и също такива чешми по площадите.
