— Оттука, през чаршията, е по-близу, но — каза Глаушев, и се обърна към учителката, — но за вас нема да е удобно.
— Защо? — погледна го тя учудена.
— Ами… жена в чаршията… Тука, у нас, жени не отиват в чаршията, може само некоя престарела баба да мине тъй, набързо. Или некоя по-стара селянка.
— Чудно… Каква опасност може да има, или може би преспанци не се държат прилично с жените в чаршията?
— Ние тука имаме доста турци и после… — така е останало открай време.
— А вие лично какво мислите? — попита тя и премести поглед от Глаушева върху Вардарски и после върху Бенков.
Глаушев се усмихна едва-едва и рече благоразумно:
— По-добре е човек да се съобразява с местните нрави и обичаи.
— Що… от вас зависи — рече на свой ред Вардарски и гледаше мрачно с окото си. Той не вярваше, че тя ще се реши да мине през чаршията, както не се реши и да запуши. А Руменова се улови тъкмо за неговите думи:
— От мене ли зависи? Добре. Да вървим през чаршията. — Тя тръгна, подхванала леко с ръка дългата си рокля. Тримата мъже бързо се изравниха с нея. Тя продължи: — Аз се боя от действително страшни неща, а защо ще се боя от някакви си предразсъдъци? Нрави, обичаи — да, но какво е това, жена да не смее да мине през чаршията?
Тримата мъже мълчаха, сякаш и тримата се бяха заслушали в гласа й, в нейния мек, източнобългарски глас. Лазар Глаушев вървеше до нея със свито сърце страхуваше се от тая наистина дръзка постъпка на младата учителка, боеше се от неприятни последици, но вървеше редом със спокойно лице. От другата и страна вървеше Вардарски с широката си походка, размахал, както винаги ръце, дигнал високо глава, и окото му се въртеше предизвикателно ту на една, ту на друга страна. До него вървеше Бенков едва-едва усмихнат, с наведени очи — къде ли не би тръгнал той, срещу какво ли не би тръгнал след Лазара Глаушев, щом Лазар Глаушев вървеше нататък. Късият есенен ден беше към края си. Преспанци започваха да прибират стоките си, изложени пред дюкяните, да се готвят за затваряне, някои бързаха да свършат закъсняла или пък забравена работа и беше доста оживено сега по чаршийските улици, край дългите редици дюкяни. Изеднаж откъм атпазар се зададе младата учителка и редом с нея тримата мъже. Един калфа там, в началото на улицата, опули очи, сетне изкриви врат към калфата от съседния дюкян, посочи с глава:
— Шшшт… скивай, манук… що гура насам13… Малката група навлезе в чаршията и стъпка по стъпка около четиримата люде се възцаряваше тишина, като че ли тишината вървеше пред тях по тесните улички. Които бяха пред дюкяните си, прекъсваха всяка работа и гледаха младата непозната жена, други изтичваха тихо отвътре, едни гледаха навъсени, други с ококорени очи, а някои от по-младите преспанци не можаха да задържат усмивката си от голямо любопитство, от учудване и от някаква радост, че се случваше в чаршията такова чудно нещо: минаваше там посред бял ден млада, хубава жена, Дигнала гордо глава, и гледаше строго пред себе си. Преспанци гледаха мълчаливо, никой не отвори уста да подхвърли дума — редом с непознатата жена вървяха Лазар Глаушев и класният учител.
— Требва и тя да е учителка… — тихо пошушна някой. На един кръстопът пред малката група се изпречи млад турчин със затъкнати в пояса му ножове и пищови. Гой зяпна и отвори срещу учителката черни, кръгли очи, дигна бабаитски ръка към засуканите си тънки мустаки и викна безсрамно:
— Ох, бабам!…
Лазар Глаушев навъси вежди и едва-едва докосна турчина с презрителен поглед, но Вардарски се поспря, окото му се наля с кръв и той изръмжа през зъби на своя анадолски турски език:
— Белята ли си търсиш, турчино! Не закачай мирните люде…
Глаушев бързо подръпна другаря си, да не се спира. Отминаха нататък и четиримата, не се обади повече и турчинът. Никой от четиримата не спомена вече нищо за тая неприятна случка, но и разговорът им не вървеше. Минаха през голяма част от чаршията, навлязоха в махалите и се спряха пред портата на Бенкови; насреща беше Глаушевата къща.
— Вие влезте — каза Глаушев. — Аз ще се отбия у нас за жена си. Андрея Бенков решил да ни гощава тая вечер.
Бенковица посрещна гостите си със запретнати ръкави. Бяха й съобщили късно, че ще има гости, но тя бе успяла да понареди едно и друго. Сина си и Вардарски тя изпрати в гостната стая, а учителката въведе в друга по-малка стая. Тук беше вече и багажът на Руменова — Да си починеш малко, щерке… да се поприбереш. Старата жена гледаше учителката с умиление и дори посегна да я погали по ръкава. Тя и сега си мислеше за оня час, за най-щастливия час в своя тъжен живот, когато нейният Андрей ще си доведе невеста. Друго желание старата жена нямаше ни за себе си, ни за сина си — да си доведе той невеста и да го предаде в ръцете й, от своите ръце в нейните. Имаше тя и друго едно желание, но то беше една постоянна молитва към бога, да запази той, всемогъщият, милостивият, Андрея, да пази здравето му. Като умря нейният мъж, Климент Бенков още преди да навърши четиридесет и пет години, Бенковица се облече цяла в черно а като умря после от същата болест и единствената й щерка Божана — почерня сърцето й. С голямата й скръб по рано загубения мъж — и какъв беше той умен, силен и чист човек! — с още по-голямата й скръб по Божана в сърцето й влезе и един постоянен страх, че същата опасност застрашава и единствения й син. Скръбта си тя не можеше да скрие от людете, но пред никого не бе разкрила своя постоянен страх. Никой не знаеше колко голяма беше мъката й, грижата й, — да го нахрани добре, да го облече, да го стопли, да го запази от всяка опасност за здравето му. Дори самият той не винаги схващаше докъде стигаше тя в своята майчинска обич и грижа, в своята съобразителност — да предусети всяка опасност, и колкото да обичаше и той майка си, понякога приемаше нейните преголеми грижи с отегчение. Бенковица беше и преди най-добра жена и стопанка, както разбираше това всеки в Преспа, но сега, с силната скръб по умрелите, с нейната любов към живия и още повече с непрестанната борба, която водеше със страха си за него, бе заприличала на светица — тиха, предпазлива при всяка своя стъпка, справедлива и снизходителна към чуждите люде, към техните слабости, да не предизвика върху своя тих дом омразата, нито един лош поглед, да не предизвика у никого ни най-малка болка и скръб, сама толкова скръбна. И каквато беше тя в сърцето си, такава беше и в своята външност: стопила се бе цяла — ами какво ядеше, какво пиеше, живееше с по два-три залъка и няколко глътки водица; восъчнобледо беше лицето й, чисто, дори прозрачно от въздържание; благ и успокояващ беше погледът й; всяка нейна дума тежеше с всичката си сила; неуморни бяха ръцете й, около нея всичко беше в ред и чисто и когато нямаше какво повече да върши в своя тих дом, отиваше да помогне с нещо у Глаушевци или у други някои съседи. Тя погледа сега младата учителка и си мислеше: „Такава да си намери Андрея, такава некоя: млада, хубава, силна… Виж как посегна да си подреди вещите…“
— Отдалеко ли идеш, щерко? — попита тя.
— Отдалеко, бабо Бенковице. Ама то, знаеш ли: като те гледам, сякаш виждам моята си майчица. Аз съм и единствена дъщеря. Трепери за мене, а ме пусна още на шестнайсет години чак в Русия. Да се уча. Ех, казваше тя, а сълзи текат от очите й, щом е за твое добро, върви, Дъще… Такива сте вие, майките.
— Такива сме ние сички майки… — И Бенковица въздъхна и добави: — И мене Андрея ми е едничък. Имах и Щерка, но я загубих. — По неясен вътрешен подтик старата жена се опита да завърже някаква връзка между Учителката и своя син. Тя продължи: — Чак в Русия си била.
— Да. Прекарах там пет години.
— Моят мъж, бог да го прости, се за Русия приказваше. Тука, вели, ще дойде Русия и тя ще ни освободи от турците.
Руменова дигна към нея сивите си очи, загледа се в бледото й лице, в цялата й дребничка, леко приведена фигура и като срещна погледа й, кимна с глава:
— Да, майко. Тук ще дойде Русия и ще ни освободи от турците.
Бенковица дигна мършавата си, разголена ръка и бавно се прекръсти:
— Дай, боже!… — Боеше се тя и от турци за своя Андрей; колко мъки бе претеглил християнският народ, колко невинни души бяха загинали от зли турци… И повтори: — Дай, боже.… Тя остави сама гостенката си. Откъм гостната стая се чуваше гръмливият глас на Райко Вардарски и час по час тихият смях на Андрея Бенков. Когато малко по-късно в същата стая влезе и учителката, Вардарски стоеше с гръб към
