— Там е Хаджията с пет момчета.
— Там ще отидат и те. Чуваш ли? Ръководителят приподигна рамена. Войводата забеляза колебанието му и повтори:
— Там ще отидат. У Илиевци. С момчетата заедно. На по-сигурно место. Докато са на моя територия, аз отговарям за тех. Я слушай, слушай! — придръпна се той. — Я иди да кажеш на Хаджията да дойде веднага тука.
— Той спи сега, войводо…
— Спи не спи, веднага да дойде. Ръководителят излезе.
— Добре — каза Борис Глаушев. — Ще отидем да спим. Утре ще довършим разговора си. С по-бистри глави. Но има и друг един въпрос, друго едно нареждане на комитета, помисли и за него. Ти водиш много хора със себе си. Петдесет души. Това е премного. Трудно могат
да се прикриват, пък и с прехраната им е трудно по селата.
— Хм! — пристисна устни Ганев. — Що разбирате вие там от чети! Предприел съм аз поход срещу сърбоманите и какво, с петима ли ще тръгна? Абе вие — извърна се той цял къмБориса — хептен искате да ми се качите на главата! Това не може, онова не може! Майстора го нема, даскале!
— Ггггосподин Ганев… — заекна отново Попдимев, но войводата рязко го прекъсна, замахна с ръка:
— Не ща да говоря повече с вас! Стига приказки! Влезе Хаджията, помощникът му, изправи се до вратата в пълно въоръжение:
— Заповедай, войводо.
Беше с предивременно застаряло лице, зло, разстроено, недоспало; гъст, рошав перчем тежеше над едното му око изпод набързо сложен каскет. Войводата рече:
— Тия хора тука са от околийския комитет. Ще нощуват в твоята квартира. На тебе ги поверявам.
— Излишно е толкова… -започна Борис. Войводата не го и чу:
— Хей, ръководителя! Заведи ги у Илиевци. Ти, Хаджи, остани за малко.
Къщата на Илиевци беше на отсрещната страна на същата улица. И беше съвсем еднаква, както и тая, в която квартируваше войводата. В единствената й стаичка спяха петимата четници и Борис Глаушев не даде да ги будят. Станаха две от жените в къщата, наредиха набързо легло за тримата нови гости — груба ръбеста рогозка на пръстения под в пондилото, дето спеше и тук цялото семейство, една обща за тримата козинява покривка и обща възглавница, дълга и тясна, бодлива от сламата, с която беше нагнетена. Жените запалиха и огън в огнището, а от него пондилото се изпълни с лютив чад. Кръстьо, ръководителят, подсмърчаше, почесваше се стеснително, опита се да се извини:
— Прощавайте… Недд виждате, не може да се излезе на глава с него…
Борис го изпрати да спи, а те тримата дълго се въртяха на твърдото ръбесто легло от умора, от неспокойни мисли, от един подлудяващ сърбеж по тялото, предизвикан от невидими в тъмнината гадини, които лазеха, скачаха, хапеха, щипеха, дупчеха кожата с жила и хоботи.
XXVIII
Часовият пред вратата на войводата се ослуша и сладостно мъчителната дрямка литна от очите му. Ганев се опитваше да приглуши гръмливия си глас, но мярката му за тих глас беше по-особена. Часовият чуваше всяка негова дума:
— Утре ще ги натиря пред целото село. Да се знае кой се разпорежда тука.
Чу се и гласът на Хаджията, помощника му:
— Ами ако не искат да си отидат? — Ще ги ррразстрелям!
— Ами те… нели… началство…
— Не признавам никакво началство. Аз съм тука началството! С юмрук в мутрата, та да ме запомнят всички. Който погази моя заповед — смърт! Ще ги очистя като нищо. Пунгаши! Дошли са да ми пречат. Те аслъ друго не знаят. Объркаха всичко, все такива едни… даскали. Окото ми нема да мигне. Що се смееш?
— Нищо. Голема комедия ще бъде утре с них…
— Като помиришат куршума… върви да спиш. И добре си отваряй зъркелите, да не се измъкнат. Добър урок ще им дам аз, и на всички тия в града. Върви!
— Слушам.
Хаджията мина мълчаливо край часовия. Часовият не се реши да го попита за смяна, а му се струваше, че би трябвало отдавна да бъде сменен. Войводата би строшил костите му само да го чуе, че проявява такова нетърпение. Ала скоро дойде друг четник и го смени пред вратата.
Предишният часови извади ножа от пушката си, прибра го в ножницата, при светлината на газеничето. Сега той не бързаше. Погледна другаря си — не, не се решаваше да заговори. Може и да чуе оня вътре. Взел пушката си в ръка, той излезе от къщата. Спря се вън, под широката стряха.Снегът продължаваше да се сипе — чуваше се ясно лекият му съсък в глухата нощна тишина. Що му е работа, каквото ще да прави войводата с даскалите! Но те нели… Той бе чул цялата им разпра с войводата. Те говореха по-право. Те са и по-горно началство. Войводата си беше улав, това се знаеше. Улав беше, но беше страшен. За нищо куршум тегли. Може и наистина да застреля даскалите. Никого не търпи над себе си. Иначе те право говорят. Чак от града са дошли да му пълнят главата. Ще пали селата… гледай ти Йосифа да хванеш! Селата, кой ли не ги пали… Е, що… Що може да стори той, срещу войводата ли ще излезе? Я върви да спиш! Ама как ще легнеш, като знайш що може да стане утре… Ха! Ще иде той да каже на ръководителя. Ръководителят нема да го издаде. Хей, да не намажеш ти куршума вместо даскалите!…
Той махна със свободната си ръка и тръгна колебливо по снега. Хрт, хрт, хрт… Я как сипе! Ще покрие и следите му. Той забърза надолу по селската улица. Тъкмо на края й беше къщата на ръководителя. Там, у него, нямаше четници; малка му е къщурката и пълна с люде. Дано не го усетят. Виж, снегът всичко е покрил и селото като че ли не се вижда. Четникът се спря още за един миг пред самата къща на ръководителя, после току побутна вратата и подвикна в празното шепнешком, за да скрие гласа си:
— Кръсте…
Чу се отвътре сподавен женски глас като ехо на шепота му:
— Кръсте!
— А?
— Викат те вънка…
На отворената врата се показа сянката на ръководителя:
— Кой е? Шо има…
— Излез, излез. Бързо.
— Да се обуя.
Той спеше облечен. Върна се само да навлече опинците си, да си вземе и капата. Четникът го попридръпна по-далеко от вратата, застанаха двамата в снега.
— Оня иска да застреля даскалите.
— Как тъй… Защо да ги застреля…
— Казвам ти. Чух го с ушите си. Прави какво ще правиш. Само гледай да не узнай… Отидох си и аз. Хайде.
Четникът изчезна в снежното мъглище, бързо и безшумно. Селският ръководител остана под стряхата. Гледай ти! Ганев може, може да направи такова нещо. Разсърдиха го даскалите, а нему от нищо акълът му щуква. И силата му е голяма, ще го направи да си изкара яда,
да не му пречат даскалите, и ще хване планината. Силна тръпка разтърси селянина. Станал бе от сън, прониза го студ сега на открито, в снега. Влезе вътре, затвори вратата. Намери леглото си в тъмнината, отпусна се там, до жена си, притисна гръб към стената. Жена му беше будна, чула бе как го извикаха, почака го да се върне, да не би да поиска нещо, но не му се обади. Колко пъти е ставал от леглото по всяко време, и на път е тръгвал по всяко време, губил се е по цели дни и нощи с тия комитски работи, та и домашната си работа позаряза. Мъж. Каквото иска, това ще прави. Той никога за нищо не бе я питал, никога не бе сядал да поприказва с нея. Знаеше, че и сега е будна, както винаги, когато става той или се връща, само да пошушне, тя веднага ще скочи. И за пръв път кой знай от колко време пожела да поговори с
