— Курто! Къде е Хаджията?
— А… а… — започна Курто, изпъна се по войнишки и бързо изрече, примигвайки уплашено, също през облаче бяла пара: — Даскалите търси, войводо.
— Как даскалите… — изпули очи Ганев и прихвана пушката си с рязко движение, като да се готвеше да тръгва нанякъде. — Къде са отишли даскалите? Нели…
Обади се друг от четниците, та и трети сега:
— Скрили са се некъде. Отишли са си в града.
— Курто! — Сега и снегът не можа да задържи гласа на войводата. — Тичай да извикаш Хаджията! Веднага, веднага! И ръководителя! — сподири той затичалия се четник с гневния си вик.
Ала Хаджията и селският ръководител вече се задаваха откъм насрещния край на мегдана. Курто се върна на мястото си. Двете редици четници се спотаиха, въртейки очи ту към войводата, ту към приближаващите се двама мъже. Мълчеше и Ганев. Ръководителят застана на левия фланг, и той с пушка и патронташи, както му бе заповядано да излиза на всяка утринна проверка. Помощникът застана също пред редиците, но някак по-надалечко от войводата, оправяйки с наведени очи без нужда патронташа си. Застарялото му лице изглеждаше още по-зло, но и гузно, уплашено.
— Къде са даскалите? — попита войводата, доколкото му беше възможно по-изтихо, но не изтрая и викна: — Къде са бре?
Хаджията посочи с глава през рамо ръководителя.
— Той знай.
— Как така той! Аз тебе ти ги поверих. — После войводата рязко се обърна към ръководителя: — Казвай! — и пристъпи една крачка, а Хаджията, който беше по-близу, се поотдръпна, че Ганев внезапно дигаше ръка и удряше направо през лицето.
Кръстьо, ръководителят, отговори откъм края на редицата:
— Отидоха си в града. Още по тъмно.
— Ти откъде знайш? Ти ли ги изпрати? Кръстьо се поколеба и отговори:
— Аз. И коне им дадох.
— Така ли изпълняваш ти войводска заповед… — проточи глас войводата, сетне замаха живо и с глава, и с ръка: — Ела, ела насам, тебе да те науча аз, щом те, подлеците, са се измъкнали.
По вратите и плетищата наоколо, по улиците, които излизаха на площада, започнаха да се набират люде. Усетили бяха селяците, че става нещо, а ранобудните селски деца не можеха да се нагледат на комитите. Поколеба се ръководителят сега още повече, но току излезе смело напред и застана срещу Ганев:
— Що има да ме учиш, войводо, по-харно, че си отидоха. И не бива тъй, войводо, за секо нещо со зло и…
— Аааа! — отвори широко уста войводата и само с това се промени лицето му въпреки големия му гняв. — Ти, значи, всичко знаеш. Кой ти каза, кой ти каза, кой ти каза, говори!
— Никой нищо не ми е казвал.
— Тъй! Сега ще те науча. Петдесет по голо. Кръв от задника ти ще цвърчи! И всичко ще ми кажеш, всичко! Хванете го! Обезоръжете го! Веднага, веднага! — развика се още по-силно Ганев, размаха свободната си ръка, та и карабината си, като да искаше да я тръшне на земята, да изпита здравината й. Лицето му, почервеняло от утринния студ, от хапливия вятър, сега стана мораво.
Пристъпиха неколцина от четниците, ръководителят се отдръпна; дребното му лице се бе смалило още повече,
в широкото му твърдо чело се отразяваше белият сняг. Той проплака:
— Не ме срами, войводо… Нищо лошо не съм сторил.
— Дръжте го бре! Какво чакате още? Четниците пристъпиха по-близу, ръководителят пак
отстъпи и бързо насочи пушката си срещу тях:
— Назад! Никой да не се докосва до мене!
Тогава Хаджията, който беше малко встрани, дебнешком приподигна дългата си открита манлихера и гръмна в него. Тежкият, къс гърмеж на манлихерата сякаш падна там като камък, озърнаха се някои от четниците, като да не бяха чули добре, но Кръстьо, селският ръководител, вече лежеше ничком в снега, чернееше се току пред него и пушката му, като през вода в дълбокия сняг. Кръв се показа по-късно, пропи се отдолу мъничко, бледо алено петно.
Наоколо по улиците настана смут, надигнаха се викове — не беше преширок мегданът, селските люде всичко бяха видели и чули. И току се затичаха оттам двама мъже с пушки. Някой от четниците викна:
— Братята му!
— Огън по тех! — зарева войводата. — Какво чакате!
Настана смут и сред четниците, размърдаха се от редиците, разблъскаха се, затракаха пушки, отсечено изпукаха няколко изстрела. Къде ти — двама срещу петдесет! Площадът наоколо бързо опустя. Войводата изкомандува на тръбача с разтреперана брада:
— Свири за поход!
Злият остър ветрец не спираше играта си по селския мегдан и пак се надигаха по следите му кълба сух снежен прах.
XXX
Борис Глаушев се събуди рано, още по тъмно. Спал бе добре тая нощ, дълбоко, без сънища. В пълна забрава, в пълна безчувственост. От голяма умора, или пък това беше някакво бягство на тялото, на душата му. Не — това беше поради благодатната, топлата атмосфера в бащиния дом. До първия миг на пробуждането. Всичко започна отново, преди още да отвори очи. СтаЯта бе съвсем изстинала, усети той студ по лицево си, а с това започна и тревожният ход на мислите му. Спомни си той за мразовитата нощ преди няколко дни, когато те тримата се бяха залутали с двата коня в снежната пустош и до разсъмване не бяха се отдалечили ни на петстотин метра от селото. Не можеха да държат оглавниците на добичетата от студ, студът бе проникнал чак до мозъка на костите им. А още същия ден се узна в града за убийството на Кръстьо, селския ръководител. Защо те тримата се бяха съгласили толкова лесно да напуснат селото? За да избягнат безполезните разпри с налудничавия войвода — така се бяха залъгвали. Сега Борис виждаше, че бяха побягнали. Лесно се бяха оставили Кръстьо да ги изпрати, да ги отдалечи от селото, от войводата — той се боеше за тях, но те се бяха бояли за себе си. Защо бяха отишли те там, нели за да вразумят войводата? А бяха побягнали. Трябваше да останат докрай, трябваше да останат и на другия ден, пък нека смахнатият да ги избие. Ако бяха те тримата в селото, нямаше да стане това, което е станало още същата сутрин, нямаше да загине ръководителят. Той е загинал заради тях. Ако бяха останали там, биха свършили и работата си до някакъв по-добър край. И да ги бе разстрелял Ганев, това би било по-логична последица. Така би трябвало човек да върши всяка своя работа, да не се отклонява от нея. Да посреща всички последици, каквито и да са те. Като Кръстьо, простия селски ръководител. А те, тримата даскали…
Той потрепера от студ и бързо придръпна йоргана, сгуши се под него. С подобни мисли се събуждаше всяка сутрин. Всяко утро, всеки нов ден го заварваше сред недовършени задачи, неразрешени, необясними противоречия, сред тежки, мъчителни грижи. Преди не беше тъй, преди и немного отдавна всичко му беше по-ясно. Преди мъчнотиите бяха срещу него, а сега бяха в него. Разклатили се бяха всичките му опори, замъглили се бяха, потънали бяха в мрак много предишни негови представи и схващания. Той ли се бе променил, или пък светът около него? Защо трябваше да загине Дона, защо загина Кръстьо от Дреново? Това стана само за няколко дни. Дона бе убита всъщност от люде, които говореха, макар и по своему, за освобождението на Македония, а Кръстьо загина от ръката на българин, от ръката на организационен войвода. Обяснения имаше — истинските убийци на Дона Крайчева бяха оръдия на кралство Сърбия, които се ползуваха с подкрепата и на турската власт, а българските неразбории бяха направили околийски войвода човек като Никола Ганев. Обяснения имаше, ала по-важно беше, че гинеха люде като Дона и Кръстьо от Дреново. Днес Македония имаше повече врагове. И тъкмо след въстанието, когато тя би трябвало да заслужи почитта, възхищението, съчувствието на всички. Къде беше противоречието? В света ли беше противоречието, или пък той самият, Борис Глаушев, не можеше да разбере нещо много важно, не можеше да стигне до истинските причини? Това последното Борис не можеше да приеме, но то внасяше
