дълбок смут в него, разколебаваше вярата му, внасяше мрак в мислите му. Какво остава от човешката вяра, когато всичко наоколо й противоречи, всичко й противодействува? Силата на вярата се превръща на разяждаща мъка или… на вик сред глухи. Борис потръпна и под топлата завивка. Нямаше ли да съмне по- скоро?
Някъде из къщата се чу лек, едва доловим шум. Той трепна, като да бе очаквал през цялото време тъкмо тоя шум:
— Мама…
Ослуша се напрегнато. Към нея полетя мисълта му, към неговата майка. Да… някъде долу едва чуто се отвори и се затвори врата. Тя, друг не можеше да бъде. Станала бе милата — нели той днес трябваше пак да замине за О. Ето и стълбата поскръцва под леките й стъпки. Открехна се безшумно и вратата на стаята му.
— Добро утро, мамо!
— Добро утро, чедо. Днеска е много студено вън. Дойдох да ти запаля печката. Да станеш на топло. Рекох си да не те събудя, но пък и не е много рано, нели сега късно се разденва. Зима… Наспа ли се добре, сине?
Той усети как се отпусна тя на колена пред ламаринената печка, сетне драсна кибрит и Борис я видя в светлината на колебливото пламъче. О, мама… Облечена беше в извехтяло късо кюркче, с вечната черна шамия на главата. Очите й блеснаха срещу малкото пламъче, клепачите й бяха зачервени. Тя все си поплакваше през последните дни, колкото и да се опитваше да се сдържа, да крие сълзите си, поплакала си бе на вярно и тая сутрин, в деня на неговото заминаване. Самичка, докато бе шетала в готварницата, сега бе останала само червенината по клепачите й. Бледото й лице беше чисто от нощните сенки, изглеждаше дори свежо, види се, бе го наплискала със студена вода още преди да започне всекидневната си работа. Днес работата й беше повечко. Печката веднага забуботи — Ния бе я подредила още предната вечер с по- сухи дърва и борина, за да не тропоти сега, да я запали с един кибрит, Борко може да спи още или може да иска да си поспи. Весело затрептя, запърпа светлина през малкия отвор на печката, долу по килима, по присвитите колена на Ния, дори и в стаята като че ли отеднаж стана по-топло. По черното стъкло на прозореца студено проблясваха налепени там цветя, звезди и ленти — неръкотворни везби от бяла, ледена коприна, смръзналият се дъх на зимната нощ. Но тя беше вън, черната зимна нощ, и леденият й дъх не можеше да проникне през твърдото стъкло. Бързо се успокои и сърцето на Бориса, олекна на сърцето му, невеселите му мисли потънаха някъде, прогони ги тая светлинка, радостното буботене на печката и още повече тая близост с майка му, която бе приседнала недалеч от леглото, прогони ги лицето й, което се белееше в треперливата здрачи на. Борис си мислеше като в някакъв отдих, като в някакво просветление: „Около майката е всичко ясно и добро. Така е с всички майки и за всички хора. Защо не е така с всички големи неща в човешкия живот? Отечество, народ, бог, правда, истина… Те са едни и същи, едни- единствени за всички хора. Разногласията, противоречията са извън тех, противоречията са в хората. Ако хората изхождат от тех в своите дела и мисли, ще дойде и съгласието, ще дойде и единомислието. Единомислието, без което не може да се отиде по-нататък, да се стигне до общата цел. В своите мисли и дела хората изхождат от себе си, всеки човек поотделно. А имат общи цели, всички големи цели са общи. Живеят заедно и как би могъл човек да живее сам за себе си, без другите, без техната подкрепа и помощ? …“
— Що се замисли толкова, сине? Кажи ми нещо…
И той пак се върна при нея, с нова радост, видя я по-ясно в засилилата се светлина, лицето й беше обърнато към него. Повлекли го бяха по-светли, по-бодри мисли, той се върна сега към нея със своите най- хубави мисли:
— В О., майко, аз си харесах едно девойче.
Ния се ослуша, тревожно потрепна сърцето й: „Някога той започна така и с Ружа…“ Тя каза:
— Харно, сине. Редно е за тебе.
Борис се приподигна, подпря се с лакът на възглавницата:
— За мене… мене ми е всичко ясно, но за нея… не знам. Живее срещу моята квартира, срещаме се, говорим. Сутрин ме чака да излеза, вечер — да се върна. Идва при хазайката ми, търси ме. И си мисля, че… но… Дадох на хазайката да купи обущенцата, които донесох за Бойко. Можех да ги купя и сам, но дадох
на нея, за да разбере, че имам дете, че съм вдовец, тя пък, знае се, веднага ще каже на Ангелика.
— Ангелика ли се казва?
— Ангелика. Тя е гъркиня, мамо.
Ния помълча, а не всичко можеше да се види по лицето й, каквато беше сдържана. Тя попита:
— После, чедо?
— После… Ангелика не се показа вече на прозореца, на балкона, както правеше всека сутрин. Не се показа, докато заминах. Само прозорците й светеха нощем, но тя живее там с баба си.
— Ами ти защо не си й казал сам и още в самото начало, още когато си усетил, че…
— Човек все избегва което може да му попречи. Най-сетне требваше да й кажа, разбира се, требваше да узнае всичко от мене. И може би от страх, но помислих, че по-добре ще е чрез хазайката. Мислех си, че така тя ще реши по-свободно. Да, щеше да бъде по-добре, ако аз самият… Ето сега съм в неизвестност. Или… може би тя е решила вече…
Ния пак помълча, сетне подзе, загледана в пламъка на печката:
— Аз забелезах още като те видех. То се забелезва некак, а и майката сичко забелезва, когато е за детето й. Тя е по-особена, тая болка у човека.
— Аз си имам други… други болки, мамо. Радост имах само с Ангелика.
— Тъй, тъй… — Ния като да не бе и прекъсвала мислите си: — Требвало да й кажеш сам, но не си й казал. Нищо. Това, най-после, не може да бъде най-го-лема пречка… вдовец с дете. Ти си още много млад.
Има некои, сметат го за голема пречка, но ако и тая девойка, Ангелика, ако това я уплашило, ти не жали много за нея, сине.
— Да, ако това й попречи… Не ще да е било много силно чувството й, ако това й попречи. В такъв случай аз нема да я потърся вече, ще сменя квартирата си. Това за нея, но… но когато човек преживее такова нещо, в него самия стават големи промени, в него остава нещо завинаги.
— В човешката обич лошите неща се забравят много бързо. И с това човешката обич е още по-хубава. Не само между мъжа и жената. С тая пречка, за твоето вдовство, както и со сека друга пречка ти ще познаеш колко е силна обичта на това момиче. На моето време аз и срещу баща си излезох, а моят баща, дедо ти Аврам Немтур, беше силен човек, силен и страшен. Аз не се уплаших. Наистина, баба ти Султана ме подучи, но аз требваше срещу баща си да излеза.
Ния млъкна, унесена в далечни, далечни спомени, но не каза нищо повече за себе си. Стана и приседна на леглото му — Борис се попридръпна да й стори по-удобно място. В стаята беше вече топло. Пред вратичката на печката трептеше още по-силна светлина, трептяха нейни бледи отражения по белите стени, по всички предмети наоколо, които сякаш бяха оживели, сякаш присъствуваха на разговора между майката и сина като стари, мълчаливи приятели, а зимната нощ беше все още там, зад плътно затворените прозорци. Ния продължи, сложила ръце в скута си:
— Когато сърцето на жената избере некого, за нея веке нема никакви пречки. За себе си тя е като слепа и глуха. Сичко иска и чака само за него и само от него. За себе си нищо, сичко за него. Тя става негова сенка. Ти по това ще познаеш. Когато веке нищо нема да ти отказва, когато от нищо нема да се бои, щом е за тебе. Тогава, в тоя свой час, жената е много силна и е най-хубава, разтваря се като цвете. Сичко това веднага се познава, ще го познаеш и ти.
— Но ето тя… не се показа вече на прозореца — каза Борис с пристиснато гърло.
Той беше твърде развълнуван от думите на майка си, от съмненията и надеждите, които предизвикваха в него. Ния като че ли усети това, посегна в гъстия здрач
и сложи леко ръката си върху йоргана, под който лежеше той — да го помилва, да го утеши. И рече с равен, спокоен глас:
— Може да е имало други причини. Ти сега ще видиш, като се върнеш. — Тя пак помълча един миг и пак заговори, негли само за себе си: — За нея, то се знай, аз нищо не мога да ти кажа. Дано да си случил добре. Сега аз, нели съм майка, боя се повеке и от тебе дори. Не само как си случил, но… Ти каза, че е
