— Качи се.
Костас Милонас ненавиждаше тая изменила на своите гъркиня, но щом идваше от обич към Ангелика… Ангелика беше най-любимото от децата му и за нея беше сега, на стари години, всичката топлина на сърцето му, цялата негова бащина нежност. Казал бе той на щерка си еднаж, та и два пъти:
— Какво ти Ангелика, много често отиваш у тая…
Фотина. Какво ще научиш от нея, опростачи се тя със своите българи.
— Цветя има тя хубави, татко. Дава ми да си пресаждам. И от кепета разбира, от гергеф също.
Той нищо не можеше да откаже на Ангелика, в нищо не можеше да я спре. Ангелика трябваше да залъгва майка си по-изкусно за своите зачестили посещения у съседката, но пък майка й беше и някаква далечна роднина на Фотина.
По широкото преддверие на горния кат, дето се виждаха други четири врати, също и тая за балкона, Фотина срещна снахата на Ангелика, която й кимна отдалеко и влезе в една от вратите. Фотина влезе тъкмо насреща, в стаята на Ангелика. Още от вратата я посрещнаха очите на болната, станали сега още по- големи и като две ярки светлинни в засенчения отсрещен ъгъл на стаята. Девойката дори се опита да се приподигне, ала натежалата й глава се отпусна върху широката бухнала възглавница.
— Познах — чу се слабият, напрегнат глас на момичето. — Познах! Дошъл си е!
Фотина се огледа, притисна с гръб вратата. В стаята беше само бабата на Ангелика, на своето вечно легло в другия ъгъл. Гостенката закима със смешно, уплашено лице, но със засмени очи, просъска през разредените си зъби:
— Току-що си дойде. И веднага ме накара: „Иди да видиш Ангелика. Да й кажеш, че съм си дошъл.“ Нямаше търпение ни да поседне, от вратата още: иди, та иди.
Ангелика слушаше неподвижна и поглъщаше всяка нейна дума, гъстите й черни мигли потрепваха бързо, отсечено — тя не искаше да изпусне от погледа си Фотина нито за миг. Зениците й, облени в сълзи, заблестяха още по-силно, търкулнаха се сълзи и по хлътналите й бели страни. Фотина проточи устни и рече поучително:
— Ти недей така, Ангелика. Не плачи, ще си навредиш. Ами той ме праща, като луд е по тебе. Ти пък… плачеш!
Болната девойка сякаш сама беше изненадана от сълзите си, но ги остави да текат:
— Не… Аз от радост. После? Какво друго ти каза, какво ти каза още той?
— Искам да я видя, казва, искам да я видя. Луд човек!
— И аз искам да го видя! — понечи пак да стане болната и отдалеч личеше силата на порива й при нейното изтощено тяло, почти загубено под копринения йорган.
Фотина завъртя кръгли очи най-напред към бабичката в другия ъгъл, от нея да потърси съдействие, после разшири пръсти срещу Ангелика:
— Ама вие и двамата… Как ще го видиш, Ангелика? Тук той не може да влезе. Почакай, като оздравееш…
— Къде е той сега? — прекъсна я Ангелика.
— Ами у нас. В стаята си.
Ангелика протегна ръце — голи поради смъкналите се ръкави на нощницата й, — тя нямаше дъх да заговори, виждаше се как бързо се вълнуваха гърдите й, после рече:
— Подигни ме! Той е там на прозореца. Там е той!
— Ангелика! — прошепна Фотина ужасена. — Какво мислиш да правиш! Не бива да ставаш. И може да влезе някой! Майка ти или…
— Подигни ме! Малко само. Кой може да ме спре сега? Аз и сама…
Фотина не можеше да устои повече; тя само извърна глава към затворената врага, ослуша се за миг и бързо пристъпи към леглото на момичето. Ангелика я обхвана през врата, стисна я, като че ли се боеше да не побегне — боже, каква сила в тия изтънели ръце, какъв горещ дъх! — и сама се надигна, та Фотина лесно, неусетно сякаш, я свали на пода. Докато я поддържаше тя през кръста със силната си ръка, девойката несъзнателно някак се опитваше да пооправи косата си, поопипа нощницата си отпред, а очите й, огромни, жадни, окъпани в сълзи, бяха втренчени в светлината на прозореца. Ангелика пристъпи нататък, Фотина старателно, съсредоточено я следваше, като да се боеше да не се спъне в нещо; следеше движенията й също и бабичката от леглото си с кротки, засмени очи. Ангелика дръпна завесата и опря двете си ръце върху студеното стъкло, сведе, притисна там лицето си.
— Ето го! — изгугука тя; дълбок, затихнал, премалял беше гласът й от прекомерно вълнение, от прекомерна радост.
Надзърна през нейното рамо и Фотина. Насреща Борис Глаушев бе разтворил прозореца и стоеше там неподвижен, отдалеко личеше силно побледнялото му лице. Нямаше ли да махне с ръка, да се усмихне? Затихна и Ангелика и всичката сила на душата й сега се бе събрала в нейния поглед.
— Хайде, стига вече — изшушука в ухото й Фотина. И добави по-високо, сякаш да уплаши момичето: — Ами той ще изстине там, на тоя студ! Прозорецът му е отворен, той е без дреха.
В следващия миг Фотина усети, че в стаята зад тях стана нещо. Извърна се. Сред стаята стоеше Костас Милонас, все така наметнат със своя кюрк. Влязъл бе неусетно, затворил бе вратата зад себе си и сега гледаше също през прозореца. И бе видял всичко, чул бе и последните думи на Фотина. Това личеше по цялата му външност, по видимото усилие да се сдържа, да не извика, да не се нахвърли върху тях двете. Фотина дръпна момичето от прозореца, рязко, едва ли не насила, поведе го към леглото му. И чак когато седна на леглото, Ангелика видя баща си. Все още унесена, все още в своята преголяма радост, девойката му се усмихна. Проясни се за един миг и неговото лице, като да го озари щастливата усмивка на Ангелика, но силният напор в него не отслабна.
— Легни си — каза той с чужд, премного спокоен глас. — Нели докторът не позволява да ставаш…
— Аз съм вече здрава, татко — рече уверено девойката.
Шегуваше ли се тя? Не забелязваше ли, не се ли досещаше, че той бе видял всичко? Той повтори, като че ли не можеше да измисли друга дума:
— Легни си.
В следващия миг Костас Милонас се обърна към Фотина, без да я погледне, и рязко кимна накъм вратата: — Ела с мене. В тоя кратък, рязък жест, в приглушения му глас пролича всичкият му гняв. Фотина се отправи покорно към вратата, а Костас Милонас се обърна на другата страна и спря върху майка си поглед, който искаше да я изгори. Зад него се чу тих и ясен гласът на Ангелика:
— Татко… — Той пристъпи към вратата след Фотина, но гласът на Ангелика го сподири по-силен и още
по-ясен: — Татко, почакай. Искам да ти кажа нещо.
— После, после — отвърна бащата, без да се обърне.
— Чуй ме, татко! Моля те…
Сега той не можеше да не се обърне. Такъв беше гласът й. И кога й бе отказвал нещо, кога бе помислял да й откаже? Обърна се Костас Милонас, но тая там, на леглото, беше друга някаква Ангелика. Същата негова Ангелика — най-милото му дете, галената негова щерка, но и по-друга сега, чужда, непозната, с някакво ново лице, с нов поглед и не само негова, тя не е вече неговото гальовно, нежно дете. В очите на стария човек се появиха сълзи. Ангелика подигна ръце, опита се да стане — как би се хвърлила на врата му, как би го прегърнала, но не й стигаха сили да се изправи. Отпусна ръце на гърдите си и заговори, заговори оная, новата, чуждата Ангелика:
— Винаги съм мислила да ти кажа. Никога, с нищо не съм те лъгала. А това… това, защо трябва да го крия? Но и аз самата не го знаех, не бях сигурна. После дойде и болестта ми. Аз вече не съм малка, нели? Ти го видя на прозореца. Аз го обичам. И най-напред на тебе исках да кажа. Кой друг ще ми помогне? Не ми се сърди, татко. Кира Фотина не е виновна. Аз сама ходих там. И баба не е виновна. Никак. Аз сама ходих там. Да го търся. Да го видя. Не можех да се спра. Не можех.
— Влизала… — започна Костас Милонас, но гласът му изневери. Той повтори: — Влизала ли си при него… в стаята му?
— Не.
Отново мина за един къс миг светлиика по лицето на бащата. Той рече строго:
— Ти не знаеш що си вършила. Той… — Старият човек рязко се обърна, замахна накъм Фотина, която се
