гъркиня.
— Гъркиня е.
— Ти знайш, моята баба по майка била също гъркиня. Имах роднини гърци. Те по сичко са като нас. Само гордостта им е по-голема. И по-кибар са от нас, по-изкусни. Тия, нашите гърци, са повекето граждани, а ние, повекето от нас, сме селяни или от село дошли. А иначе ние с гърците много си приличаме. Само… само омразата между нас е преголема. Как ли ще минете вие двамата през такава омраза… Тя те знай, че си българин, нели?
— Знае.
— Има ли свои… баща, майка, братя, роднини? Те какво?
— Има… има и братя, и… Те нищо не знаят. Само хазайката ми. И тя е гъркиня.
— Ох, не знам, чедо. Господ да те пази. Нема нищо по-лошо от омразата между людете. Внимавай и ти повеке, пази се повеке. Чуваме и тука за О., за селата там. надолу. Гонят се гърци, българи, убиват се и какви ли не страхотии.
— То е друго, майко.
— Друго… Една омраза ражда друга омраза.
Ния не искаше да говори повече за това, което не можеше да се промени, не искаше да говори повече и за своите страхове и безпокойства — в себе си и за себе си ще ги държи тя, защо да тревожи Бориса сега, в тоя негов час и преди неговото заминаване. Дай боже всичко да се обърне на добро…
Ламаринената печка се зачерви от всички страни и цялата стая, с четирите си бели стени, грейна в топло розово сияние. Личеше там всяка вещ и всяка шарка по килима, всяка чупка и извивка по дървения таван, също и белите цветя и звезди по черните прозорци, между шарените, едва приподигнати завеси. Личеше всичко като
в розова мъгла, като в сън, като в приказка. И те двамата там, майката и синът, умълчани, затихнали. Омразата ражда омраза — с тия думи бързо изчезва, бързо се прекъсва всеки сън и всяка приказка. Ния стана:
— Заседех се с тебе, Борко, добре ми е, но времето минава. Ти… полежи си.
Тя погледна печката и се запъти да излезе, но се чу отвън сега гласът на Лазара Глаушев:
— Нийо… тука ли си…
— Се ме търси — усмихна се Ния. — Когато е вкъщи, не може да седи сам.
На вратата, срещу светналата печка, се показа и самият Лазар.
— Какво вие… гугукате ли си, майка и син…
— Влизай, дедо Лазаре. И ти да си поприказваш со синчето ни. Не стоя той, Борко, дълго с нас. Хайде, като ви приготвя закуската, ще ви повикам.
Борис скочи от леглото по нощна дреха, сложи стол за баща си край печката, прихвана го да седне. Те двамата останаха сами. Борис прибра книгата, която бе чел през нощта, седна и той на леглото, очаквайки да заговори пръв старият.
— Ти кажи, Борисе, там, в окружния комитет, да отстранят от нашата околия тоя Ганев. Не е за нас той и особено сега, след това, което стана с Кръсте от Дпеново.
— Къде да го отстранят, татко? Където и да е, ще си остане същият. За Кръсте той направо куршум заслужава. Под съд требва да иде.
Лазар помълча малко при тия думи на сина си, погледна прозорците, които неусетно бяха започнали да синеят. Така, загледан в прозорците, той каза:
— Куршум, велиш. Под съд. Според най-строгия закон така и требва да бъде. Но има и. нещо друго: в това положение, в което сме ние сега, ударени от сички страни, требва да се пазиме най-много да не почнем и сами помежду си да се изтребваме. Това е най-лошото, което може да ни се случи. С това започва и най-големо безредие, нема да се гледа кой крив, кой прав. Кой со закон и кой без закон. И какъвто и да е законът, секой може во своя полза да го обърне. — Той се загледа в лицето на сина си при светлеещия здрач в стаята. — Ето сега за Ганев. Законът, колкото и да е строг, не го лови. Ще каже Ганев, че неговият помощник убил Кръсте та, за да запази него, войводата си. Нели така се разбра и ти така ми каза: Кръсте пръв дигнал пушка.
— Те са го накарали да дигне пушка! Принудили са го.
— Когато извършеното е очевидно, законът може да помогне. Когато за едно и също нещо може да се каже, да се твърди едно и друго, законът не секогаш може да помогне, пък може и да напакости. А човешките работи са повекето такива — може за них да се каже и едно, и друго, секой говори и съди за них, както разбира и както иска. Ганев ще каже, че ръководителят нарушил неговата заповед, и ще откаже за вас тримата, че искал да ви погуби.
— Да казва той каквото си ще. Всичко се вижда…
— Вижда се, ама законът не го вижда, законът гледа само пред себе си. Вижда се, защото ти си бил там, защото ние с тебе знайме какъв човек, какъв работник беше Кръсте, бог да го прости. А друг некой иначе ще види тая работа, иначе ще я съди. Ето какъв е законът. Аз не казвам да не се зачита законът — не, още по-лошо е беззаконието, — но много пъти става нужда да се помага на закона с ум и разум и още повеке да се помага на съдията. Като се отстрани Кольо Ганев, може, да речем, в България да го прогонят, белки се смири, белки се укроти бесът в него. По-лошо е, като убил, да убият и него. Такава една работа не се знай как може да продължи, как може да свърши. Не води към добър край еврейският закон „Зъб за зъб, око за око“. Ще върнем ли ние Кръсте та от гроба, като убием неговия убиец? Нема да го върнем, ами гробовете ще станат два и три. Най-добре би било да не става такова нещо, да не се пролива братска кръв. Чувал съм аз още, че Ганев бил много храбър. Само акълът му, високомерието му… но така е с людете: ще го търпиш за едно, ще го зачиташ за друго, ще го търпиш и ще се трудиш да го поправиш. Сега нам ни са нужни сички наши сили.
— Татко, ти по… по християнски, а нашата работа не е съвсем християнска. Некога ти си бил по- строг.
— Може да съм бил некога по-строг, но аз и сега мисля и разсъждавам за нашето народно дело. Боя се да не вкараме дявола между нас, боя се да не разпилеваме силите си, ами да гледаме да ги събираме на едно место, в нашата обща работа. И после, на стари години аз познавам по-добре човешката душа. Сичко има в човека, синко, и не можеш да разделиш людете на добри и
на лоши. Лошите да сложиш на една страна, добрите —
на друга страна.
— Това е некакво примирение, татко.
— Не е примирение, а е благоразумие. Мудрост. Аз говоря за тебе, Борисе, като си се качил сега толкова високо. В окружния комитет…
— А да знаеш как е там, горе, както казваш! Самият дявол е влезъл между нас. Всичко започва най- напред оттам, от по-горе. Нужна е строгост и непримиримост пред злото.
— Преголемата строгост стига до по-големи грешки. Големата строгост плаши людете и ги прогонва. Ти накарай лошия да се срамува от лошото, а не бързай да го наказваш. Така людете по-лесно се събират за обща работа и по-здраво се държат. Мене ми се чини,че също с гърците, пък даже и со сърбите требва да се потърсят и други пътища, не само с оружие и кръв.
— О, татко… Сърбите!
— Чакай, чакай — подигна ръка Лазар. — Едно време ние се разправяхме с Кътърката, но сега и двете държави са срещу нас, и Сърбия, и Гърция. Та и сама
България сега търси дружба со Сърбия.
— А в същото време Сърбия изпраща тук чети, които колят нашия народ.
— Това е така и е много грозно, но ти виж как се заплитат работите и колко повеке ум ни е нужен.
— Всичко това е отвратително, позорно и аз не мога да го приема.
— Не казвам да го приемеш, а казвам как да излезем срещу него за наша полза.
Борис скочи и едва ли не проплака със стиснати зъби:
— Те ни убиха Дона… Нашето безумие погуби Кръсте и…
Той махна отчаяно с ръка и тръгна да се разхожда низ стаята.
Лазар го проследи с тъжни очи.
— Ето виждаш ли… — пое той дъх издълбоко и продължи, без да сваля поглед от сина си: — Борисе,
