чедо… Боли ме и мене премного. Но ти земаш секо
нещо прекомерно присърце. Това те мъчи и те хвърля в голем гнев. Това те води до отчаяние, сине. Борис се спря сред стаята:
— Ти знаеш ли, че аз убих един аскер така, без нужда, само… само от страх! Аз, който страдам от всека човешка болка наравно с тоя, който я изпитва. Откъде иде това, как става? От слабост или от некакво лошо безредие в човека?
Той гледаше баща си с ужасени очи, но лицето на Лазара, погледът му с нищо не се промени, спокоен беше и гласът на стария човек:
— Мене също много ме учудва и наскърбява това твое убийство. Но, синко: секо човешко дело има свой корен. Така требва да бъде. Ти потърси корена и ще го намериш. Ако не по-плитко, потърси го по-дълбоко. От страх, ама не ще да е било само от страх. Нужно е коренът да се знай на секо нещо.
Борис понечи да тръгне пак низ стаята, но се върна и седна на леглото, обхвана с ръце колената си, наведе, притисна чело върху тях. Лазар протегна ръка, сложи я мълчаливо върху главата му, нежно, колебливо го помилва.
Борис си спомни за същата ласка на майка си тая сутрин, за нейната лека ръка върху йоргана, с който бе покрит. И без да подига глава, сякаш да не прекъсне милувката на бащината ръка, продума:
— Хубаво ми е тук, с вас двамата… в тоя наш дом. И това е може би най-хубавото, най… най- постоянното в човека, най-постоянна негова нужда. Всичко това, което ме обгражда тук, което сваля от рамената ми сто оки, освобождава сърцето, насища го и го радва.
Той млъкна и заклати глава, да я притисне още повече върху твърдите си колена.
XXXI
О. го посрещна в страшен студ, с плътно затворени врати и прозорци, с полуспуснати кепенци и ролетки на дюкяните, с почти пусти улици посред бял ден. Небето беше ясно, изцъклено, и сякаш от самото начало на света, синееше се ледено, смразяващо над града, който се спотайваше едва забулен от лека, бяла мъглица, и би помислил човек, че самият въздух бе замръзнал. По улиците лежеше падналият неотдавна сняг — твърд, излъскаН; — редките минувачи влачеха разтреперани нозе, разминаваха се, като да не се забелязваха един друг, наоблечени, накачулени, с посивели, помодрели лица, и току бързаха да се шмугнат някъде.
Затворени бяха прозорците и на къщата на Милонас, затворена беше здраво и вратата на балкона — приближавайки се по улицата, Борис хвърли нататък бърз поглед и вече не подигна очи. Хазайката му излезе да го посрещне едва горе, когато затропоти той по чардака пред самата й врата, измъкна се след нея и хазаинът му ведно със струя топъл въздух, който лъхна от стаята.
— Измрехме си, даскале — усмихна се хазаинът весело при тия страшни думи. — Как си се решил на път в такова време…
— Утре започваме училище — отвърна Борис машинално, а погледът му беше насочен към хазайката, по нейното лице искаше да прочете той нещо по-важно.
Затворено и тъжно беше лицето на Фотина, но тя му рече приветливо:
— Влезни у нас, даскале, докато ти запаля печката. В стаята ти не се влиза, като е стояла толкова време без огън.
— Не, не… аз там ще почакам.
После, докато палеше печката в стаята му, Фотина каза негли между другото:
— Болна е. Ангелика е болна. — Болна! Много ли е болна?
— Още като замина ти — продължаваше да се занимава с печката Фотина. — Пратила да ме повикат. Кажи му, вели, че съм болна. Ама ти беше заминал веке. Отивам аз у них секой ден. Тя иска така и секой ден ме пита: върна ли се, кога ще се върне.
— Искам да я видя!
— Що думаш, учителе! Как тъй… нихните не те и знаят. — Печката запръпка, забуботи бързо, теглеше добре на студа. Защо се бави толкова тая жена! Най-сетне Фотина се изправи, подигна очи към него: — А ти защо мълча, даскале, толкова време, защо не каза, че си… че си с дете и… Нихните най-напред за това ще се хванат.
— А тя? Тя какво каза?
— Тяааа… Нищо, вели. Не му се сърдя, че е скрил. Скрил е, за да не ме уплаши.
— О, милата… Искам да я видя!
— Ама ти… Мислиш ли що искаш? — И Фотина пак се върна на предишната си мисъл, но лицето й се проясни, съживи се и тя самата: — Аз заради вас… за нея, за тебе, като виждам колко се искате. Още като ми каза за обувките де, дамла като да ме удари. Тя, нели си е още дете, а ти, сички вие сте като слепи. Премислих аз сичко. Да оставим другото настрана, че си българин и… Баща й ще каже: на вдовец ли ще дам аз Ангелика? Баща й, майка й, братята й.
Борис Глаушев като да не я чуваше. Той попита някак присмехулно:
— А другото?
— Другото — отвори широко очи Фотина и разтърси с два пръста края на подплатената си горна дреха: — Папапа! Боже, пази! Другото е страшно. Като се омъжих аз навремето за българин, сички гърци се отрекоха от мене, не искаха да ме погледнат. И най-близките ми роднини. Та и сега още ме мразят. А сега още повеке, като се гонят толкова гърци и българи. За другото ти по-добре и не питай. Мене сърцето ми трепери от страх… Да знайш само братята й какви са! Целият град ще се дигне, даскале. Гърците, искам да река, сичките гърци.
— Друго тя не каза ли, когато с обувките… и аз заминах?
Не можах, вели, да го изпратя. Той сега е при майка си, вели, как ли му се радва неговата майка! И сетне, когато отивах да я видя, се за тебе ще спомене, щом останем сами. Тя и баба й там, баба й сичко знай. Друг никой.
— Иди, иди сега да й кажеш, че съм се върнал. И че искам да я видя. Нема ли да се покаже на прозореца?
— Не може да става, не й дават да става. Като вейка е станала, не може да се държи на нозете си.
— Толкова ли е болна?
— Много. Майка й се плаче.
— Много ти се моля, тетко Фотино… Иди да я видиш, да й кажеш… И веднага се връщай, не се бави много.
Хазайката излезе от стаята. Борис съблече бързо
балтона си, захвърли го на леглото, дръпна завесата на един от прозорците и седна там, на миндера. Да чака кога ще отиде хазайката у Милонас, кога ще се върне. Но къде се бавеше тя още? Най-сетне Фотина прекоси улицата и влезе насреща. Облякла бе по-нова горна дреха, сложила бе на главата си пъстър шал. Борис приближи още повече лице до заледеното стъкло на прозореца, което започна да сълзи от бързия му горещ дъх… От портата у Милонас се влизаше в мрачен трем, постлан със сини и бели, овлажнели плочи, на двата му края, вляво и вдясно, се виждаха отдавна затворени врати. Няколко мраморни стъпала водеха към друга, двукрила врата с цветни стъкла. Фотина се изкачи по стъпалата и влезе в неголямо преддверие с други две врати, пак вляво и вдясно, а насреща гостоприемно се разтваряше широка дървена стълба за горния кат с изкусно изработени дървени парапети. Случи се тъй, че тук гостенката бе посрещната от стария Милонас. Тъкмо минаваше той от едната стая в другата, когато чу пиринченото звънче, окачено на горния праг на портата, и се спря да види кой влиза. Прибрал се бе рано от магазина поради големия студ, наметнал се бе и тук, вкъщи, с кюрк върху всекидневния си костюм, обул бе топли везани чехли, с плитко домашно капе на главата. Беше към шейсетгодишен мъж, среден на ръст и сух, с бледо, възмургаво лице и големи, черни очи, със смръщени черни, гъсти вежди и дълги, едва позасукани мустаки, които бяха започнали да побеляват. Виждаше се още на пръв поглед, че Ангелика приличаше на него, колкото и да бяха изразителни, дори остри мъжките му черти. С неприветливо лице посрещна той съседката, с тежък поглед.
— Калимера, кир Костас — поздрави Фотина утодливо и продължи все така на гръцки: — Дойдох пак да назърна за малко Ангелика…
