бе присвила до вратата и сякаш да изчезне: — Тръгвай с мене!
Костас Милонас въведе кира Фотина в друга стая насреща — широка, мрачна, студена, отрупана с мебели, с двойни завеси, с дебел килим до четирите й стени, с портрети и картини по стените в позлатени рамки, с кръгла маса по средата, покрита с атлазена покривка, на шарения таван висеше тежка ламба от бяло стъкло и бронз. Гостната им. От Коледа не беше палено. Старият Милонас се отпусна в едно кресло, придръпна краи
щата на кюрка си, загърна се. Едва след това се сети да покани уплашената жена:
— Седни! — Фотина седна послушно на крайчеца на един виенски стол до вратата. Той продължи, гледайки с мрачни, гневни очи някъде над главата й: — Ти се отдели от рода си заради един българин, сега искаш да повлечеш и дъщеря ми. Мълчи, мълчи! Знам аз, виждам. Тя те защитава, а ти къде беше да дойдеш да ми кажеш? Сега пък и на прозореца си я изправила, да му я показваш. Ще кажа на синовете си, на парчета ще те насекат, с мъжа ти заедно.
Уплашена беше много Фотина, засрамена, но все намери сили да отговори:
— Кир Костас… доскоро и аз нищо не забелязвах. После… що можех да сторя? Млади. Залюбиха се. Жално ми беше. — Тя продължи с още по-голяма смелост: — Едно време и срещу мене се дигна целият ми род, целият град. Защо? Християни сме и ние, и те, българите. Аз не сгреших с мъжа си, и сега го казвам. Само дето деца не ни даде господ, но то е вече божия работа.
— Какво друго ще чуе човек от изменница като тебе? Християни били! А те, празна главо, са смъртни душмани на елините, те, твоите българи. Той… нели е българин.
— Българин е. От Преспа.
— Български учител.
— Учител.
— Така научихме и ние, като дойде у тебе. А щом е учител, той сигурно е и в техния комитет.
— Не знам. Не разбирам аз от тия работи.
— Не разбираш, а? Не ти ли трепва сърцето, като падне някой елин на улицата? През седмица, през две те убиват по някой от нашите най-добри хора.
— Ами те, и от техните също, кир Костас. Сърцето ми се къса, като чуя и за нашите, и за техните. Всички са от майка родени.
— Какво съм седнал да те слушам! Ти вече и своя майчин език си забравила, не говориш вече чисто на елински, нели виждам. Обърнал те е твоят българин.
— Аз съм си чиста гъркиня, кир Костас. Това е само, че няма омраза в сърцето ми. И те са хора досущ като нас, нели сред тях живея вече от толкова години.
— Мълчи! — махна ядно с ръка Костас Милонас.
Фотина не искаше да млъкне, дори се понадигна на стола си:
— Аз и до днес в елинската църква си ходя. Моят не ме спира, върви, казва, ваша си е, на ваш език ще ти пеят.
Костас Милонас вече наистина не искаше да я слуша.
— Стига! Дърдърдър! — Той плесна с длан върху облегалото на креслото и зареди дума по дума: — Ще му кажеш още утре да се махне от къщата ти, да се махне от нашата улица, да се махне и от града ни дори. Да се махне час по-скоро, ако… ако му е мил животът. Чуваш ли?
— Чувам, кир Костас. Ще му кажа. — Тя изеднаж трепна, съживи се, бързо добави: — Ами той… майка му, майка му е гъркиня!
Костас Милонас се загледа в нея за миг, като да премисляше нещо, ала сетне отсече рязко, с презрение:
— Гъркиня! Кой я знае каква гъркиня е тя. Гъркиня, пък той български учител.
— Много добър момък е. И какъв е хуубааав!
Старият човек я гледаше с погнуса, с присвито от погнуса лице. И не се прикриваше. Дойде му друга мисъл:
— Наема на стаята аз ще ти го плащам, докато си намериш друг кираджия.
— Добре, кир Костас — въздъхна с примирение Фотина, наведе очи.
„Лъже ме тая ехидна“ — помисли си Костас Милонас и скочи, размаха бързо, отсечено ръка, задъхвайки се от нов пристъп на гняв:
— Така ще му кажеш." ако му е мил животът! Пък и ти добре си помисли за тая работа, за тая беда, която внесе в къщата ми, за тоя огън! Ха си върви сега!
XXXII
Като остана сам, Костас Милонас се загърна още по-добре в кюрка си и седна отново на креслото. Почувствува, че гневът му се поотля. Поизбистриха се и мислите му. Овладя се. Остана да тежи в сърцето му само неговата голяма скръб сега. Какво нещастие, какво неочаквано нещастие! Ангелина…
Родила се бе последна от пет деца. Четирите преди
нея бяха все момчета. Две преди нея бяха умрели още мънички. Радостта с нея започна още със самото й зачатие. Когато му каза Ксантула, жена му, че ще имат пето дете, тя и първа започна: — Дано това поне да е момиче. Такава радостна надежда се роди у тях преди още да се роди детето. По промените, които се показваха една след друга, по лицето на Ксантула той виждаше как расте и нейното тихо, сдържано блаженство. Следеше изпод око как тя и дрешките на детето приготвяше като за момиче. За тия неща не се говори много между мъж и жена, всеки ги вижда и знае за себе си. Доколкото се бояха те, че може да бъде пак момче, оставяха на милостта божия. После дойде и Ангелика. Растеше тя, растяха, умножаваха се и радостите с нея. Женското чедо е жива благодат в къщата. А тя — едничка с двете израснали вече момчета. И какво дете, каква щерка! С хубост, с драгост, с ум, като светлина в нея. В паметта на стария човек оживяха много случки с Ангелика, най-дребни и всякакви, само за радост и за щастие в живота му. Със здравето си тя беше по-крехка, но в тревогите, в страховете, които, слава богу, преминаваха щастливо, растеше и тая жива, непрестанна, сладка радост. С нея беше всичко по-лесно, тя никога не беше го огорчила ни най-малко. До тоя час, до тоя проклет час.
Тъкмо днес докторът бе казал, че е преминала вече всякаква опасност с тая нейна най-продължителна, най-тежка болест. Щастливо дете, щастливо за себе си и за всички, си бе помислил той, както много пъти досега. Ангелика беше щастие за целия дом. Не можеше човек да се остави с нея на лоши мисли, на лоши настроения, в каквато и да е мъка или грижа. Още като я видиш, още като застане срещу тебе, и драгост бликва в сърцето ти. С такива очи ще те погледне, с такова лице ще те посрещне, такива думи ще намери да ти каже. За братята си също, за баба си, за всички люде. Такава е благословията й, такава е звездата й, светла и хубава. А сега? Какво стана с моята Ангелика, господи?
Чувал бе от злобни люде: „Невярна е женската челяд, не знаеш какво може да ти дойде до главата с нея. Чужда е женската челяд, радостите с нея не са трайни, не са за всякога. Проклето е от бога женското, още от началото на света. Още от Ева, която била хубава като зората, но измамила Адама с ябълка…“ Не можеше да приеме сърцето му такива думи за Ангелика. Тя никога не беше го лъгала, никога не беше го подвеждала. Не можеше човек и нея да лъже, да лъже в нейно присъствие като те погледне, светлината на погледа й стига до самото дъно на душата, пред погледа й ти си като пред жива съвест. Няма да чуеш тъмен, нечист, неверен звук и в гласа й, като песен звучи гласът й по цялата къща, звучи, говори всяка нейна дума за добро, за кротост, за обич. Ако думите й не стигнат до тебе, ще те озари с усмивката си, ще сложи глава на рамото ти, ще те обхване с ръка — о, сладка тежест и топлина, която укротява и обръща сърцето:
— Не се ядосвай, татко… Не се тревожи, татко…
По едно време стана някаква лоша промяна между Ставрос, по-големия му син, и Дросо, снаха му. Старият не можа да узнае какво бе станало между тях двамата, криеха от него и затулваха, но Дросо отиде у своите, при майка си, и цяла неделя не се върна. Научи се после той, Ангелика бе влязла между тях като добър ангел — ще вземе добра дума от единия, ще я предаде на другия, ще припомни и на двамата някоя приятна, весела случка, ще припомни първите им срещи, първите им възторзи и всичко, що е било най- добро, най-мило сред тях. Дросо сама се върна след една неделя, не стана нужда Ставрос да жертвува своята мъжка гордост. Тогава Ставрос донесе на Ангелика копринен плат чак от Солун, пък не беше човек, който лесно развързва кесията си. Добър ангел беше Ангелика, за цялата къща и за него най-много, за
