стария й баща, който нямаше вече много радости, нямаше с какво да се залъгва.
Костас Милонас се сепна. Накъде го бяха повлекли мислите му? Къде изчезнаха изеднаж и гневът му, и голямата му болка? И те пак се върнаха, захапаха сърцето му, пак излезе пред очите му всичко, що бе видял в стаята на Ангелика малко преди това, ала сега не бяха така бурни, подлудяващи. Ще помисли той по- спокойно, ще размисли като баща за детето си. Та Ангелика беше още дете! Той ще я изведе от тая нейна грешка. Излъгали са я, подмамили са я. Тоя българин, тая стара кучка Фотина, която иска да вкара в собствения си грях, да повлече в своето отстъпничество една млада душа. Такива са всички грешници и отстъпници — да не бъдат сами в греховете си. Той се изправи твърде бързо за своите години, прихвана полите на кюрка си и се отправи наново към стаята на Ангелика.
Седна на един стол близу до леглото й. Тя го гледаше и нейният поглед беше така спокоен, ведър, че той не можа да издържи дълго срещу него, все другаде обръщаше очи — той, нейният родител, нейният съдия. Само към прозорците не се реши да погледне, струваше му се, че пак ще види там оня, и се боеше още повече от гнева си, който би могъл да помрачи ума му, а сега му беше нужен ясен ум. Костас погледна майка си в другия ъгъл. И тя беше виновна пред него, и тя! Да беше му казала още в самото начало на бедата: всичко би било по-лесно в самото начало в това нещастие с детето му. И той започна с нея — беше му по-лесно:
— Защо мълча, майко… Не виждаше ли какво става?
Отдавна не беше се отдалечавала престарялата жена за по-дълго време от леглото си в ъгъла. Стопила се бе тя със своята мъка, една купчина кости едва личаха под покривката. Живи бяха още само очите й, смалени, всякога премрежени от сълзи и кротка тъга. Като мъртва лежеше и ръката й върху покривката — изтъняла, с присвита, потъмняла китка, с изпъкнали, модри жилки. Жива беше още само душицата й, която вече едвам се задържаше в немощното тяло, в погледа й. От едното й око се отдели сълзица, полази и спря на хлътналата буза. И нея ли ще съди сега той? Очите на старата жена се скриха още по-дълбоко в гъстите бръчки, но светнаха някак весело и през набралата се в тях влага. Тя каза тихо, тихо, както говореше винаги от своето мъченическо легло:
— Костас… Виждах я как се радва. И защо?… Тя всичко ми казва. Като го види, идва тук при мене. Ляга върху мене. Прегръща ме. Дъхът ми спира. Милва ме. И всичко ми казва. Дума по дума. Боже, боже… Каква радост! Дете. Младо. Няма нищо лошо, Костас. Нищо лошо. — Тя напрегна очи, биха се навъсили веждите й да бяха й останали вежди, но сега само мътните й зеници се напрягаха от нова мисъл: — Аз винаги й казвах, карах й се. Ти пази се, Ангелика! Той е мъж, а ти си момиче. А тя: „Нищо лошо не ми е сторил. Ни една лоша дума не ми е казвал.“
— Той не е наш, майко. Той е българин, майко! Костас Милонас изрече тия думи с такава сила, с
отново надигнал се гняв, а старата жена продължи с тихия си глас, обърнала сега очи някъде край него, и като да си говореше сама със себе си, като да си припомняше гласно:
— Баща ти… преди да се оженим, искал да си вземе българка. Била много хубава. И май… не я забрави той до края…
Костас Милонас се раздвижи на стола си, пречеше му нещо кюркът. Оглупяла бе съвсем майка му. Той вече не я погледна. Но като се гневеше на майка си, мисълта му беше насочена към Ангелика. Той не се обърна да я погледне, ала усещаше погледа й, усети как тя се усмихна на последните думи на неговата майка. Изкашля се и току се обърна тъкмо към нея, към щерка си, по-придръпна се на стола, поизправи се, да го види тя добре, както я гледаше той със строги, втренчени очи:
— Ангелика… Да си поприказваме ние с тебе като баща и дъщеря.
Усмивката бе изчезнала от лицето й, тя го гледаше спокойно, с почтително внимание. И каза:
— Слушам, татко.
— Ти си още много млада и… и си момиче. Но ти си гъркиня, Ангелика! Аз не одобрявам и това, че така, през прозореца, се заглеждаш в един мъж. За почтените момичета то става по-иначе, като им дойде времето. За тебе е още рано. Като ти дойде времето, ние с майка ти, с братята ти ще ти изберем най- подходящ човек. Е, може и ти ако си харесаш някого, с нашето одобрение. Ти още не можеш да избираш и ето каква голяма грешка си направила. Непознат човек, незнаен. От прозореца си го видяла. Моята дъщеря няма да тръгне с когото и да е. Ние сме между първите хора в О. За това да бе помислила най-напред. Честта на нашето семейство и нашето име не позволява такова едно… като най-простите момичета, като селянките на селското хоро. А ето сега, най-голямото зло: българин. Как намери, дъще, тъкмо него! Българин! Дъщерята на Костас Милонас. За нас, елините, те са най… най-зли врагове, врагове смъртни. Не от вчера и днес, от векове. Още откакто са дошли тук, в нашите земи. Ти си учила в училището, но ето забравила си такова най-важно нещо. А не чуваш ли какво
става и тук, в О.? Кажиречи, всеки ден кръв се лее. Не знаеш ли, не си ли чувала, че и братята ти, и двамата ти братя са в тая борба? С главите си. С кръвта си. Знаеш ли какво значи това, Ангелика? Бог да ги пази! Сърцето ми трепери за тях, по цели нощи не спя понякога, но… ние сме елини, дъще! Аз все си мислех, че и ти добре разбираш това, като знаеш от какъв корен си. Никой друг, ни турците даже толкова, а българите са наши най-опасни врагове. Турците един ден ще си отидат оттук, но те ще останат. Ние трябва да… да ги унищожим, да ги смелим. Да не остане името им на тоя свят, спомен да не остане от тях.
Девойката го слушаше от леглото си, без да се помръдне, все така загледана в него, и това го насърчаваше. Той продължи:
— Те са народ прост, селски народ. За всяко нещо ние сме къде по-горе от тях. Рано или късно ние ще ги претопим, а това ще бъде и за тяхно добро. Ще станат елини, много от тях са били елини и преди. Какво друго могат да бъдат те, щом са приели вече и нашата вяра? Доскоро никой не ги е знаял и зачитал като народ. Русия им мъти на тях главите и държава им направи,, за да й бъде като мост към Цариград. Ние ще обърнем всичко, както си е било. Със сила, където е нужно, пък и с добро, в името на нашата света църква и с всичко, с което ние сме по-силни. Те са упорити и диви, но ние ще ги укротим, ще ги подчиним, ще ги върнем на светата Христова църква. Исках да ти кажа всичко това, дъще, и да ти припомня. Ти си умна, сама премисли по-нататък, сама виж как си се подлъгала и си се отклонила. И слава богу, че не си отишла много далече, запазил те е господ.
Костас Милонас млъкна, позамисли се дали бе казал всичко, което беше нужно — ех, стига толкова. Успокои се и той самият, изля се с дългото му слово и неговият гняв, и всичките му страхове. Стаята се бе изпълнила с вечерен здрач, започнали бяха да тъмнеят и прозорците. И като нищо да не е било, старият човек се залови тъкмо за това:
— Готова ли е ламбата?
— Готова е — отговори майка му. — Ксантула сипа газ още сутринта.
Костас Милонас извади кибрит, но преди това дръпна докрай завесите на прозорците — пак му бе минало
през ума за оня отсреща, да не може нищо да види от своя прозорец, придръпна той още повече завесите, сякаш да скрие дори и светлината в стаята. Ангелика го следеше от леглото си, видя как светна лицето му, когато запали той ламбата. Тя го гледаше, но сякаш не го виждаше. Костас Милонас погледна дъщеря си през светлината на запалената ламба. Не му хареса нейното лице сега, погледът й. Той попита с неясна тревога:
— Няма ли да кажеш нещо? Ангелика протегна ръка:
— Поседи още, татко… Аз… и аз да кажа, ако ми позволиш.
Той седна, отпусна се на стола, загледан в нея уплашено. Тя дигна очи към тавана — там, където се бе очертал светъл кръг от ламбата, — мълча някое време да събере мислите си, най-важните си мисли.
— Говори, Ангелика!
— Ти всичко трябва да знаеш. Всичко. И после… Не знам. Видях го най-напред от балкона, от нашия балкон. Гледах го и оттук, от прозорците. Проследих кога влиза, кога излиза. Исках да го гледам. Постоянно. После отидох у леля Фотина. Започнах да отивам по-често. Срещах го там. Спирахме се да поприказваме. Не мислех за нищо друго, не желаех нищо друго. Само да го виждам по-често. Голяма беше и моята радост, когато забелязах, че и той ме търси. Радвах се на всяка негова дума, радвах се и на това, което му говорех. Какво да ти кажа повече? Това е най-важното, това е всичко. Какво лошо съм направила?
— Как… какво лошо? Нели за това ти говорих досега! Ти нищо ли не си чула? Къде ти е бил умът?
Костас Милонас започна отново да се гневи, но друга болка стисна сърцето му и слабост го обземаше все повече. Ангелика поклати глава върху възглавницата някак отчаяно, с голяма мъка. После пак започна и
