като да не беше чула сърдитите думи на баща си:
— Аз съм гъркиня. Разбира се, гъркиня съм. И всичко знам. Нели тук, у нас, все за това се говори. И в училището. И между всички нас. И в църквата, когато владиката започне да говори. Ставало ми е понякога страшно. Боя се аз много за братята си, за тебе. Понякога и не всичко ми е ясно, мъча се да го разбера по- добре. Но ето и ти не можеш да ми го разясниш. Слушах те, всяка
твоя дума. Тук, в ме Не — притисна тя голите си, слаби ръце върху гърдите, — тук остава нещо празно. И оттам ми иде някаква мъка. Още по-голяма, когато узнах, че той е българин. Когато го видях за пръв път и пожелах да го виждам пак, аз не попитах какъв е, нито помислих за това. То дойде у мене само по себе си. Нова сила се породи в мене.
Тя млъкна. Казала ли бе всичко? Не, не още. Костас Милонас на часа подзе:
— Църкиня. Но не говориш, не постъпваш като гъркиня. Опомни се, дъще! Така не може да говори една истинска гъркиня, да… да се заглежда по българин.
Девойката нито се помръдна. После приподигна ръка и сянката на ръката се виждаше по-ясно върху бялата стена, отколкото самата ръка — толкова бледа беше тя и дори прозрачна. Момичето продължи спокойно, като човек, който не се бои от нищо, не се двоуми, не се съмнява. А се виждаше колко много бе обладана тя от своите
мисли.
— Почакай, татко. Искам да ти кажа всичко докрай. Да ме разбереш и после да ме съдиш. Но аз не се и смятам за виновна. В какво съм виновна? Гъркиня. Разбира се! И аз се гордея, че съм се родила гъркиня. И да не кажеш, че не зачитам приказката ти. Чух дума по дума. Но защо трябва да… да смелем българите? Те са цял народ. Защо такава омраза? Нели сме християни и ние, и те! Аз не ги мразя, не съм ги мразила никога. Само се страхувам от това, което става. Сега повече, сега аз се страхувам и за нето. Те направиха въстание и скитаха после из града голи и боси. Спирали са се техни селяни и пред нашата порта. За един залък хляб, за една дрешка. И турците са се уплашили от тях, когато почнало въстанието им. Чувах ви да говорите. Не мога да ги мразя. Няма и защо да ги мразя. Аз почувствувах това, когато узнах, че и той е българин. Винаги съм те слушала, но това, което ми говориш сега, остава далече от мене…
— Остава далече, разбира се — прекъсна я Коста Милонас. — Остава, защото ти си се отдалечила, ти си се променила.
— Променила съм се… Промених се към по-добро. Вие всички ме обичате и ти най-много, ала сега аз познах най-голямата радост. От него ми иде. Само като го видя, като ме погледне и той, като ми се усмихне, като ми проговори. Струва ми се, че съм някъде високо, много високо. И това, което ми говориш ти за омразата, за унищожението, стои долу и много далече от мене. И слава богу! В мене, в сърцето ми е другото. Голямата ми радост, че той ме обича. Че го обичам. Разбираш ли ме, мили татко? Ти трябва да ме разбереш, трябва всички да ме разберат, то е толкова ясно и толкова хубаво! Но ако сега излезете срещу мене, ти, мама, братята ми, Дросо… аз ще умра. Ако сега чуя гласа му, ако той ме повика, аз ще стана от това легло и ще тръгна след него. Ако ти застанеш срещу мене и ме спреш, аз ще умра. Ще умра с неговия глас в мене. Това исках да ти кажа, татко, и сега вие правете каквото… Много искам ти най-напред да ми помогнеш, най-напред ти да ме разбереш. Моля те, татко, аз, твоята Ангелика…
Тя изви към него хубавите си очи, блеснали на светлината на ламбата, и чакаше жадно отговора му. Чу се в настъпилата тишина как изхлипа бабичката в своя ъгъл. Костас Милонас се извърна сърдито към нея, като че ли тъкмо тя беше виновна за нещо, ала и неговите сърдити очи бяха пълни със сълзи. Старата жена забеляза и движението му, и погледа му, поклати глава, преди да заговори, и се примоли със слабия си, задавен от сълзи глас:
— Костас… сине. Помисли за чедото си! Не се гневи, ти си неин баща…
— Мисля аз за нея и само доброто й мисля — отвърна той троснато. Потекоха сълзи от очите му и това го разгневи още повече: — Аз мисля, но тя не мисли за себе си, за нас всички тук. Не я ли чуваш какво говори? Не мога да повярвам, че това е Ангелика, моята Ангелика!
— Твоята съм, татко, твоята Ангелика. Както преди. Но ето пред мене се отвори моят път и аз тръгвам по него. Не ме спирай, татко, и няма да ме спреш.
— И на приказките ти не мога да се начудя, и приказките ти са вече други. Говориш като…
— Не съм вече дете. Понякога не спя по цели нощи и какви ли не мисли ми идват. Пък.ние с тебе и никога не сме говорили за такива неща. Ти и сега…
— Мълчи! — дигна той ръка и така остана, с полу-отворена уста, уплашен.
Чуха се отвън, по преддверието, твърди мъжки стъпки. Ослуша се за миг и Ангелика, после се приподигна едва върху възглавницата, оправи ръкавите на нощницата си, приготви се за среща. Влезе Димитрис, по-младият й брат, към двайсет и седем-осем годишен момък, среден на ръст, набит, с възмургаво лице, премного сериозно за неговата възраст, дори мрачно от едно вътрешно, може би малко изкуствено напрежение. Той затвори вратата с движение на човек, който не мисли за обикновените, незначителни неща и как ще ги направи. В стаята прозвуча плътен, не много висок тенор:
— Добър вечер. — И после отново, с едвам доловима топла нотка: — Добър вечер, Ангелика. По-добре ли си днес?
Тя му се усмихна с блеснали очи, с лека тъжна сянка на устните си или това беше някакво едвам доловимо, горчиво помръдване на изпръхналите й устни. И каза:
— По-добре съм. Даже много по-добре.
Той пристъпи, посегна, тя му подаде малката си бледа ръка, Димитрис леко я погали с другата си ръка:
— Добре. Добре.
Ангелика насочи тревожен поглед към баща си. Старият човек следеше срещата на брата и сестрата с влажни очи, но бе стиснал устни, като че ли се боеше да не би да проговори против волята си. Виждаше се — той бе решил да мълчи, но трябваше ли да мълчи и тя, да се крие зад неговото мълчание? Бащата забеляза нейното колебание и уплашен й направи знак с очи: Мълчи! Да не си посмеяла! С очи му отговори и тя! Добре, татко, щом… По-нататък тя си мислеше, вече отклонила погледа от стария: „Да не бързам, да не бързам с Димитрис. Той не е като татко, той може да направи нещо лошо на Бориса. Да размисля и аз по-добре, по-спокойно. Не искам да се крия повече, но какво ли ще направят братята ми, щом узнаят? Те и двамата…“ Димитрис прекъсна мислите й:
— Много ти здраве от приятелките ти… Срещнах тая вечер Перистера, Кринио. Искат да дойдат да те видят, но ти не бързай, докато се посъвземеш. Ще те заболи глава от приказките им. Връщаха се от гости и всичко ми разказаха на бърза ръка. Една през друга, като ластовици на свети Пантелеймон: чичиричичири!
— Такива са и двете — засмя се девойката. — Бъбривки.
— Донесох ти грозде. От Воден. Там го пазят и до-
сред зима.
Сега Ангелика сама потърси ръката му и с двете си ръце:
— О, Димитрис…
Радостният й поглед бързо помръкна. Защо не може всичко да бъде така хубаво? Откъде иде толкова омраза между хората? Ето Димитрис, ако узнае за Бориса… Той носи два револвера на колана си даже когато отива в църква. Но тя ще му разкаже всичко, с най-хубави думи. Нека се посъвземе само, да стане от това омразно легло, да бъде по-силна.
Димитрис разроши косата й и мълчаливо излезе. Костас Милонас проследи стъпките му, докато заглъхнаха, и рязко се обърна към щерка си:
— Да не си посмеяла! Никому ни дума!… Огън ще влезе в къщата ми!
Тя го гледаше мълчаливо. Нека, засега, нека бъде така засега. Той стана:
— Ще кажа да ви донесат вечерята. С баба ти тук… Време е.
XXXIII
Събраха се на вечеря всички останали Милонасовци: Костас Милонас, жена му, двамата му синове, снахата Дросо и детето на Ставрос, по-стария син — дребничко момченце на шест-седем години, с тясно, бледо лице и големи черни очи с дълги черни мигли. То седеше срещу баща си, както бе наредил той още
