нея. Но къде ти — къщата беше пълна с люде, спяха на три купчини в същото помещение семействата на тримата братя. Приправили бяха обор вън, за да има място за людете. Поиска му се в тоя час с жена си да поговори. Къде ти! Той въздъхна. Какво ли ще говори най-сетне и с нея, какво ще му каже тя? Някой пруломоти нещо в съня си, тихо простена някъде в тъмнината. Нямаше с кого да говори, трябваше сам да реши всичко.
Ако е решил войводата да ги избие, и ще ги избие. Той все против даскалите говори, нему все даскалите от града му пречат. И такъв е човекът — никого над себе си не признава. Селските кучета не може да търпи. Той самият му доведе даскалите чак от града. И сина на дядо Лазар. В ръцете му ги предаде. Сега пак той трябва да ги изведе от селото. Даскалите трябва да излязат от селото, преди още да се раздени. А после? Като стане утре войводата и ги потърси? Още по-силен бяс ще го хване. Нека го хване! Да прави каквото ще. Кое ли време е сега? По нищо не може да се познае в такава нощ. Снегът всичко е захлупил, ни звезди има, ни…
Не се усещаше по нищо, че времето минава, но то си минаваше. Откъм обора зад стената изкукурига петел. После пак. Чуха се и други петли низ селото, а като че ли от другия край на света в тая глуха, снежна нощ. Първите петли той чу още преди да легне. Това трябва да са вторите. Да не би пък да са третите?
— Кое ли време е? — промълви той в тъмнината, не се стърпя.
Жена му на часа отговори, току до него:
— Не сме спали много. Има още нощ…
Някой от спящите малко по-нататък се обърна, обърна се още еднаж на мястото си. Не ще се разбудят селските люде от еднадве приказки и сега още повече, като са недоспали. „Има още време“ — помисли си и ръководителят. Нека пропеят и третите петли. Нека поспят даскалите, уморени са, стига, че той е буден и сън не го хваща.
Кръстьо чакаше да пропеят петлите наново. Чакаше, а времето не стоеше на едно място. Още щом чу първия петел, той се изправи. Жена му се събуди и се ослуша. Той нищо не поиска и тихо излезе вън. Снегът се бе разредил сега, виждаше се доста надалеко през разредената снежна мрежа и от белината на снега. Е, хайде… Той усети как потънаха нозете му в дълбокия сняг и продължи накъм вратата на обора, откачи куката. В обора беше по-топло, отколкото при людете оттатък. Единият от конете сам се обади — шумно изпръхтя край стената насреща. Там бяха те и двата. Само два са те, няма повече и няма къде да търси сега трети кон. Пристегна самарите им, изведе ги вън. Няма кой да го срещне по това време низ селото — часовите са по краищата, но пък няма и какво друго да прави. Глухо хруптеше снегът под нозете му, под копитата на двата коня.
Той остави конете под една стряха наблизу — тихи бяха двете добичета, навели умърлушено дългите си глави. Усещаха те нощта, снега, дълбоката сънна тишина над селото. Кръстьо се приближи дебнешком към вратата на къщата, където бяха даскалите, побутна вратата. Запъната отвътре! Ами сега? Сега — това е, ще вика. Пък ако изскочи Хаджията или друг някой от четниците — ще лъже някак. Насреща, през улицата, беше квартирата и на войводата. Само той да не го усети, тоя сатана — казват, по цели нощи не спял. Ех, няма що друго да се прави.
— Ицко… — подвикна Кръстьо, опрял ръка на затворената врата. Той самият едва чуваше гласа си. — Ицеее…
Да го чуе барем някоя от жените — жената е все нащрек, и в съня си. Кръстьо усети как помръдна вратата под ръката му, отвори се. Чул го бе Ицко, познал бе гласа му. Викал го бе ръководителят и друг път така,
по никое време, пък и откакто беше четата в селото, всички бяха с наострени уши. — Що има пак?
— Излез, излез тука! Да не разбудим ония… Но ти, Ицко, гледай да изведеш даскалите, ама никой да не усети. Хайде, Ице…
— Що има, те…
— Върви. После ще ти кажа.
Пръв излезе Борис Глаушев, след него и другите двама.
— Тръгвайте след мене — пошушна им ръководителят и ги поведе към двата коня. Мълчаливо пристъпяха след него тримата граждани, премръзнали в студената селска къща, сънливи; колкото бяха поспали — като на гол камък върху ръбестата сламена рогозка. Тръгна след тях и Ицко Илиев, но се върна — никой не бе го викал и какво ще се меси в работата на ръководителя.
— Ето тия два коня — рече с приглушен глас Кръстьо, — вземете ги и… право в града. Друг кон не мога да намеря сега, да тропам по вратите, редувайте се. И не се бавете, по-бързо!
— Ккккакво зззначи това… Защо?… — побърза Попдимев.
— Войводата искал да ви стреля. С него сичко може. Идете си, господин Борисе, в града, оттам ще се оправите. Нека не ви заварва в селото… — Гласът на селянина умолително потрепера и беше по-убедителен от думите му. Той продължи, за да каже всичко, що беше нужно: — Конете сами ще ви водят в тъмното, колко пъти са минавали по същия път, а и скоро ще се раздени. Стражата — нема какво да ви рече, връщате се в града. — И гласът му пак потрепера: — Хайде, побързайте! Дяволите са го взели него.
Борис Глаушев нищо не продума. Ясно беше всичко и нямаше нищо чудно.
— Ще каже утре, че сме ппппобегнали. От ссстрах.
— Нека, даскале. Само да не сте повеке в ръцете му. Хайде, ще ви поизпратя. Да не се залутате по селото.
XXIX
В зори снегът бе престанал. В първите мигове на зората утринният здрач легна на гъстосини сенки по вдлъбнатините и долчинките низ полето, зад ъглите и под селските стрехи. Белееха се само невидимите брегове и межди, изгърбените покриви, закръглените ръбове на предметите под дебелия снежен кожух. Зараждащите се светлини на новия ден идеха не откъм високия хоризонт на изток, а като че ли извираха от самата земя. Ала скоро на изток изгря алено сияние, прогони ранните сенки и разля по снежния простор тих розов блясък, който се набираше по трапищата, зад ъглите на къщите, край плетищата на гъсточервени и дори лилави петна. Отвори се високо, студено, стъклено небе.
Селото още спеше или пък ранобудните люде все още се спотайваха по къщите. Пусто изглеждаше заспалото убело, изоставено и едва когато от ниските кумини колебливо се надигнаха струи синкав дим, оживя сякаш цялото село, снежният простор наоколо, светлините на изгряващото утро. Залая куче. Тропна врата. Чу се и човешки глас някъде из селото. Чак сега започваше новият ден — тук, край човешките жилища. Не в бездушната игра на утринните светлини, щом нямаше човешки очи да ги видят, да им се порадват.
Току пред изгрев слънце остър, тревожен звук на войнишка тръба прониза тишината. Заизвива, заситни и се проточи самотен, изпълни целия простор между небето и земята. Селото пак замря. Пресекна и тръбният звук. Проклета свирка! Скрити все още по къщите, селяците се споглеждаха уплашени, жените кълняха в пазвите си. Това е всяка сутрин и вечер, откакто е тук новият войвода. С бория се събужда и ляга. Ще го чуят чак в града и аскер може да се изсипе отнякъде или ето, по пътя. Да не е негово царство тука — турско е още царството проклето. Цялото село може да отиде, да изгори, като са се насъбрали цял табор комити в него и с тая бория всяка сутрин и вечер. Комитите са тайни люде, скрити, а той…
Насред селския мегдан стои тръбачът на четата, окачил вече късата тръба иа дясното си бедро, а до него — войводата в пълно снаряжение, с късата си манлихера в ръка. И двамата като да са израснали от дълбокия, сипкав сняг. Остър, лют ветрец пропълзя нашироко по площада, надигна се по следите му сух снежен прах. Не след много от няколкото улици, които излизаха тук, започнаха да прииждат четниците и милиционерите, по двама, по трима, по петима, стегнати като за път, с оръжието си, бързаха насам, въртяха се край нозете им снежни валма. Нареждаха се по двама един зад друг, както беше преди това още установен ред. Започваше утринната проверка на четата. Войводата оглеждаше с опулените си очи всекиго поотделно, а те до един избягваха погледа му. Той все ще намери кусур…
— Къде е Хаджията? — прогърмя гласът на войводата, затрептя бяла пара пред лицето му. Бързо секна силният глас, като да потъна в дълбокия сняг. — Къде е ръководителят? — викна Ганев още по-високо.
Никой не отговори. Войводата огледа четниците си и усети, че те знаеха къде се бавеше помощникът му, къде бе изчезнал селският ръководител.
