се блъсне в стената. Корчев стоеше току зад него с наган в ръка, готов да стреля. Скриптенето на вратата пронизваше ушите му, но ето, беше тихо навътре в къщата и дано още малко, още малко… Вратата се отвори, те и двамата влязоха. Някъде вдясно светеше незагасена добре жар във високо изградено огнище. Наблизу там пошавна нещо, някаква тъмна, едвам видима купчина, после се чу като изпод земята плачливо, жално скимтене, треперливо, през разтракани зъби — сетиха се те двамата, това беше старата жена, която, изглежда, се бе свила на леглото си в ъгъла, покрила се бе презглава със завивката и не смееше да нададе вик, но и не можеше да задържи жалкия си хленч, тракането на своите разредени, изпотрошени зъби. Езра пристъпи нататък, отпусна се с цялото си туловище върху тъмната купчина и в следващия миг затихна там всякакъв глас и звук.
Приподигнал лявата си ръка напред (в дясната беше револверът му), влачейки нозе дебнешком, като че ли опипваше пода с тях, Корчев се приближи до високото огнище и раздуха купчинката жар. Обърна се назад — бледа алена светлинка бе озарила готварницата. В ъгъла се бе изправила едва ли не до тавана сянката на Езра, неподвижна, но изпълваше целия ъгъл, а току зад евреина, ниско в нозете му, се виждаше одър, на него се тъмнееше купчина от завивки и под тях беше бабичката — не се виждаше нищо от нея, не се движеше тя, не издаваше никакъв шум, но тъкмо това показваше, че беше там. Малко по-нататък две смътно очертани стъпала водеха към затворена врата. Корчев пристъпи, прошари с пръсти, нямаше брава тая вътрешна врата, а само проста желязна затварачка, която леко подигна и бавно придръпна вратата, цял настръхнал, да не би да изскърца. Вратата безшумно се отвори — намазани бяха резетата й с газ, Симеон Венчев не можеше да понася скърцане и стържене, погрижила се бе приятелката му и за това. Насреща бледо просветнаха два тесни прозореца, а между тях беше входната врата на къщата. Корчев сложи леко нога на едното стъпало, после на другото, а току зад него беше вече и евреинът. Влязоха, близу един до друг, в малко преддверие. Върху варосаните стени се тъмнееха две врати, вляво и вдясно. Корчев бе забелязал още отвън, че светеха прозорците на стаята вляво. И се притъкми да се приближи, протегна ръка назад да поведе и евреина. В тоя миг изпука някаква дъска под нозете на Езра, стори им се, че изтрещя изстрел в тишината. Те и двамата затаиха дъх, но миг по-късно се чу и тъпичък, сънен женски глас откъм вратата вляво:
— Бабо Зицо… ти ли си? Бабо Зицо!
Двамата мъже се втурнаха нататък, Езра отмести с една ръка другаря си, а в другата си ръка стискаше ножа. Той блъсна с рамо, вратата с трясък се отвори, трясъкът й не можа да заглуши един проточен, прегракнал писък, в насрещния ъгъл се белееше легло, там шаваха люде, не се виждаше нищо ясно, ала евреинът позна Венчев, който се бе надигнал от леглото с протегната ръка накъм близката масичка. Езра се хвърли върху него. Жената бе млъкнала, не се и помръдваше, може би бе припаднала на леглото или бе занемяла от ужас, чуваше се само борбата между двете мъжки тела, пукане на стави, търкане и дращене, пресекнало, бързо дишане, после, много скоро, и един къс, задавен вик:
— А…
Евреинът бе мушнал дългия си нож в гърдите на
Венчев, отдолу нагоре, и го завъртя, разклати го. Той усети как се отпусна раненият в ръцете му, извади ножа, но го заби още еднаж току до ключицата му…
— Свърши ли бре?
Езра нищо не отговори. Корчев пак прошепна:
— Хайде и тая тука. Никой нищо да не знай.
Езра протегна ръка към жената, преди още да го чуе докрай. А тя като че ли отеднаж се събуди и се затръшка, задърпа се, но пръстите на Езра стискаха разголената й шия.
Корчев прибра револверите на Венчев — два, набара ги върху масичката. Излязоха те с евреина спокойно като стопани, а къщата остана зад тях, потънала в мрак и занемяла със своята страшна тайна.
XL
Борис Глаушев научи за убийството на Венчев в училището. И пак най-напред от Мария Йорданова, която беше все някъде близу до него. Борис се втурна да търси Богдан Бобев и едва ли не насила го притегли в един от ъглите на широката учителска стая. Стаята беше пълна с учители, които, разделени на групи по двама, по трима, оживено разговаряха. Бобев и Глаушев бяха сами в ъгъла, многогласият шум в стаята беше като ограда около тях. Борис започна нетърпеливо:
— Ти знаещ за Венчев.
— Знам.
— Как мислиш… кой…
— Нема какво да мисля. Тия на Кибаров.
— Не са ли гърците?
— Не.
— Сега какво?
— Ще издирим кои са убийците и ще ги накажем по същия начин. Ще помислим и за Кибаров.
— Как така Кибаров? — дръпна се Глаушев. — Ти можеш ли да допуснеш, че той…
— Той им е учителят за всичко и това стига.
— Боже господи… — отвори широко очи срещу него Борис. — Колко спокойно говориш! И как разсъждаваш…
— Аз никога не се губя в излишни разсъждения. Организацията не може да допусне такива своеволия.
Тя има свои закони. Ако Симеон Венчев заслужава смърт, би го наказала Организацията, а не тоя или оня. Кибаров иска да се наложи, както искаше да се наложи и Венчев. Не, това нема да допуснем!
— Това е така, но само на пръв поглед. И некак много просто изглежда. Закон! А какво ще стане с нападателя на Кибаров?
— Ще накажем и него. По същия начин.
— Него кой го е пратил да убива Кибаров? И какво кърваво хоро би се завъртело! Не, не… Причините са по-сложни, всичко е по-сложно от един човешки закон.
Бобев го гледаше с неизменния израз на лицето си — спокоен и дори студен, — с тъмните си очи, в чийто поглед винаги тежеше една и съща грижа, една и съща решителност. Той каза:
— Това са направо умувания. Губене на време. Има некои, умът им все ги лъже. А нашата работа наистина е проста. Който я разбира. И законът е за всички. Иначе… всичко ще иде по дяволите. Кой в клинеца, кой в плочата. Законът стои над всички и ги държи, стои над всекакви умувания.
Бобев леко, едвам доловимо се намръщи — ядоса се, изглежда, че бе говорил толкова дълго, не по обичая си. Борис не можа да го задържи повече в ъгъла.
Разговорите бяха все около убийството на Симеон Венчев. Борис Глаушев чу, че Венчев бил убит от свои съперници — други приятели на любовницата му; че бил убит от терористи на гръцкия комитет; че бил убит от турци, които са го издебнали при любовницата му, и най-малко се говореше, че е убит от люде на Кибаров. Директорът беше в голяма тревога и възбуда — как да се отнесе училището към убития учител. Убит в жилището на една развратница. Прати люде да търсят училищните настоятели, а той самият се готвеше да отиде при владиката. Никога преди врявата в тази стая не е бивала толкова шумна, разговорите толкова противоречиви. Така беше днес и по целия град.
Най-сетне директорът нареди учебните занятия да започнат. Учителите се пръснаха по училищните стаи, влезе в своя клас и Глаушев. Два часа по-късно директорът нареди занятията да се прекъснат и учениците да се готвят за погребението на Венчев. Борис Глаушев веднага се отправи към жилището на Кибаров.
296
Малката къщурка изглеждаше още по-безлюдна и тоз път никой не излезе да посрещне Бориса, но в стаята на Кибаров той завари учителя Добринов с друг един от групата на социалистите. Виждаше се, те двамата прибираха скромните вещи на Кибаров, книгите му. Добринов тоя път беше спокоен, като че ли премного улисан в работата си.
— Къде е Кибаров? — попита Глаушев. Добринов не бързаше да отговори, сетне каза, подреждайки
