съгласие.
— Нека да опитаме с добро. Заради баща ми и майка ми. За другите не искам и да мисля. Нека… нека опитаме най-напред с добро.
Тя не каза всичко. Гласът й беше все така чист и спокоен.
Оттатък се отвори врата и се хлопна по-шумно, отколкото беше нужно. Ангелика се изправи, огледа се. Стаята се бе изпълнила със здрач, светеха насреща само прозорците, както бяха близу един до друг.
— Тетка Фотини дава знак — усмихна се Ангелика. После се разбърза: — Требва да си вървя.
— Остани още малко! — посегна към нея Борис.
— Не, не. Докато не са се прибрали нашите.
XLIII
На улицата пред широката порта на българската митрополия Борис Глаушев завари над тридесетина коне и мъски, всички вече натоварени с вързопи, пълни врещи, сандъци. Двама коняри и някакво момче припряно се провираха между добичетата, отваряха си път ту с удар на лакътя, ту с ритник, ту с юмрук по муцуната — проверяваха за последен път въжетата, с които бяха навързани товарите, проверяваха оглавниците, връзките на самарите под издутите кореми. И колкото беше вече излишна тая работа, толкова по-нервно и по-шумно я вършеха двамата коняри, надавайки ненужно сърдити викове по конете или по момчето, което вървеше след тях
с уплашено лице и непохватно се опитваше да им подражава. Край високата стена току до портата гавазинът на митрополията държеше за юздите други два коня със седла; държеше ги той някак поотдалеко — пазеше от добичетата своята гъсто надиплена снежнобяла фустанел а и лъснатите си като стъкло обуща. Натиснал над очите си висок, въз морав фес, гавазинът арнаутин гледаше намръщен с нескрито презрение шумните коняри, натоварените коне, които бяха изпълнили улицата, и ту един, ту друг по-нататък подигаше опашка и изтърсваше на калдъръма цяла купчина лъскави, гладки топки тор или пък шурваше изпод корема на добичето жълта струя пикоч и между нозете му бързо се набираше широка, пенеста локва. В студения утринен въздух над кафявите купчини и жлътналите се локви се надигаше бяла пара, арнаутинът гнусливо стискаше устни и вдишваше острата, кисела воня. Ранните минувачи се промъкваха край отсрещната стена, някои и се поспираха да погледат конете, конярите, наперения гавазин и още повече тежките товари.
Борис влезе в митрополията. Посрещна го Петко, прочутият по целия град слуга на владиката.
— Даскале, ти така ли…
Борис се бе облякъл както всеки ден, сложил си бе само по-здрав и обуща.
— Немам друго за път.
Петко приподигна рамена и затрополи по ходника с подкованите си ботуши. Какъвто беше дребничък, сякаш цял се бе заврял в ботушите, набубурен с дебела шаячна полушубка. Той въведе Бориса при владиката.
Владиката стоеше прав сред стаята. Борис го бе виждал на няколко пъти и само в тържествените му одежди, когато по дежурство бе водил ученици в църква. Сега митрополитът беше облечен за път, с дълга зимна дреха, изпод която едва се показваше расо и обутите му също в груби обуща нозе. Нахлупил бе черна калугерска капа, под която беше скрита дългата духовническа коса, и едрата му глава изглеждаше още по- едра. Той беше над петдесетгодишен човек, почти нисък, широк, застанал здраво на нозете си. Дебели тъмни вежди подпираха челото му, едва показало се изпод черната капа, а в сянка под тях остро, бдително проблясваха големи, също тъмни очи. И под тежката зимна дреха личаха широките, издути гърди, правият му гръб. Гъсто прошарената му брада покриваше половината лице, до леко изпъкналите бледи скули, и лежеше широко на гърдите му. Дълбок, плътен прозвуча и неговият глас:
— Донеси мушамата. Мене не ми трябва. Петко веднага се досети:
— Те, даскалите, се така. Во сичко. На път, по планините тръгваме, а още е, речи си, зима. Къде тъй…
Владиката помръдна пръсти, както се подаваха от широкия ръкав, и бъбривият слуга изчезна от стаята.
— На добър път, господин Глаушев. Бог да ни закриля — рече митрополитът. Той произнасяше отчетливо всеки звук, да каже което беше нужно и както беше нужно, а големите му очи, умни и бдителни, оставаха все същите.
— На добър път, ваше високопреосвещенство.
— Наричайте ме дядо владика. Както ни нарича народът. И е по-практично сега, през време на нашето пътуване. Навярно сте закусил.
— Да.
— Носите ли оръжие, господин Глаушев?
— Да. Револвер.
— Моля ви да го оставите тук, в митрополията. Петко ще го прибере. Като се върнем, ще си го вземете.
— Мене… мене ми е нужен, дедо владика.
— Сега не ви е нужен. Аз тръгвам с кръста, и вие с мене. Не ви е нужно оръжие, щом сте тръгнал с мене.
Влезе Петко, шумолейки с дългата, широка мушама. Глаушев мълчаливо разкопча връхната си дреха, измъкна кожен патронташ, по който бяха наредени лъскави патрони, окачен беше и наган в кафяв калъф.
— Прибери това нещо, Петко.
Слугата му подаде мушамата, пое патронташа. Владиката попита:
— Готово ли е всичко?
— Готово е всичко. Довтасаха и заптиите. Последни. Не са свикнали да стават рано.
Владиката се прекръсти три пъти, бавно, с широк замах, слугата отвори вратата пред него.
Долу, пред портата на митрополията, сега стояха и трима конни заптии, слезли и тримата от конете си. Владиката ги поздрави:
— Сабахаиролсун1… — Той продължи все така на турски: — Ще пътува с мене само един от вас, а другите двама да се върнат. Един стига.
Отговори онбашията2 между тях и някак настойчиво:
— Така е заповядано, деспот ефенди. Трима да сме. Владиката сякаш не го и чу; строго, непреклонно
гледаха очите му изпод дебелите вежди:
— Един стига, казвам. Колкото да се знае, че пътуваме под сянката на негово императорско величество падишаха. Евалла3 на пашата, че ми праща трима, но за моята работа и един стига.
Онбашията поомекна:
— Да отида да попитам барем…
— Не е нужно. Ти сам избери, онбаши, кой ще върви с мене, а другите да се връщат.
Владиката се обърна към гавазина и му кимна да доведе коня. Спусна се и Петко да помага, хвана се за едното стреме. Владиката се дигна твърде ловко за тежкото си тяло и седна удобно, сигурно върху широкото седло. Гавазинът му подаде почтително юздата. Борис Глаушев се качи на другия кон и те двамата тръгнаха надолу по улицата. Последва ги и Петко, също на кон, с възглавничка на самара. След тях подкара катаната си онбашията, сложил дълга пушка на колената. Насъбралите се там люде проследиха мълчаливо с погледи малката дружина на владиката. След някое време по улицата се проточи и върволицата на натоварените коне и мулета, сред продраните викове на двамата коняри. Така бе наредил владиката — керванът му да го настигне далеч от града. Той не искаше да минава през О. като керванбашия, да привлича любопитството на зяпачите, но вече вън от града търпеливо дочака кервана, за да бъде под окото му по дългия път нататък.
Утринният час на тоя предпролетен ден все още не се свършваше, макар да се бе съмнало отдавна. Високите стръмнини на планината току над града чезнеха в мъгли; бяла, гъста мъгла лежеше и по височините на североизток, неподвижна, светнала като огромна снежна преспа — слънцето беше току зад
